Джоди Пико
Домашни правила (46)

Джейкъб

Не разбирам какво се случва. Не наистина.

Отначало си мислех, че може би е протокол, както когато изкараха майка ми с инвалидна количка от болницата след раждането на Тео, макар че спокойно можеше да стане и да излезе сама, като го носи на ръце. Може би ставаше въпрос за отговорност, поради което приставите трябваше да ме изведат от съдебната зала (този път бяха малко по-колебливи, преди да ме докоснат). Предположих, че ще ме поведат към предната част на сградата или може би към някое място, откъдето вземаха обвиняемите, за да ги заведат вкъщи.

Вместо това ме натикаха на задната седалка на полицейска кола и пътувахме два часа и трийсет и осем минути до затвора.

Не искам да съм в затвора.

Полицаите, които ме свалят от колата, не са същите, които ме завеждат в затвора. Един от новите носи униформа с различен цвят и ми задава същите въпроси, които ми зададе детектив Матсън в полицейското управление. На тавана има флуоресцентни лампи, както в „Уолмарт“. Точно по тази причина не ми е приятно да ходя в „Уолмарт“ — понякога светлините трепкат и съскат заради трансформаторите и се боя, че таванът ще рухне отгоре ми. Дори и сега не мога да говоря, без на всеки няколко секунди да поглеждам нагоре към тавана.

— Бих искал да се обадя на майка си — обръщам се към полицая.

— Аз пък бих искал да спечеля от лотарията, но нещо ми подсказва, че нито аз, нито ти ще получим това, което искаме.

— Не мога да остана тук — заявявам.

Той все още пише на компютъра си.

— Не помня да съм те питал за мнението ти.

Да не би този човек да е особено тъп? Или просто се опитва да ме ядоса?

— Аз съм ученик — обяснявам по същия начин, по който бих обяснил спектрометрията на масата на човек, който няма представа от анализа на следи. — В седем и четирийсет и седем сутринта трябва да съм в училище, иначе няма да мога да стигна до шкафчето си преди първия час.

— Смятай, че имаш зимна ваканция — казва полицаят.

— Зимната ваканция започва чак на петнайсети февруари.

Той натиска един клавиш на клавиатурата.

— Добре. Стани — нарежда ми и аз го правя. — Какво има в джобовете ти?

Поглеждам надолу към якето си.

— Ръцете ми.

— Правиш се на много интересен — казва офицерът. — Изпразни ги, хайде.

Объркан, протягам длани пред себе си. В тях няма нищо.

— Джобовете ти.

Изваждам пакетче дъвки, зелено камъче, късче морско стъкло, поредица от снимки на мен и майка ми и портфейла ми. Той взема всичко.

— Хей…

— Парите ще бъдат отбелязани в описа ти — казва ми.

Гледам го как пише бележки на къс хартия. А после отваря портфейла ми и изважда парите и снимката на доктор Хенри Лий. Започва да брои парите и случайно изпуска купчината. Когато я събира, всичко е разбъркано.

По челото ми избива пот.

— Парите — казвам.

— Не съм взел нито долар, ако за това се притесняваш.

Виждам двайсетачка, която се търка в банкнота от един долар, а петдоларовата банкнота е обърната наобратно, така че президентът Линкълн лежи по лице.

Внимавам всичко в портфейла ми да бъде в идеален ред: от най-малките до най-големите парични единици и всички те са с лица нагоре. Никога досега не съм вземал пари от портфейла на майка ми без нейно разрешение, но понякога, когато тя не го знае, отварям портмонето й и подреждам парите й вместо нея. Просто не обичам мисълта за целия този хаос; джобът за монети е подреден достатъчно случайно сам по себе си.

— Добре ли си? — пита полицаят.

Осъзнавам, че ме гледа.

— Може ли…

Едва говоря, толкова силно се е стегнало гърлото ми.

— Може ли просто да подредите банкнотите?

— Какво, по дяволите…?

Свил ръка до гърдите си, посочвам с пръст към купчинката банкноти.

— Моля ви — прошепвам. — Тези са най-отгоре.

Ако поне парите изглеждат така, както трябва, това означава, че има нещо, което не се е променило.

— Не вярвам на ушите си — измърморва полицаят, но го прави и след като двайсетачката е на сигурно място най-отдолу в купчинката, изпускам дъха, който досега съм затаявал.

— Благодаря — отвръщам, макар да забелязах, че поне две от банкнотите все още са обърнати с лицето надолу.

