Джоди Пико
Домашни правила (102)

Оливър

Случилото се миналата нощ беше най-забележителният епизод в сексуалната ми история, ако не броим втората година в колежа, когато публикуваха мое писмо в „Пентхаус“… но разликата, естествено, е, че онова беше измислица, а предишната нощ наистина се случи.

Мислех за това. (Добре де, не мислех за нищо друго, освен за това.) След като двамата с Ема признахме един пред друг най-големите си страхове, бяхме на равна нога. Уязвимостта е по-силна от възрастта. Когато си емоционално гол, скокът към физическата голота не е толкова голям.

Когато сутринта се събудих, косата й падаше върху ръката ми, топлото й тяло беше притиснато към моето и осъзнах, че не ми пука дали е спала с мен от отчаяние, от разочарование или дори за да се разсее — нямаше да я пусна. Миналата нощ изследвах всеки сантиметър от нея; исках да се завръщам на тази територия отново и отново, докато я опозная по-добре от всички, които я бяха познавали досега или щяха да я опознаят в бъдеще.

Което значеше, че трябва да издействам оправдаването на сина й, в противен случай тя нямаше да пожелае да ме види повече.

В крайна сметка тази сутрин дойдох в съда, решен да предоставя на Джейкъб най-добрата защита в историята на щата Върмонт. Бях целеустремен, съсредоточен и решен, докато не я видях да излиза от колата на друг мъж.

На бившия й.

Предполагам, че има право да бъде тук — все пак е баща на Джейкъб, — но Ема ме накара да повярвам, че вече не влиза в картинката.

Не ми харесва начинът, по който Хенри я обгърна с ръка, докато се качвахме по стълбите на съда. Не ми харесва фактът, че е по-едър от мен. Не ми харесва фактът, че единствения път, когато докоснах ръката на Ема, докато вървяхме към съдебната зала, Тео ме видя и веждите му се вдигнаха чак до косата, така че веднага трябваше да се престоря, че е било случайно.

Наистина не ми харесва фактът, че съм обсебен от Ема, когато трябва да се съсредоточа единствено върху сина й.

Докато съдебните заседатели влизат, заемам мястото си до Джейкъб, Той изглежда така, сякаш е изпил шейсет чаши кафе. Подскача, макар да е седнал до мен на масата на защитата. Ема е от дясната му страна и кълна се, мога да почувствам топлината на кожата й, въпреки че синът й седи между нас.

— Това не ми харесва — измърморва Джейкъб.

„Значи ставаме двама, хлапе“ — помислям си.

— Кое не ти харесва?

— Косата й.

— Чия коса?

— Нейната — посочва Джейкъб към Хелън Шарп, без да поглежда към нея.

Днес косата на прокурора е разпусната край лицето й. Кестенява е и стига до раменете. Кара я да изглежда почти състрадателна, макар да знам, че не е така.

— Е — проточвам, — можеше да е и по-лошо.

— Как?

— Можеше да е по-дълга.

Това ме кара да си помисля за Ема миналата нощ, с разпусната коса, която пада по гърба й. Заради Джейкъб никога не съм я виждал така.

— Това е лоша поличба — казва Джейкъб и пръстите му започват да трепкат до бедрото.

— Доста лоши поличби има тук, струва ми се — отговарям и се обръщам към Ема: — Какво прави тук Хенри?

Тя поклаща глава.

— Дойде сутринта, докато съм бягала — натъртва, без да ме погледне в очите. Край на разговора.

— Внимавай да кажеш истината — предупреждава Джейкъб и двамата с Ема рязко завъртаме глава към него. Възможно ли е той да е по-интуитивен, отколкото си даваме сметка?

— Всички да станат — извиква приставът и съдията идва от кабинета си.

— Ако защитата желае да произнесе пледоария — казва съдия Кътингс, — може да започвате.

Бих предпочел да произнеса пледоарията си, след като Хелън произнесе своята, така че през цялото време, докато наблюдават реакциите на Джейкъб при речта на прокурора, съдебните заседатели да си помислят, че неуместността им може да се дължи на Аспергер, а не на факта, че е убиец социопат. Но съдията не ми даде тази възможност, така че сега трябва да направя два пъти по-силно впечатление.

— Истината — прошепва отново Джейкъб. — Ще им кажеш какво се случи, нали?

Осъзнавам, че говори за съдебните заседатели; за убийството на Джес. И от този въпрос зависят толкова много неща, че ненадейно установявам: не мога да отговоря на Джейкъб, без да излъжа. Поколебавам се, а после си поемам дълбоко въздух.

— Здрасти. Казвам се Иниго Монтоя — прошепвам на Джейкъб. — Ти уби баща ми. Подготви се да умреш.

Знам, че се хили, докато се изправям и се обръщам към съдебните заседатели.

— По време на процес адвокатите молят съдебните заседатели да виждат в нюанси на сивото. От вас се очаква да прецените въпроса от две страни. Да не си съставяте предварително мнение за нищо. Да изчакате, докато чуете всички доказателства, преди да вземете решение. Съдията ви е инструктирал да постъпите така и отново ще ви даде същите инструкции в края на процеса.

