Джоди Пико
Домашни правила (28)

Тео

— Джес и Марк скараха ли се? — пита отново детективът. На екрана Риана е в гората с Кърт и двамата разследват умряло куче, в чийто стомах има открит несмлян човешки пръст.

— Джейкъб?

— „Аста ла виста, бейби“ — измърморвам и решавам, че каквото и да ми каже детективът, няма да проговоря повече, преди сериалът ми да свърши.

Значи, слизам аз по стълбите, за да си взема нещо за ядене, когато чувам от кухнята непознат глас. Това е крайно необичайно — аз не съм единственият, който няма приятели в резултат на синдрома на Джейкъб; навярно мога да преброя на една ръка хората, на които майка ми вярва достатъчно, за да ги покани на гости. Още по-странен е фактът, че гласът е мъжки. А после чувам, че майка ми го нарича „детектив Матсън“.

Мамка му!

Хуквам обратно по стълбите и се заключвам в стаята си. Дошъл е заради Джес Огилви и аз официално съм откачил от ужас.

И да отбележа, още съм гладен.

Ето какво знам със сигурност: в един часа следобед във вторник Джес беше жива и здрава. Знам го, защото я видях — цялата. Ще кажа само, че циците й са истинско произведение на изкуството.

Бих казал, че и двамата останахме еднакво изненадани, когато тя посегна към кърпата, избърса си очите и погледна в огледалото. Със сигурност не е очаквала да намери в къщата си някакъв непознат младеж, който да я зяпа гола. А можете да сте адски сигурни, че аз не очаквах обектът на моментната ми похот да се окаже учителката на брат ми.

— Ей! — изкрещя тя и с плавно движение сграбчи кърпата и я уви около тялото си.

Що се отнася до мен, аз бях съвсем парализиран. Стърчах там като идиот до мига, в който осъзнах, че е бясна и ще ме погне.

Измъкнах се единствено защото подът на банята беше мокър. Тя се препъна, аз изхвърчах от главната спалня, където стоях, и хукнах надолу по стълбите. В бързината се блъснах в някаква мебел и съборих от кухненския плот цял куп хартии, но не ми пукаше. Само исках да се разкарам от тази къща и да постъпя в манастир или да се метна на самолет за Микронезия — каквото и да е, само и само да съм някъде далеч по времето, когато Джес Огилви попиташе брат ми и майка ми дали знаят, че Тео Хънт е воайор, абсолютен перверзник.

Но в някакъв момент между тогава и сега Джес Огилви се е облякла, излязла е от дома си и е изчезнала. Дали не скита някъде с амнезия? Или се крие и замисля план за отмъщение срещу мен?

Не знам.

Но не мога да разкажа на ченгетата, без да се улича сам.

Най-накрая събирам смелост да изляза от стаята си, а часът е малко след пет и половина. Усещам миризмата на боровинковия пай, който се пече (единственото хубаво нещо за Петък на сините храни, мен ако питаш) и знам, че в шест часа ще е готов. Както с всичко останало, се храним под час, за да е спокоен Джейкъб.

Вратата на стаята му е отворена, а той е стъпил на стола на бюрото си и пъхва един от дневниците си за „Ловци на престъпници“ обратно на отреденото му място върху един шкаф.

— Хей — казвам му.

Той не отговаря. Вместо това сяда на леглото, подпира гръб на стената и взема книга от нощното си шкафче.

— Видях, че са дошли ченгетата.

— Ченге — измърморва Джейкъб. — В единствено число.

— За какво искаше да говори с теб?

— За Джес.

— Какво му каза?

Брат ми притиска колене към гърдите си.

— „Ако го построиш, той ще дойде.“

Джейкъб може и да не комуникира по начина, по който го правим ние, останалите, но след всичкото това време съм се научил да разчитам сигналите му съвсем ясно. Когато не му се говори, се крие зад думите на някой друг.

Сядам до него и забивам поглед в стената, докато той чете. Искам да му кажа, че във вторник видях Джес жива. Искам да го попитам дали и той я е видял и дали това е част от причината, поради която и той не иска да говори с полицаите.

Питам се дали и той крие нещо.

За първи път в живота ми двамата с Джейкъб може да имаме нещо общо.