Джоди Пико
Домашни правила (75)

Оливър

Един месец по-късно лежа проснат в дневната на семейство Хънт, уловен в капана на странно дежа вю: оглеждам веществените доказателства, които са ми изпратили, включително и тетрадките на Джейкъб за „Ловци на престъпници“, а той седи на пода пред мен и гледа по телевизията същия епизод, за който чета.

— Искаш ли да ти кажа как свършва? — питам.

— Вече знам — отговаря ми, но това не го спира да добави още един запис, този път в чисто нова тетрадка на редове.

Епизод 49: „Секс, лъжи и i-филм“.

Ситуация: В надписите на един филм по време на филмов фестивал се появява бележка за самоубийство и откриват един режисьор мъртъв на задната седалка на кола — но екипът подозира, че има нещо съмнително.

Веществени доказателства:

трейлър от фестивала

изрезки от режисьорско студио — коя е блондинката и наистина ли е мъртва, или просто се преструва?

харддиск на компютъра на режисьора

колекцията на режисьора от редки пеперуди — отвличане на вниманието, ентомологията няма нищо общо

киселина в дихателната тръба

Разрешен: от МЕН! 0:24

— Разрешил си го за двайсет минути?

— Да.

— Направил го е икономът — казвам.

— Не, всъщност водопроводчикът — поправя ме Джейкъб.

Толкова за шегите.

Изработили сме си навик: вместо да прекарвам деня в кабинета си, се подготвям за процеса тук, в дома на семейство Хънт. По този начин мога да наглеждам Джейкъб, ако на Ема й се наложи да излезе спешно, а освен това клиентът ми е тук и може да отговори на всичките ми въпроси. На Тор му харесва, защото прекарва почти целия ден свит в скута на Джейкъб. На Джейкъб му харесва, защото нося играта Wii с мен. На Тео му харесва, защото, ако донеса гуакамоле за брат му в Зелен понеделник, тайно вмъквам в хладилника незелена пица с наденички за един човек — за него.

Не знам дали на Ема й харесва.

Тео минава покрай нас и отива към един шкаф с папки в дъното на дневната.

— Още ли си пишеш домашното? — пита Джейкъб.

В гласа му няма злоба — съвсем равен е, както когато казва каквото и да било друго, но Тео му показва среден пръст. Обикновено той е този, който си довършва домашните пръв, но днес нещо се мотае.

Чакам Джейкъб да му каже да върви на майната си, но той просто приковава изцъклените си очи обратно в телевизора.

— Хей — намесвам се и се приближавам към Тео.

Той се сепва, взема листа, който оглежда, и го напъхва в джоба на дънките си.

— Спри да се промъкваш така зад гърба ми!

— Какво изобщо правиш тук? Това не е ли шкафът с документи на майка ти?

— Не ти ли се струва, че не ти влиза в работата? — отрязва ме Тео.

— Не. Но Джейкъб ми влиза. И трябва да се извиниш.

— Освен това трябва да ям по пет порции зеленчуци на ден, но това почти не се случва — отговаря той и влиза обратно в кухнята, за да си довърши домашното.

Вече познавам Джейкъб достатъчно добре, за да долавям признаците, когато нещо го е развълнувало. Лекото му люшкане напред-назад означава, че думите на брат му са го обезпокоили повече, отколкото показва.

— Ако кажеш на майка си, че ти прави такива гадости — обяснявам му, — гарантирам, че ще спре.

— Не трябва да клюкариш брат си. Грижи се за него. Той ти е единствен — рецитира Джейкъб. — Това е правило.

Само ако можех да накарам съдебните заседатели да го видят как живее според правилата, едно след друго. Ако можех да покажа момче, което отказва да наруши дори едно от правилата на майка си, а камо ли закона, който управлява страната ни. Ако можех по някакъв начин да докажа, че Аспергер прави абсолютно невъзможно за Джейкъб да прекоси границата между правилно и грешно… Е, тогава щях да мога да спечеля делото.

— Хей, след обяда искам да поговорим за това, което ще се случи по-късно през седмицата, когато…

— Шшт — прекъсва ме Джейкъб. — Рекламите свършиха.

Прелиствам страницата и виждам запис, на който няма номер на епизод.

Започвам да чета и ченето ми увисва.

— Мамка му! — изричам на глас.

Преди един месец, след изслушването за изключване, се обадих на Хелън Шарп.

— Мисля, че трябва да се предадеш. Не можеш да докажеш тезата си. Съгласни сме на пет години условно.

