Джоди Пико
Домашни правила (111)

Джейкъб

Тя им каза.

Майка ми им каза истината.

Поглеждам към съдебните заседатели, към всяко едно от изпълнените им с очакване лица, защото сега със сигурност знаят, че не съм чудовището, което ме изкараха всички тези свидетели. Оливър прекъсна майка ми, преди да успее да им каже останалото, но те положително разбират.

— Преди да започнем кръстосания разпит, госпожо прокурор, господин адвокат — казва съдията, — искам да наваксам част от пропуснатото поради ранното оттегляне вчера. Някой от вас възразява ли да довършим разпита на свидетелката, преди да се оттеглим?

Това е моментът, в който поглеждам към часовника и виждам, че часът е четири следобед.

Сега трябва да си тръгнем, за да се прибера навреме за „Ловци на престъпници“.

— Оливър — прошепвам. — Кажи „не“.

— В никакъв случай няма да оставя последните думи на майка ти да висят в съзнанието на съдебните заседатели целия уикенд — изсъсква ми той. — Не ми пука как ще се справиш, Джейкъб, но ще го направиш.

— Господин Бонд — казва съдията, — бихте ли ни осведомили за разговора си?

— Клиентът ми просто ми казваше, че отлагането на оттеглянето е приемливо.

— Изчервявам се от удоволствие — отвръща съдия Кътингс, макар че не изглежда нито удовлетворен, нито зачервен. — Госпожо Шарп, свидетелката е ваша.

Прокурорът се изправя.

— Госпожо Хънт, къде беше синът ви следобед на дванайсети януари?

— Отиде в дома на Джес за урока си.

— В какво състояние беше, когато се върна?

Майка ми се поколебава.

— Възбуден.

— Откъде разбрахте?

— Побягна по стълбите към стаята си и се скри в гардероба.

— Прояви ли склонност към самонараняване?

— Да — отговаря майка ми. — Започна да си удря главата в стената.

(Интересно ми е да чуя всичко това. Когато имам криза, не си спомням подробностите много добре.)

— Но успяхте да го успокоите, така ли?

— Накрая да.

— Какви техники използвахте? — пита прокурорът.

— Угасих лампите и пуснах песен, която харесва.

— „Застрелях шерифа“ на Боб Марли, нали?

— Да.

(Часът е 16:07 и аз се потя. Обилно.)

— Той прибягва до песен, наречена „Застрелях шерифа“, като техника за успокояване? — пита Хелън Шарп.

— Това няма нищо общо със самата песен. Просто като малък мелодията му харесваше и го успокояваше по време на криза. И така си остана, това е всичко.

— Определено съответства на обсебеността му от насилствени престъпления, нали?

(Не съм обсебен от насилствени престъпления. Обсебен съм от разкриването им.)

— Джейкъб няма склонност към насилие — заявява майка ми.

— Така ли? В момента е на подсъдимата скамейка за убийство — отговаря Хелън Шарп. — А миналата година е нападнал момиче, не е ли така?

— Бил е предизвикан.

— Госпожо Хънт, разполагам с доклада на училищния офицер, когото са повикали след инцидента.

Слага му печат на веществено доказателство (сега часът е 16:09) и го подава на майка ми.

— Бихте ли прочели оцветения откъс?

Майка ми взема листа.

— Седемнайсетгодишна непълнолетна ученичка заяви, че Джейкъб Хънт се приближил към нея, блъснал я в шкафчетата и я стиснал за гърлото. Продължил да я стиска, докато член на преподавателското тяло не го отстранил със сила.

— Нима твърдите, че това не е проява на насилие? — пита Хелън Шарп.

Дори ако сега си тръгнем, ще закъснеем с единайсет минути за „Ловци на престъпници“.

— Джейкъб се е почувствал притиснат натясно — обяснява майка ми.

— Не ви питам как се е почувствал Джейкъб. Единственият човек, който знае как се е почувствал Джейкъб, е самият Джейкъб. Питам ви дали бихте определили блъсването на момиче в шкафче и стискането му за врата като насилствено поведение.

— Тази жертва — започва майка ми разгорещено — е същото мило момиче, което е казало на Джейкъб, че ще му е приятелка, ако каже на учителя си по математика да ходи да се шиба.

Една от госпожите сред съдебните заседатели поклаща глава. Чудя се дали е заради това, което направи Мими, или защото майка ми каза „шиба“.

Веднъж по време на епизод на „Ловци на престъпници“, който беше излъчен на живо, като шоу на Бродуей, един участник изтърва върху крака си чук и каза бомбата с „ш“ и в резултат глобиха телевизията. Апаратите за цензура завиха, но за известно време репликата се въртя по YouTube в цялата си прелест.

„Ловци на престъпници“ започва след тринайсет минути.

Оливър ме бутва по рамото.

— Какво ти става? Престани. Приличаш на луд.

Поглеждам надолу. Установявам, че удрям с ръка по бедрото си. Дори не съм осъзнал, че го правя. Сега обаче се обърквам още повече. Мислех, че трябва да приличам на луд.

