Джоди Пико
Домашни правила (9)

Тео

— Тук е — казвам и майка ми паркира пред някаква случайна къща, която не съм виждал никога до сега.

— Кога да те взема? — пита тя.

— Не знам. Не съм сигурен кога ще завърша доклада за лабораторното — отвръщам.

— Е, добре, нали си носиш мобилния? Обади ми се.

Кимвам и излизам от колата.

— Тео! — провиква се майка ми след мен. — Не забрави ли нещо?

Раница. Ако ще пиша домашни с въображаем лабораторен партньор, трябваше да се сетя да взема поне някоя проклета тетрадка.

— Лион има всичко — отговарям. — В компютъра му е.

Тя надниква през рамото ми към входната врата на къщата.

— Сигурен ли си, че те очаква? Мисля, че в къщата няма никого.

— Мамо, нали ти казах. Говорих с Лион десет минути преди да тръгнем. Трябва да мина през задната врата. Спокойно.

— Не забравяй да се държиш възпитано — добавя тя, докато затварям вратата на колата. — Моля те. И благодари…

— Благодаря ти — измърморвам под нос.

Тръгвам по алеята за коли, а оттам по пътека, която води към задната част на къщата. Точно след като завивам зад ъгъла, чувам как майка ми потегля.

Разбира се, че къщата изглежда така, сякаш няма никого. Така го замислих.

Нямам да пиша доклад за лабораторно упражнение. Дори не познавам никого на име Лион.

Това е нов квартал за мен. Тук живеят много професори от Върмонт. Къщите са стари и по фасадите им има малки месингови плочки с годината на построяването им. Това, което е наистина яко, е, че ключалките не струват. Повечето се отварят само като пъхнеш в процепа кредитна карта по правилния начин. Нямам кредитна карта, но и ученическата ми върши работа.

Знам, че няма никого, защото въпреки снега от миналата нощ по алеята за коли липсват отпечатъци — нещо, което майка ми не забеляза. На верандата отърсвам снега от маратонките си и влизам вътре. Къщата мирише на стари хора — на овесена каша и нафталин. В коридора до вратата виждам облегнат на стената бастун. Но странно, пуловер с качулка виси на закачалката. Може внучката им да го е забравила.

Точно както последния път, и сега се насочвам най-напред към кухнята.

Първото, което виждам, е бутилка червено вино на плота. Изглежда наполовина пълна. Изваждам тапата, отпивам голяма глътка и едва не я изплювам по целия плот. Как е възможно хората да пият вино, ако вкусът му е такъв? Избърсвам си устата и започвам да ровя в шкафа за нещо, което да ме накара да забравя вкуса на тази гадост. Намирам кутия твърди бисквити. Разкъсвам опаковката и изяждам няколко. После проверявам съдържанието на хладилника и си приготвям сандвич от шунка „Блек форест“, сирене „Чедар“ с градински чай и една багета. В тази къща няма нито обикновена шунка, нито обикновено сирене. Прекалено е изискана дори за добрата стара жълта горчица — вместо това трябва да използвам горчица за шампанско, каквото и да е това. За миг се уплашвам, че вкусът й ще е същият като на виното, но ако в нея има алкохол, поне аз не забелязвам.

Влизам в дневната, като ръся след себе си трохи. Не съм си събул маратонките, затова оставям и следа от топящ се сняг. Преструвам се, че съм свръхчовек. Мога да виждам през стените; мога да чуя и падането на игла. Никой никога не може да ме надвие с изненада.

Дневната е точно каквато може да се очаква. Кожените дивани пращят при сядане. Навсякъде има купчини хартии и толкова много прашни книги, че макар да нямам астма, почувствах, че ще получа пристъп на задушаване.

Тук живеят мъж и жена. Личи си, защото на поставката над камината са подредени книги по градинарство и малки стъклени шишенца. Чудя се дали седят в тази стая и си говорят за децата си, за времето, когато са били малки. Обзалагам се, че взаимно си довършват изреченията.

— Помниш ли, когато Луис намери късче филц на алеята след Коледа…

— … и го занесе в училище, защото това било доказателство, че Дядо Коледа съществува?

Сядам на дивана. Дистанционното на телевизора е на масичката за кафе, затова го вземам. Оставям сандвича на дивана до себе си и пускам стереоуредбата, която е много по-хубава, отколкото може да се очаква от добрите стари баба и дядо. Имат цели рафтове с компактдискове и всички видове музика, които можете да си представите. И HDTV плейър с плосък екран, последна дума на техниката.

Имат и устройство TiVo. Започвам да натискам бутоните един след друг, докато най-накрая стигам до екрана, който показва какво са записали.

„Пътуването на антиките“.

„Тримата тенори“ по „Върмонт Пъблик Ти Ви“.

И изглежда, всичко на „Хистъри Ченъл“.

Освен това са записали хокеен мач по „Ен И Ес Ен“ и филм, който даваха миналия уикенд — „Мисията невъзможна“ 3.

Щраквам два пъти върху заглавието, просто защото не мога да повярвам, че господин и госпожа Професор гледат как Том Круз сритва задници. Но ето че тръгва.

Затова решавам да им го оставя. Този филм. Другите изтривам.

После започвам да добавям програми за гледане.

„Съседските момичета“

„Моите суперсладки 16“

„Саут Парк“

И като добавка отивам на „Ейч Би О“ и добавям и „Борат“.

Когато този филм излезе по кината, го пуснаха в същия салон като „Карибски пирати“ 3. Исках да гледам „Борат“, но майка ми отсече, че ще почакам десетина години. Купи ни билети за „Пиратите“ и каза, че след филма ще ни чака на паркинга, защото трябва да напазарува. Знаех, че Джейкъб никога не би го предложил, затова му рекох, че искам да му споделя една тайна, но само ако ми обещае да не ме издава на мама. Той така се притесни заради тайната, че дори не му пукаше, че нарушаваме правилата, затова, когато след началните надписи се промъкнах в другия салон, той тръгна след мен. Предполагам, че в известен смисъл наистина удържа на обещанието си — така и не каза на майка ми, че сме отишли да гледаме „Борат“. Не точно.

Тя се досети, когато той започна да цитира реплики от филма, както винаги. Много хубаво, много хубаво, колко? Обичам да си прекарвам секси!

Мисля, че ме наказаха да не излизам от къщи три месеца.

За миг си представям как госпожа Професор си пуска телевизора, вижда момичетата от „Плейбой“ и получава сърдечен удар. И как съпругът й получава удар, когато я открива.

Незабавно започвам да се чувствам отвратително.

Отменям всички въведени програми и връщам старите сериали. „Дотук беше. За последно влизам някъде“ — казвам си, при все че част от мен знае, че е лъжа. Аз съм пристрастен, но вместо тръпката, която някои хора получават от стрелбата или смъркането на кокаин, аз имам нужда от доза усещане за дом.

Вдигам слушалката на телефона, за да позвъня на майка ми да ме прибере, но после я връщам на мястото й. Не искам да оставям никакви следи. Искам да не личи, че съм бил тук.

Затова напускам къщата. На излизане съм по-чист, отколкото на влизане. А после тръгвам към къщи. Разстоянието е тринайсет километра, но стигна ли до магистралата, мога да спра някоя кола на стоп.

В крайна сметка родителите на Лион са от хората, които няма да имат нищо против да ме закарат до къщи.