„Джейкъб — казвам си, — можеш да го направиш. Няма значение, че тази вечер си в друго легло, а не в своето. Няма значение, че не ти дават да си измиеш зъбите. В крайна сметка светът няма да спре да се върти.“ (Майка ми много обича да казва това изречение, когато се изнервя от някоя промяна в рутината.)

Междувременно полицаят ме води в друга стая, не много по-голяма от гардероб.

— Сваляй ги — казва той.

— Какво да свалям?

— Всичко. И бельото.

Осъзнавам, че иска да си съблека дрехите, и се смайвам така, че челюстта ми увисва.

— Няма да се събличам пред вас — отсичам.

Не вярвам на ушите си. Не се преобличам дори в съблекалнята преди час по физическо. Имам бележка от доктор Мурано, разрешение да не го правя, така че влизам в този час с обикновените си дрехи.

— Повтарям — казва полицаят. — Не съм те молил.

По телевизията съм виждал затворници, облечени в гащеризони, макар че никога не съм се замислял какво е станало с дрехите им. Но това, което си спомням сега, е лошо. Много Лошо, с главни букви. По телевизията гащеризоните винаги са оранжеви. Понякога това стига, за да сменя канала.

Усещам как пулсът ми се ускорява само при мисълта за всичкото това оранжево, което докосва кожата ми. За другите затворници, облечени в същия цвят. Ще сме като океан от предупредителни знаци, като море от опасности.

— Ако не се съблечеш — предупреждава ме полицаят, — ще те съблека аз.

Обръщам му гръб и си свалям палтото. Дръпвам ризата над главата си. Кожата ми е бяла като коремче на риба и нямам ясно очертани мускули на корема като мъжете от рекламата на „Абъркромби & Финч“; това ме притеснява. Дръпвам ципа на дънките си и си свалям бельото, а после се сещам за чорапите си. След това се свивам на топка и внимателно подреждам дрехите си, така че маслинените панталони каки да са най-отдолу, после зелената риза и най-накрая зелените боксерки и чорапите.

Полицаят взема дрехите и започва да ги изтърсва.

— Ръцете край тялото — нарежда той.

Затварям очи и правя каквото ми казва дори когато ме кара да се обърна и да се наведа и мога да усетя как пръстите му ме движат насам-натам. Мек вързоп от плат ме удря в гърдите.

— Облечи се.

Във вързопа има дрехи, но не са моите. Има три чифта чорапи, три чифта бельо, три тениски, термопанталони, терможилетка, три чифта тъмносини панталони и сини ризи, гумени чехли, яке, шапка, ръкавици и кърпа.

Какво облекчение! Все пак няма да нося оранжево.

 

 

През целия си живот само веднъж съм гостувал с преспиване. Беше в къщата на момче на име Маршал, което по-късно се премести в Сан Франциско. Маршал имаше мързеливо око и също като мен често се превръщаше в обект на присмех от страна на съучениците ни във втори клас. Майките ни организираха гостуването, след като моята разбра, че и той като мен, може да произнесе имената на повечето динозаври от периода креда.

С майка ми говорихме цели две седмици какво ще направя, ако се събудя посред нощ и искам да се прибера вкъщи (щях да й се обадя). Какво ще направя, ако майката на Маршал сервира за закуска нещо, което не обичам (щях да й кажа „Не, благодаря“). Говорихме как дрехите в гардероба на Маршал може да не са подредени по същия начин като моите и че има куче, а кучетата понякога ръсят косми по пода, без да искат.

Вечерта на преспиването майка ми ме закара у Маршал след вечеря. Майката на Маршал ме попита искам ли да гледам „Джурасик парк“ и аз казах, че искам. Но когато по време на филма започнах да му казвам кое е анахронизъм и кое е чиста измислица, Маршал се разсърди и ми рече да млъкна, затова отидох да си играя с кучето му.

То беше йоркширски териер с розова панделка на главата, макар че беше мъжко. Езичето му бе много малко и розово и облиза ръката ми. Помислих си, че е приятно, но веднага поисках да се измия.

Легнахме си и майката на Маршал сложи помежду ни навито одеяло, за да ни разделя в голямото му легло. Целуна го по челото, а после целуна и мен, което ми се стори странно, защото не ми беше майка. Маршал ми каза, че ако сутринта станем рано, можем да гледаме телевизия, преди майка му да се събуди и да ни хване. После заспа, но аз не успях. Бях буден, когато кучето дойде в стаята и се зарови под завивките, като ме драскаше с малките си черни нокти. Както и когато Маршал подмокри леглото насън.

Станах и се обадих на майка ми. Часът беше 4:24 сутринта.

Тя пристигна, похлопа на вратата и майката на Маршал й отвори по хавлия. Майка ми й благодари от мое име.