— Значи това момиче се е държало гадно с Джейкъб. Мисля, че тук сме единодушни, нали?

— Да.

— Но това не омаловажава факта, че той е проявил насилие към нея.

— Постъпката му е била справедлива — отговаря майка ми.

— Значи, госпожо Хънт, твърдите, че ако едно момиче каже на Джейкъб нещо, което не е много мило или наранява чувствата му, той има пълно право да прояви насилие към него?

Очите на майка ми проблясват, както винаги, преди да се ядоса много, ама наистина много.

— Не ми приписвайте думи, които не съм казала. Казвам, че синът ми е мил и чувствителен и не би наранил преднамерено дори муха.

— Чухте показанията по този случай. Осъзнавате ли, че Джейкъб е спорил с Джес два дни преди да я видят жива за последен път?

— Това е различно…

— Там ли бяхте, госпожо Хънт?

— Не.

В този момент дават последния анонс за „Закон и ред“ — сериала преди „Ловци на престъпници“. Ще има четири трийсетсекундни анонса, а после началните акорди на музиката. Затварям очи и започвам да си тананикам без думи.

— Казахте, че едно от поведенията, типични за синдрома на Аспергер, от който страда Джейкъб, е, че се чувства неудобно около хора или в ситуации, които не познава, нали така?

— Да.

— И понякога се отдръпва от вас?

— Да — потвърждава майка ми.

— Трудно му е да изразява вербално чувствата си?

— Да.

Това е епизодът, в който едно дете пада в кладенец и когато спускат Риана вътре, за да го извади, тя светва с фенерче и вижда цял човешки скелет има перли и диаманти, но костите принадлежат на мъж това е богата наследница изчезнала през шейсетте години и накрая разбираме, че тя всъщност е той…

— Госпожо Хънт, ще се съгласите ли, че от време на време другият ви син, Тео, демонстрира всяко едно от тези поведения? Че всъщност ги демонстрира всеки тийнейджър на тази планета?

— Не бих се изразила точно…

— Това прави ли и Тео невменяем?

16:32 е 16:32 е 16:32 е…

— Може ли да тръгваме? — питам, но думите са лепкави като меласа и не звучат правилно; всички се движат бавно и също размазват думите си, когато ставам, за да привлека вниманието им.

— Господин Бонд, овладейте клиента си! — чувам и Оливър сграбчва ръката ми и ме бутва да седна.

Устните на прокурора се дръпват и откриват зъбите й в нещо като усмивка, но не е усмивка.

— Госпожо Хънт, вие се свързахте с полицията, когато видяхте юргана на Джейкъб по новините, нали?

— Да — прошепва майка ми.

— Направихте го, защото вярвахте, че синът ви е убил Джес Огилви, нали?

Тя поклаща глава (16:34) и не отговаря.

— Госпожо Хънт, не е ли вярно, че сте си помислили, че родният ви син е извършил убийство? — пита прокурорът с глас, който трещи като чук.

— Госпожо Хънт

(16:35)

— Отговорете на

(не)

— Въпроса.

Ненадейно залата става съвсем спокойна, като въздуха между ударите на крила на птица, и чувам всичко отново и отново в главата си.

— Овладейте клиента си.

— Приличаш на луд.

— Най-трудно е да чуем истината.

Поглеждам майка си право в очите, усещам ноктите, забити в мозъка и стомаха ми. Виждам камерите на сърцето й, рубинените клетки на кръвта й и завихрения вятър на мислите й.

— О, Джейкъб — чувам гласа й като пусната наново касета. — Какво си направил?

Знам какво ще каже минута преди да го изрече и не мога да й позволя да го направи.

А после си спомням думите на прокурора: „Единственият човек, който знае как се е почувствал Джейкъб, е самият Джейкъб.“

— Спрете! — изкрещявам с цяло гърло.

— Господин съдия — казва Оливър, — мисля, че трябва да се оттеглим за деня…

Отново ставам.

— Спрете!

Майка ми излиза от свидетелската ложа.

— Джейкъб, всичко е наред…

— Ваша чест, свидетелката не е отговорила на въпроса…

Затискам ушите си с ръце, защото всички говорят толкова високо, думите се блъскат в стените и пода и отскачат. Заставам прав на пода, а после на масата и накрая скачам право в средата на пространството пред съдията, където майка ми вече протяга ръце към мен.

Но преди да я докосна, се озовавам на пода, приставът е притиснал коляно към гърба ми, съдията и съдебните заседатели се суетят и ненадейно настава спокойствие и тишина. А после натискът изчезва и чувам познат глас.

— Всичко е наред, приятелю — казва детектив Матсън, протяга ръка и ми помага да стана.

Веднъж на един панаир двамата с Тео влязохме в зала с огледала. Без да искаме, се разделихме или може би Тео просто ме е зарязал. Накрая обаче започнах да вървя в стени и да поглеждам зад ъгли, които не съществуваха. Седнах на пода и затворих очи. Точно това искам да направя и сега, когато всички ме гледат. Точно както тогава, не виждам начин за измъкване.

— Всичко е наред — повтаря детектив Матсън и ме повежда навън.