— Мога да спечеля и без признанието му в полицията — отсече тя. — Разполагам с изявленията, направени в къщата, преди да арестуват Джейкъб. Разполагам с доказателствата на криминолозите от местопрестъплението и с показания на очевидец, които говорят за мотив. Прегледах историята му на насилие, а освен това разполагам с дневниците му.

Тогава не й обърнах внимание. Дневниците на Джейкъб бяха стриктно формулирани, а можех да намеря алтернативно обяснение за всички доказателства, които изброи тя.

— Продължаваме — заяви тогава Хелън, а аз си помислих: „Ами желая ти успех. Ще имаш нужда.“

Ето какво пише в дневника:

В къщата и. 01.12.2010.

Ситуация: изчезнало момиче.

Веществени доказателства:

купчина дрехи на леглото

изчезнала четка за зъби, изчезнало червило

дамската чанта и палтото на жертвата са си на мястото

изчезнал мобилен телефон… разрязан прозорец… отпечатъци от ботуши навън, съвпадат с тези на гаджето.

— Боже господи, Джейкъб! — избухвам толкова високо, че Ема притичва от помещението за пране. — Писал си за Джес в дневниците си с „Ловци на престъпници“?

Той не отговаря, така че ставам и изключвам телевизора.

— Какво имаш предвид? — пита Ема.

Подавам й фотокопието на тетрадката.

— Какво си мислил, че правиш? — питам гневно.

Джейкъб вдига рамене.

— Беше местопрестъпление — отговаря просто.

— Имаш ли представа какво ще направи с това Хелън Шарп?

— Не, и не ми пука — отсича Ема. — Искам да знам какво ще направиш ти по въпроса.

Скръства ръце на гърдите си и застава една стъпка по-близо до Джейкъб.

— Честно казано, не знам. Защото след целия труд, който хвърлихме, за да изключим показанията му в полицията, това ни връща пак към отправната точка.

Джейкъб повтаря думите ми веднъж, после втори път.

— Това ни връща пак към отправната точка. Това ни връща пак към отправната точка.

Първия път, когато го чух да прави такова нещо, си помислих, че ми подражава. Сега знам, че става въпрос за ехолалия. Ема ми обясни, че това е само повторение на звуци. Понякога Джейкъб рецитира реплики от филми, а понякога незабавно повтаря нещо, което е чул току-що.

Само се надявам никой да не го чуе да го прави в съда, защото ще решат, че се прави на интересен.

— Това ни връща пак към отправната точка — казва отново Джейкъб. — Кое ни връща пак към отправната точка?

— Нещо, което ще накара заседателите да решат, че си виновен.

— Но това е местопрестъпление — наново обяснява той. — Просто записах доказателствата, както обикновено.

— Да, но не е измислено местопрестъпление — изтъквам.

— И защо не? — недоумява Джейкъб. — Нали аз го подредих.

— Мили боже — изхриптява Ема. — Ще го сметнат за чудовище.

Искам да сложа ръка върху нейната и да й кажа, че няма да допусна това да се случи, но не мога да й дам такова обещание. Дори след цял месец, прекаран близо до Джейкъб, в поведението му все още има неща, които ми се струват абсолютно смразяващи — както сега, когато майка му е в истерия, а той се извръща, без да покаже никакво съжаление, и усилва звука на телевизионния си сериал. Съдебните заседатели, които уж се ръководят само от разума, всъщност се ръководят от сърцето. Съдебен заседател, който наблюдава безизразния поглед на Джейкъб по време на подробните показания за смъртта на Джес Огилви, ще реши съдбата му с този образ, запечатан в съзнанието си, и това не може да не повлияе на решението.

Не мога да променя Джейкъб и това означава, че трябва да променя системата. Затова подадох молба и затова утре сме в съда, макар че все още не съм го съобщил на Ема.

— Трябва да ви кажа нещо — подхващам точно когато часовникът й започва да звъни.

— Един момент — прекъсва ме тя. — Времето на Тео за примерен тест по математика свърши.

Обръща се с лице към кухнята.

— Тео? Остави молива. Джейкъб, намали този телевизор. Тео? Не ме ли чу?

Когато въпросът й остава без отговор, Ема влиза в кухнята. Отново повиква сина си, а после я чувам как се качва в стаята му. Миг по-късно е обратно в дневната. Гласът й е обезумял.

— Така и не е направил примерния тест. Палтото, маратонките и раницата му ги няма — съобщава тя. — Тео е избягал.