Тръгвам към тях.

— Но Джейкъб Хънт не умее да прави това. Не може да вижда нюансите на сивото. За него светът е само черен или бял. Например, ако помолите Джейкъб да опъне палатка, той ще задърпа брезента. Част от диагнозата на Джейкъб, синдром на Аспергер, означава, че той не разбира концепцията за метафора. За него светът е буквално място.

Поглеждам през рамо към Джейкъб, който е забил поглед в масата.

— Може да сте забелязали и че вчера по време на процеса той не поглеждаше свидетелите в очите. Или че не показа особени чувства, когато обвинението изброяваше ужасите, открити на сцената на убийството. Или че не може да седи дълго спокоен по време на показанията и има нужда от почивка в стаята в дъното на съдебната зала. Всъщност по време на този процес може да има много моменти, в които да ви се струва, че Джейкъб се държи грубо или незряло, или дори по начин, който го кара да изглежда виновен. Мо, дами и господа, Джейкъб не може да се държи другояче. Всички тези прояви са признаци на синдрома на Аспергер — неврологично разстройство от аутистичния спектър, с което Джейкъб е диагностициран. Хората със синдрома на Аспергер може да притежават нормален или дори изключителен коефициент на интелигентност, но също така проявяват и остри дефицити в социалните и комуникативните умения. Може да са обсебени от рутината или правилата, а може и да са вманиачени в някоя конкретна тема. Не могат да разчитат добре човешките изражения и езика на тялото. Проявяват извънредна чувствителност към светлини, допир, миризми и звуци.

От лекарите и майката на Джейкъб ще чуете за ограниченията му и как самите те са полагали всички усилия да му помогнат да ги преодолее. Част от това, което ще чуете, е много конкретното усещане на Джейкъб за това кое е правилно и кое е грешно. В неговия свят правилата са не само важни, те са ненарушими. И все пак той изобщо не разбира основите за създаването на тези правила. Не може да ви каже какво въздействие ще има поведението му върху друг човек, защото за него е невъзможно да се постави на нечие друго място. Може да ви изрецитира всяка реплика от епизод четирийсет и четвърти на „Ловци на престъпници“, но не може да ви каже защо майката е разстроена в седма сцена или как загубата на дете се отразява на родителите от същия този сериал. Ако попитате Джейкъб, той няма да може да го обясни. Не защото не иска и не защото е социопат, а защото мозъкът му просто не функционира по този начин.

Минавам зад масата на защитата и леко поставям ръка на рамото на Джейкъб. Той незабавно потръпва, точно както очаквах, под бдителните очи на съдебните заседатели.

— Ако прекарате известно време заедно с Джейкъб — продължавам, — навярно ще си помислите, че у него има нещо… различно. Нещо, което не можете да определите точно. Може да ви се стори странно или чудато… но вероятно няма да го помислите за луд. Все пак той може да води нормален разговор с вас; има теми, по които знае повече, отколкото аз ще науча някога; не тича напред-назад, заслушан във въображаеми гласове, нито подпалва малки животни. Но определението за юридическа невменяемост, дами и господа, е много различно от това, за което обикновено си мислим, когато чуем думата „невменяемост“. Юридическата невменяемост означава, че в момента, в който е извършил определено деяние, обвиняемият — в резултат на жестока психична болест или увреждане — е бил неспособен да прецени, че това, което прави, е грешно. Това означава, че човек с неврологично увреждане като синдрома на Аспергер, който извърши престъпление — човек като Джейкъб, — не може да бъде държан отговорен за действията си по начин, по който трябва да бъдем държани отговорни аз или вие. И това, което ще чуете от свидетелите на защитата, е доказателство, че синдромът на Аспергер прави невъзможно за Джейкъб да разбере как действията му може да причинят вреда на друг. Ще чуете как синдромът на Аспергер може да накара човек като Джейкъб да развие особен интерес към някоя тема, който се превръща в мания и обсесия. И ще чуете, дами и господа, че синдромът на Аспергер е увредил способността на Джейкъб да разбере, че това, което е причинил на Джес Огилви, е грешно.

Зад гърба си чувам шепот. С крайчеца на окото си зървам десетина бележки, натрупани от моята страна на масата на защитата. Джейкъб се люшка напред-назад, стиснал устни. След минута започва да пише бележки и на Ема.

— Никой не смята, че смъртта на Джес Огилви не е трагедия, и всички ние трябва да изпитваме съчувствие към семейството й. Но не увеличавайте тази трагедия със създаването на втора жертва.

Кимвам и сядам обратно на масата. Бележките са кратки и сърдити.

НЕ.

ТРЯБВА ДА ИМ КАЖЕШ.

ПОСТЪПИХ ПРАВИЛНО.

Навеждам се към клиента си.

— Просто ми имай доверие — казвам.