— Изглежда, Джейкъб става рано — каза тя. — Много рано.

Опита се да се засмее, но звукът приличаше повече на падане на тухла.

Качихме се в колата и каза:

— Съжалявам.

Макар че не я погледнах в очите, усещах, че ме гледа.

— Никога повече не ми причинявай това — отговорих.

Трябва да попълня формуляр за посетители. Не мога да си представя кой би поискал да дойде, затова написвам имената на майка ми и на брат ми, адреса ни и датата им на раждане. Добавям и името на Джес, макар да знам, че разбира се, не може да дойде. Но се обзалагам, че би искала.

После една медицинска сестра ме преглежда, измерва ми температурата и проверява пулса ми, както в лекарския кабинет. Пита ме дали вземам някакви лекарства и аз й казвам, че вземам, но тя се ядосва, когато разбира, че не знам имената на добавките, когато мога да й кажа само цветовете на лекарствата или факта, че са в спринцовка.

Най-накрая ме завеждат там, където ще остана. Полицаят ме придружава надолу по едно стълбище, докато накрая стигаме до будка. Вътре друг полицай натиска бутон и металната врата пред нас се отваря. Дават ми още една торба за пране, два чаршафа, две одеяла и калъфка за възглавница.

Килиите са от лявата страна на един коридор, който няма под, а метална решетка. Във всяка от тях има две легла, умивалник, тоалетна и телевизор. Освен това във всяка от тях има по двама души. Изглеждат като обикновени хора, които можеш да срещнеш на улицата — разбира се, като изключим факта, че всички те са направили нещо лошо.

Е, може би не е точно така. Все пак и аз съм тук.

— Ще останеш тук една седмица, докато преценят състоянието ти — казва полицаят. — В зависимост от поведението ти може да те преместят в отделението с минимална сигурност.

Кимва към една килия, която, за разлика от другите, има по-малък прозорец.

— Това е душът — съобщава ми.

„Как да съм сигурен, че ще се къпя пръв, когато тук има толкова много хора?

Как да си мия зъбите, когато ми я няма четката?

Как да си вземам сутрешното лекарство и хранителните добавки?“

Докато мисля за тези подробности, усещам, че започвам да губя контрол.

Усещането не е за цунами, макар да съм сигурен, че страничен човек би си помислил точно това. По-скоро като сноп писма, около които има ластик, увит няколко пъти. Когато се скъса, снопът си остава така, както преди — по навик или заради мускулна памет, не знам, — а после едно съвсем леко помръдване, и започва да се разгъва. Само след секунди вече нищо не държи този сноп.

Ръката ми започва леко да помръдва, а пръстите ми — да барабанят по бедрото.

Джес е мъртва, а аз съм в затвора, изпуснах днешния епизод на „Ловци на престъпници“, а сега имам тик на дясното око, който не мога да спра.

Спираме пред килията в края на коридора.

— Дом, сладък дом — казва полицаят, отключва вратата и чака да вляза вътре.

В мига, в който отново я заключва, се вкопчвам в решетките. Чувам как бръмчат лампите на тавана.

Буч Касиди и Сънданс Кид не влязоха в затвора; вместо това скочиха от скала.

— Хлапе, следващия път, когато кажа: „Хайде да отидем на някое място като Боливия“ — измърморвам, — хайде да отидем на някое място като Боливия.

Боли ме главата, а с крайчеца на окото си виждам червено. Затварям очи, но звуците все още продължават, ръцете ми сякаш са прекалено големи за тялото, а кожата ми става все по-опъната. Представям си как се разтяга толкова, че се разцепва.

— Не се тревожи — обажда се някакъв глас. — Ще свикнеш.

Обръщам се и притискам свитите си длани към гърдите, както понякога вървях, когато не се опитвах да изглеждам като всички останали. Предположил бях, че полицаят ме е сложил в специална килия за хора, които трябва да са в затвора, но всъщност не би трябвало. Не бях осъзнал, че като всички останали, и аз ще имам съкилийник.

Той носи всичките си сини дрехи плюс якето и нахлупената до веждите шапка.

— Как се казваш?

Взирам се в лицето му, без да го поглеждам в очите. На лявата му буза има бенка, а никога не съм харесвал хора с бенки.

— Аз съм Спартак.

— Сериозно? Тогава се надявам, че си тук, задето си убил родителите си.

Той става от леглото си и минава зад мен.

— Какво ще кажеш да ти викам Кучка?

Ръцете ми стискат още по-силно решетките.

