Джоди Пико
Домашни правила (20)

Тео

Веднъж едно момиче се приближи към мен в закусвалнята и ме попита дали искам да отида в Лагера на Исус.

— Ще се спасиш — каза ми тя и боже, наистина се изкуших. Имам предвид, от известно време ми беше пределно ясно, че неизбежно ще отида в ада заради всички тайни неща, които не бива да си мисля за Джейкъб.

Всички постоянно четем книги за деца с братя или сестри аутисти, които постоянно се грижат за тях, обичат ги безумно и се справят с пристъпите им по-добре от възрастните. Е, добре, аз не съм от тях. Вярно, когато навремето Джейкъб се изгубеше някъде, стомахът ми се свиваше, но не защото се безпокоях за него, а от мисълта, че сигурно съм ужасен брат, щом си мисля: „Може би никога няма да го намерят и ще мога да заживея нормално.“

Понякога сънувах, че брат ми е нормален. Нали разбирате, можем да се караме за обикновени неща, например кой е наред да борави с дистанционното или кой ще се вози на предната седалка. Но никога не ми беше позволено да се скарам с Джейкъб, дори когато забравих да заключа вратата на стаята си и той влезе и открадна компактдисковете ми за някакъв проект по криминалистика, дори когато бяхме малки и той обикаляше масата на тържеството по случай моя рожден ден и ядеше торта от чиниите на приятелите ми. Майка ми казваше, че това е едно от правилата вкъщи, и го обясняваше така: „Джейкъб не е като нас, останалите.“ Така ли, сериозно? И между другото, откога да не си като другите, ти дава право да правиш каквото си искаш?

Проблемът е, че различието на Джейкъб не се ограничава само за него. Веднъж червената риза на майка ми пусна в пералнята и всичките ми дрехи станаха розови; това е същото: синдромът на брат ми правеше и мен различен. Никога не можех да поканя приятели на гости, защото какво щеше да стане, ако брат ми получеше криза? Щом аз мислех, че е странно да го гледам как пикае над радиатора, за да види как се вдига пара, какво, по дяволите, би си помислил някой от съучениците ми? Несъмнено, че и аз съм бавноразвиващ се, по асоциация.

Истинско признание номер едно: когато вървя по коридора в училище и видя Джейкъб на другия край, нарочно се отклонявам, за да го избегна.

Истинско признание номер две: веднъж, когато група деца от друго училище започнаха да му се подиграват, докато той се опитваше да играе кикбол — най-объркания играч, когото можете да си представите, — се престорих, че не го познавам: и аз се разсмях.

Истинско признание номер три: наистина вярвам, че моето положение е по-тежко от това на Джейкъб, защото през повечето време той така и не осъзнава, че хората го избягват; аз обаче съм сто процента наясно, че всички ме гледат и си мислят: „О, ето го брата на онова странно хлапе.“

Истинско признание номер четири: нямам навика да мисля за деца. Но когато го правя, си изкарвам акъла от страх. Ами ако собственият ми син е като Джейкъб? Вече прекарах цялото си детство с аутизма; ако трябва да го правя до края на живота си, не знам дали ще го понеса.

Всеки път, когато ми минават такива мисли, се чувствам отвратително. На практика съм безполезен: не съм родител на Джейкъб, не съм му и учител. Ролята ми е единствено на стандарт, така че майка ми да може да премести поглед от Джейкъб към мен и да измери разстоянието между дете с Аспергер и така наречено нормално дете.

Когато онова момиче ме попита искам ли да отида в Лагера на Исус, попитах дали Исус ще е там. Момичето изглеждаше объркано, а после отговори, че няма да е.

— Е, добре — казах, — това не е ли, като да отидеш на лагер за хокей и да не играеш хокей?

Докато се отдалечавах, момичето ми каза, че Исус ме обича.

— Откъде знаеш? — попитах.

Веднъж, след като Джейкъб се развилня в стаята ми като тропическа буря и унищожи повечето от нещата, които бяха важни за мен, майка ми дойде да ми съчувства.

— Дълбоко в себе си той те обича — каза ми тя.

— Откъде знаеш? — попитах я.

— Не знам — призна тя. — Но трябва да вярвам, че е така, за да мога да продължа.

Проверил съм в якето си, в панталоните си, огледал съм алеята за коли. Но не мога да намеря айпода, а това означава, че съм го загубил някъде по пътя от нейната къща до тук.

Ами ако тя знае, че съм се опитал да го взема?

Ами ако каже на някого?

Когато се връщам от училище, животът отново е нормален. Майка ми печата на лаптопа си на кухненската маса, а Джейкъб е в стаята си на затворена врата. Приготвям си фиде с рамен и го изяждам в стаята си. Пиша домашното си по френски на оглушителния съпровод на „Колдплей“.

Майка ми постоянно ми повтаря, че не мога да слушам музика, докато си пиша домашните. Веднъж връхлетя в стаята и ме обвини, че не работя върху есето по английски, когато точно това правех.

