Джоди Пико
Домашни правила (10)

Оливър

Чувствам се добре, защото в петък спечелих делото срещу прасето.

Добре де, от техническа гледна точка не прасето подаде жалба. Тази чест се падаше на Бъф (съкратено от Бъфало, и се кълна, че не си измислям) Уингс^[1], сто и петдесет килограмов моторист, който карал древния си харли по един път в Шелбърн, когато огромно диво прасе се заклатушкало по пътя и минало точно пред него. В резултат на злополуката господин Уингс загубил едното си око — нещо, което демонстрира пред съдебните заседатели, като вдигна черната атлазена превръзка на очната си ябълка. Аз, разбира се, възразих.

Както и да е, след като излезе от болницата, Уингс даде под съд собственика на земята, от която беше избягало прасето. Но случаят се оказа по-сложен. Елмър Ходжкис, собственикът на злосторника, само беше взел земята под наем от собственик, който живееше в Братълбро — осемдесетгодишна дама на име Селма Фрак. Клауза в договора на Елмър забраняваше присъствието на домашни любимци. Никакви животни. Но Елмър защити нарушението си да отглежда прасето (както и също толкова шавливите си пилета, между другото) с твърдението, че Селма е в старчески дом и никога не посещава имота, а това, което не знае, няма да я натъжи.

Аз представлявах Селма Фрак. Нейната болногледачка в старческия дом „Грийн Уилоус“ ми каза, че Селма ме е избрала от телефонния указател заради обявата ми.

Оливър О. Бонд, ескуайър — пишеше на нея близо до рисунка, приличаща на пистолета на Агент 007. — За случаите, когато се нуждаете от адвокат, който няма да се потресе ИЛИ да трепне.

— Благодаря — отвърнах. — Сам го измислих.

Болногледачката ме зяпна с празен поглед.

— Хареса й това, че можеше да прочете какво пише. Почеркът на повечето адвокати е съвсем дребен.

Разполагах с два коза, въпреки че Бъф Уингс искаше Селма да покрие медицинските му сметки с осигуровката си.

1. Изопаченият аргумент на Бъф Уингс, че Селма трябва да бъде подведена под отговорност, при все че (а) не знаеше за прасето; (б) изрично беше забранила прасето да живее на земята й и (в) изгони Елмър Ходжкис в мига, в който разбра, че е оставил прасето си убиец да се развихри над гражданите.

2. Бъф Уингс беше избрал да се представлява сам.

 

 

Доведох цял куп експерти, които да опровергаят твърденията на Уингс за щети — и емоционални, и физически. Например, знаехте ли, че в Охайо живее човек, който действително е експерт по шофирането с едно око? И че в почти всички щати можеш да продължиш да караш — дори мотоциклет, — стига другото ти око да има видимост 20/20? И че при определени обстоятелства думите „сляпо петно“ могат да се окажат политически некоректни?

След като съдията се произнесе в наша полза, последвах Селма и болногледачката й към асансьора на съдебната зала.

— Ето — поде болногледачката. — Всичко е добре, когато свършва добре. Погледнах към Селма, която прекара в сън по-голямата част от съдебните процедури.

— Всичко е много приятно и забавно, докато някой не загуби око — отговорих. — Моля, предайте на госпожа Фрак поздравленията ми за победата й в съда.

После хукнах по стълбите към паркинга и ликуващо размахах юмрук във въздуха.

Имам сто процента успех в юридическата си практика.

А ако съм водил само едно дело, какво от това?

Противно на общоприетото вярване, мастилото отдавна е изсъхнало на сертификата ми за правоспособност.

Не е изсъхнал сосът от пица.

Но стана случайно. Наистина. Имам предвид, тъй като кабинетът ми се намира над градската пицария и Мама Спатакопупос редовно ми препречва пътя пред стълбището, за да напъха в ръцете ми чиния спагети или пай с гъби и лук, би било много грубо от моя страна да й откажа. Като добавим факта, че не мога да си позволя да си купувам храна, би било глупаво да откажа безплатна. Вярно, беше тъпо от моя страна да грабна от купчината листове на бюрото си импровизирана салфетка, но вероятността това да се окаже сертификатът ми (вместо бележката от неотдавнашната ми поръчка от китайския ресторант), беше съвсем малка.

Ако евентуални нови клиенти поискат да видят сертификата ми, просто ще им кажа, че съм го дал да го сложат в рамка.

Както очаквах, още щом влизам в сградата, Мама С. Ме посреща с калцоне.

— Трябва да си слагаш шапка, Оливър.

От косата ми още капе вода от душа ми в съблекалнята на гимназията. Започнало е да се заледява.

— Ти ще се погрижиш за мен, ако пипна пневмония, нали така? — шегувам се.

Тя се смее и бутва кутията към мен. Докато тичам нагоре по стълбите, Тор започва да лае истерично. Открехвам вратата, за да не излети отвътре.

— Спокойно — казвам му. — Нямаше ме само петнайсет минути.

Той стоварва върху мен всичките си шест килограма.

Тор е миниатюрен пудел. Не обича да го наричам „пудел“, когато е достатъчно близо да чуе — започва да ръмжи. И можете ли да го обвинявате? Кое мъжко куче иска да го наричат „пудел“? Мен ако питате, имената на тези породи трябва да са само в женски род.