— Дай да уточним някои неща, за да е сигурно, че ще се разбираме. Аз съм на долното легло. Ще излизам на двора за разходка преди теб. Ще избирам програмата на телевизора. Няма да се закачаш с мен и аз няма да се закачам с теб.

При кучетата, затворени заедно в тясно помещение, се наблюдава характерно поведение. Ръмжат си, докато по-слабото куче разбере, че трябва да се подчинява на по-силното.

Аз не съм куче. И той не е. По-дребен е от мен. Бенката на бузата му е издута и прилича на пчелен кошер.

Ако беше тук, доктор Муун щеше да попита: „Кое е числото?“

Шестнайсет. По скала от едно до десет нивото ми на тревожност е шестнайсет. Това е най-лошото възможно число, защото (а) е четно, (б) има четен квадратен корен и (в) четният му квадратен корен има четен квадратен корен.

Ако майка ми беше тук, щеше да запее „Застрелях шерифа“. Пъхвам пръсти в ушите си, за да не чувам гласа му, затварям очи, за да не го виждам, и започвам да повтарям припева без паузи между думите, като панделка от звук, която си представям как ме обгръща като силово поле.

Ненадейно той ме сграбчва за рамото.

— Ей — казва и аз започвам да крещя.

Шапката му е паднала и виждам, че е червенокос, а всички знаят, че косата на червенокосите всъщност не е червена, а оранжева. Още по-лошо, дълга е. Пада край лицето и по раменете му и ако се наведе още малко, може да ме докосне с нея.

Звуците, които издавам, са високи и пронизителни, по-високи от гласовете на всички, които ми нареждат да млъкна, мамка му, по-високи от гласа на полицая, който ми казва, че ще го отбележи в досието ми, ако не спра. Но не мога, защото звукът вече избликва от всичките ми пори и дори когато стисвам устни, тялото ми продължава да крещи. Сграбчвам решетките на вратата — „Контузиите се получават в резултат от скъсване на кръвоносни съдове, причинено от удар“ — и блъсвам главата си в тях — „Церебрална контузия, свързана със субдурален хематом в предния дял на мозъка, се свързва със смъртност“ — и отново — „Всяко червено кръвно телце се състои от една трета хемоглобин“, — а после, точно както очаквах, кожата ми не може да издържи това, което се случва в мен, разцепва се и кръвта потича по лицето ми и влиза в очите и устата ми.

Чувам:

— Разкарайте този шибан откачалник от къщата ми.

И:

— Ако има СПИН, ще съдя този щат до дупка.

Кръвта ми има вкус на монети, на мед, на желязо — „Кръвта представлява седем процента от общата телесна маса…“

— На „три“ — чувам.

Двама души ме сграбчват за ръцете и започвам да се движа, но краката ми сякаш не са мои, под лампите е прекалено жълто, в устата ми и на китките ми има метал, а после не виждам, не чувам и не усещам нищо.

Мисля си, че може да съм мъртъв.

Правя това заключение въз основа на следните факти:

1. Стаята, в която се намирам сега, е монохромна — подът, стените и таванът до едно са покрити с цвета на бледа плът.

2. Покривът е мек. Когато вървя, имам чувството, че стъпвам по език. Когато се облегна на стените, и те се облягат на мен. Не мога да стигна до тавана, но е логично да предположа, че и с него ще е същото. Има една врата без стъкла или дръжка.

3. Няма друг шум, освен дишането ми.

4. Няма никакви мебели. Само една рогозка на пода и тя също е с цвят на плът и е мека.

5. По средата на пода има решетка, но когато надникна през нея, не виждам нищо. Може би това е тунелът, който води обратно към земята.

Но има и други фактори, които ме карат да мисля, че все пак може да не съм мъртъв.

1. Ако бях мъртъв, защо ще дишам?

2. Не би ли трябвало наоколо да има и други мъртъвци?

3. Мъртвите хора нямат ужасно главоболие, нали?

4. В рая навярно няма врата, със или без ключалка.

Докосвам черепа си с ръка и усещам превръзка във формата на пеперуда. По ризата ми има кръв, засъхнала, кафява и твърда. Очите ми са подути, а по ръцете си виждам малки разрези.

Обикалям около решетката, като оставям между мен и нея голямо разстояние. После лягам на рогозката с ръце, скръстени на гърдите.

Така изглеждаше дядо ми в ковчега.

Джес не изглеждаше така.

Може би тя се намира под тази решетка. Може би е от другата страна на тази врата. Щеше ли да се зарадва да ме види? Или щеше да се разсърди? Щях ли да мога да погледна към нея и да разбера разликата?

Иска ми се да можех да плача като другите хора.