— Какво може да излезе от него — каза тя, — щом не се концентрираш?

Помолих я да млъкне и да прочете тъпия документ на компютъра ми.

Прочете го и набързо млъкна. Ако помня правилно, получих „отличен“ за този проект.

Предполагам, че гените в нашето семейство тотално са се омешали и в резултат Джейкъб може да се съсредоточи само върху едно нещо и то му става фикс идея, а аз мога да върша шестнайсет хиляди неща едновременно.

Когато завършвам домашното, още съм гладен, затова слизам на долния етаж. Майка ми не се вижда никъде — и в цялата къща няма нито трошичка, за (не) разнообразие, — но виждам, че Джейкъб е седнал в дневната. Поглеждам към часовника, без да има нужда — щом часът е 16:30, в нашата къща трябва да върви „Ловци на престъпници“.

На вратата се поколебавам и го заглеждам как чете внимателно тетрадките си. Едната половина от мен е готова да се измъкне, преди да ме е видял, но другата половина си спомня как изглеждаше тази сутрин. Въпреки всичко, което казах — че ми се иска да не се беше раждал, — да го видя така, сякаш светлината у него е угаснала, ме накара да изпитам чувството, че някой методично ме удря в корема.

Ами ако аз се бях родил пръв? Ако аз бях с Аспергер? Щеше ли той да стои тук и да иска да не го забележа?

Преди дори да успея да си позволя да бъда добър и изпълнен с чувство за вина, Джейкъб започва да говори. Не гледа към мен — никога не го прави, — но това вероятно означава, че всичките му останали сетива са по-фино настроени от нашите.

— Днес дават епизод двайсет и втори — казва той, сякаш се намираме по средата на разговор. — Стар е, но е хубав.

— Колко пъти си го гледал? — питам.

Той поглежда надолу към тетрадката си.

— Трийсет и осем.

Не съм голям фен на „Ловци на престъпници“. На първо място смятам, че актьорската игра не струва. На второ, това трябва да е най-богатата лаборатория по криминалистика в цялата история, с всички тези лъскави дрънкулки. Нещо ми подсказва, че устройството за изпарения в щатската лаборатория във Върмонт прилича повече на ръчно залепения стар аквариум на Джейкъб, отколкото на варианта от „Ловци на престъпници“, с всичките му сини неонови светлини и море от хром. Освен това изследователите сякаш прекарват много повече време в догадки кой с кого ще скочи в леглото, отколкото в разследване на престъпления.

Въпреки това сядам до брат си на дивана. Помежду ни има трийсет сантиметра разстояние, защото Джейкъб не обича да го докосват. Знам, че не бива да говоря, докато върви сериалът. Вместо това ограничавам редакторския си принос до моментите, когато дават реклами за хапчета за еректилна дисфункция и „Оксиклийн“.

Сюжетът на днешния епизод е момиче, открито мъртво, след като е блъснато от кола и шофьорът е избягал. На колелото й е останала ивица боя, затова сексапилната мацка от криминадиетиката я взема в лабораторията. Междувременно пичът, който се занимава с аутопсиите, намира по тялото на момичето отпечатък, приличащ на оставен от пръст. Един свадлив стар криминалист го снима и занася фотографията в лабораторията, където открива съвпадение — пенсиониран правителствен чиновник, когото Свадливия и Сексито заварват да пие сливов сок и да използва звуков ключ за лампа. Питат го дали наскоро не е участвал в пътна злополука, а той отговаря, че са му откраднали колата. За негово нещастие обаче криминалистите я намират паркирана в долепения до къщата гараж. Заловен на местопрестъплението, той признава, че докато е шофирал, случайно е натиснал газта вместо спирачките. Когато обаче оглежда колата, Секси установява, че шофьорската седалка е бутната прекалено назад за височината на стареца, а стереото е настроено на хип-хоп. Точно когато пита дали някой друг кара колата на дядото, се появява едно момче, тийнейджър. Дядото признава, че след като е блъснал момичето, внукът му го е докарал вкъщи. Излишно е да казвам, че никой не му вярва, но става въпрос за неговата дума срещу тяхната, поне докато Свадливия не намира забито във волана късче от зъб, което е на внука. Арестуват хлапето и пускат дядото.

През цялото време, докато аз гледам, Джейкъб драска нещо в тетрадките си. Тези тетрадки заемат цели рафтове и са пълни със сценарии за престъпления от епизодите на този сериал.

— Какво пишеш? — питам го.

Джейкъб вдига рамене.

— Веществените доказателства. После се опитвам да отгатна какво ще се случи.

— Но нали си гледал този епизод трийсет и осем пъти! — възразявам. — Вече знаеш какво ще стане.

Химикалката на Джейкъб продължава да дращи по страницата.

— Да, но този път може да свърши различно — казва той. — Този път може да не хванат хлапето.