Полагам максимални грижи за него според възможностите си. Дадох му името на могъщ воин. Оставям козината му да порасне, но вместо да го накара да изглежда по-малко женствен, това само го кара да прилича повече на бърсалка от влакна.

Вдигам го и го пъхвам под мишница като пудел. А после забелязвам, че целият ми кабинет е покрит с пера.

— Мамка му — измърморвам. — Какво си направил, Тор?

Оставям го на пода й оглеждам щетите.

— Супер. Много ти благодаря, могъщи пазачо, задето си ме опазил от собствената ми проклета възглавница.

Изваждам прахосмукачката от шкафа и започвам да чистя опустошението. Аз съм виновен, знам, задето не си оправих леглото, преди да хукна по задачи. В момента кабинетът ми изпълнява функция и на квартира — не за постоянно, разбира се, но знаете ли колко струва да плащаш наем и за адвокатска кантора, и за апартамент? Освен това, понеже живея в центъра, всеки ден мога да ходя пеша до гимназията, където портиерът няма нищо против да ми позволява да вземам душ в съблекалните. Давам му безплатни съвети за развода му и това е неговият начин да ми се отблагодари.

Обикновено сгъвам одеялото си и го прибирам в шкафа заедно с възглавницата. Крия малкия си телевизор с трийсетсантиметров екран в огромен празен шкаф за папки. По този начин, ако се появи клиент, няма да остане с впечатлението, че съм страшен неудачник.

Просто съм нов в града, това е всичко. Поради което посвещавам повече време на подреждането на изрезки от вестници на бюрото си, отколкото на действителна юридическа работа.

 

 

Преди седем години завърших с почести Върмонтския университет със степен по английски език. Ето ви едно безплатно късче мъдрост, ако случайно се интересувате: в истинския свят човек не може да работи с английски. Какви умения притежавах всъщност? Мога да чета по-бързо от всеки друг? Мога да напиша страхотно аналитично есе за хомоеротичния подтекст в сонетите на Шекспир?

Да, тези умения плюс един долар и петдесет цента наистина стигат за чаша кафе.

Затова реших, че трябва да спра да живея в света на теориите и да се пренеса във физическия. Отговорих на специализирана обява за чирак на ковач, която открих в „Бърлингтън фрий Прес“. Пътувах из провинцията и се научих да различавам нормалната походка на кон от такава, която подсказва проблем. Научих се да подрязвам магарешко копито и да оформям конска подкова около наковалнята, да я заковавам на място, да я изпилявам и да гледам как животното отново се впуска в галоп.

Приятно ми беше да работя като ковач. Обичах усещането как шестстотинкилограмов кон се притиска към рамото ми, докато свивам крака му, за да огледам копитото. Но след четири години спря да ме свърта на едно място. Реших да постъпя в юридически факултет поради същата причина, която кара всички други да постъпят там: защото нямах представа какво друго да правя.

Ще стана добър адвокат. Може би дори велик. Но ето ме тук, двайсет и осем годишен, и обзет от таен страх, че ще се окажа просто поредният човек, който прекарва целия си живот в печелене на пари от нещо, което никога не е обичал.

Тъкмо съм прибрал прахосмукачката обратно в шкафа, когато някой колебливо почуква на вратата. Виждам човек в работен комбинезон „Кархарт“ да върти в ръцете си черна вълнена шапка. Мирише на дим.

— С какво мога да ви помогна? — питам.

— Търся адвоката.

— Аз съм.

На дивана Тор започва да ръмжи. Поглеждам го мръсно. Ако започне да плаши потенциалните ми клиенти, ще се озове на улицата.

— Наистина ли? — поглежда ме посетителят. — Не ми изглеждате достатъчно възрастен за адвокат.

— На двайсет и осем съм — отвръщам. — Искате ли да видите шофьорската ми книжка?

— Не, не — отговаря той. — Аз, ъъъ, имам проблем.

Поканвам го в кабинета и затварям вратата след него.

— Защо не седнете, господин…?

— Еш — представя се той и сяда. — Омир Еш. Сутринта бях в задния си двор, горих клони и огънят излезе от контрол.

Поглежда към мен, докато сядам на бюрото си.

— Нещо като… изгори съседната къща.

— Нещо като? Или наистина я е изгорил?

— Изгори я — издава брадичка напред той. — Но имах разрешение за запалване на огън.

— Супер. — Записвам си го: „РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ОГЪН“. — Имаше ли жертви?

— Не. Съседите вече не живеят там. Построиха си друга къща от другата страна на полето. Това беше само барака. Съседът се кълне, че ще ме съди за всяко пени, което е вложил в това място. Затова дойдох. Вие сте първият адвокат, когото успях да намеря, който работи в неделя.

— Точно така. Добре. Може да се наложи да направя някои проучвания, преди да се заема със случая ви — отговарям, но си мисля: „Изгорил е къщата. Няма начин да спечеля…“

Еш изважда от вътрешния джоб на комбинезона си една снимка и я бутва към мен през масата.

— Ето това е постройката, на заден план, зад жена ми. Съседът ми казва, че трябва да му платя двайсет и пет хиляди долара.

Поглеждам към снимката. Много е великодушно да я наречем барака. Аз бих казал „колиба“.

— Господин Еш — заявявам, — мисля, че определено ще можем да смъкнем до петнайсет.