Джоди Пико
Домашни правила (61)

Ема

Не очаквах да поднеса обяд на адвоката на Джейкъб.

Не очаквах и че ще ми бъде толкова приятно в компанията му. Но когато се шегува с Деня на бялата храна — което, да си признаем, е също толкова смешно, колкото това, че всички в приказката се преструват, че царят е великолепно облечен, а не чисто гол, — не мога да се спра. Избухвам в смях. И преди да се усетя, се смея толкова силно, че не мога да си поема дъх.

Защото, като се замислиш, наистина е смешно, когато попитам сина си: „Как спа?“ и той ми отговори: „По корем.“ Наистина е смешно, когато му кажа, че ще съм там след минута, и той започва да брои до шейсет.

Наистина е смешно, когато навремето Джейкъб ме хващаше за яката всеки път, когато се приберях — неговото тълкуване на „Ще се видим по-късно“^[1].

Наистина е смешно, когато ме помоли за книга по криминалистика от Amazon.com и аз го моля да ми каже приблизителната цифра, а той отговаря: „Втора база“.^[2]

И наистина е смешно, когато обръщам света, за да осигуря на Джейкъб бяла храна в първия ден от месеца, а той нехайно си налива чаша кока-кола.

Казват, че синдромът на Аспергер засяга цялото семейство. Вярно е. Толкова отдавна правя тези неща, че забравям да помисля какво ли би си казал външен човек за белия ни ориз и рибата, за дълготрайните ни навици — точно както Джейкъб няма капацитет да се постави на мястото на хората, които среща. И както Джейкъб е научавал малко по малко, с всяко отблъскване от страна на хората, това, което изглежда жалко от един ъгъл, изглежда убийствено смешно от друг.

— Животът не е справедлив — обръщам се към Оливър.

— Затова има адвокати на защитата — отговаря той. — Между другото, Джейкъб е прав за юридическия жаргон. Ще подам молба за изключване, защото полицаите са знаели, че насреща си нямат човек, умствено способен наистина да разбере правата си според Миранда…

— Знам си правата според Миранда! — изкрещява Джейкъб от другата стая. — Имате право да мълчите! Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда…

— Ясно, Джейкъб, разбрах — провиква се Оливър в отговор. Става и оставя чинията си на плота. — Благодаря за обяда. Ще ти съобщя какво става с изслушването.

Изпращам го до вратата и виждам как отключва колата си. Но вместо да влезе в нея, посяга към задната седалка и се връща при мен със сериозно лице.

— Само още едно нещо.

Посяга към ръката ми и пъхва вътре малко шоколадче „Милки Уей“.

— Просто в случай, че искаш да го вмъкнеш нелегално преди Кафявия четвъртък — прошепва той и за втори път този ден ме кара да се усмихна.