Джоди Пико
Домашни правила (4)

Джейкъб

Може да съм аутист, но не мога да ви кажа кой ден от седмицата се пада трийсет и вторият рожден ден на майка ви. Не мога да изчислявам логаритми наум. Не мога да погледна към чим трева и да ви кажа, че съдържа 6446 отделни стръкчета. От друга страна, мога да ви кажа всичко, което искате да знаете за осветлението, полимеразните верижни реакции и зауроподите от долна креда. Запомних наизуст таблицата на периодите, без дори да се опитвам; сам се научих да чета средно египетски; и помогнах на учителя си по висша математика да си поправи компютъра. Мога да говоря, без да спра, за значението на търкането при анализирането на пръстови отпечатъци и дали въпросният анализ е изкуство, или наука. (Например ДНК на едноличните близнаци е идентично; знаем го благодарение на научния анализ. Но пръстовите отпечатъци на еднояйчните близнаци се различават в подробностите на Галтън — с кое доказателство бихте предпочели да разполагате, ако бяхте прокурор? Всъщност се отклонявам от темата.)

Предполагам, че тези таланти биха ме направили звезда на някое коктейлно парти, ако (а) пиех, което не правя, или (б) имах приятели, които да ме поканят на парти, коктейлно или не. Ето как ми го обясни майка ми: представи си, че човек с много съсредоточен поглед се приближава към теб и започва да говори за траектория на разпръснати от сблъсък със средна скорост и сила капки кръв, предизвикани от предмети, движещи се между 1,5 и 7,5 метра в секунда и как се различават от траекторията на разпръснати от удар с висока скорост и сила капки кръв, предизвикани от пистолетен изстрел или експлозив. Или още по-лошо, представи си, че ти си човекът, който говори, и не схващаш намека, когато жертвата на монолога ти отчаяно се опитва да се измъкне.

Поставиха ми диагноза синдром на Аспергер дълго преди да се превърне в психиатричното разстройство на деня, използвано наляво и надясно от родители, които го приписват на невъзпитаните си деца, така че хората да ги смятат за гении, вместо просто за асоциални. В името на истината повечето ученици в училището ми сега знаят какво е Аспергер благодарение на някаква участничка в „Следващият топмодел на Америка“. Толкова много хора ми я споменават, че сигурно си мислят, че сме роднини. Що се отнася до мен, опитвам се да не произнасям думата на глас. Аспергер. Имам предвид, не ви ли звучи като нещо, извадено от чинията с вечеря? Като магаре на барбекю?

Живея с майка си и брат си Тео. Фактът, че двамата сме произлезли от едни и същи гени, ме озадачава, защото дори и да се опитвахме, не бихме могли да сме по-различни един от друг. Абсолютни противоположности сме — неговата коса е мека и толкова руса, че може да мине за сребърна; моята е тъмна и бухва, ако не я подстригвам с религиозна преданост на всеки три седмици (всъщност причината да я подстригвам на всеки три седмици е, че три е хубаво и сигурно число, за разлика от четири, например, и единственият начин да изтърпя някого да докосва косата ми е, ако знам предварително, че ми предстои точно това). Тео постоянно се интересува какво мислят другите за него, докато аз вече знам какво мислят хората за мен — че съм онова особено хлапе, което стои прекалено близо и не млъква. Тео слуша рап почти през цялото време, от което мен ме заболява главата. Кара скейтборд така, сякаш колелата са залепени за краката му. Казвам го като комплимент, защото лично аз едва успявам едновременно да вървя и да дъвча дъвка. Предполагам, че Тео се примирява с много неща. Ако плановете не се получат или нещо в програмата ми се промени, се разстройвам и понякога просто не мога да контролирам случващото се. Изпадам в ярост — крещя, ругая, блъскам неща. Никога не съм удрял Тео, но съм мятал предмети по него и съм чупил някои от вещите му. Най-паметният случай беше китарата, която майка ми ме накара да изплащам на вноски през следващите три години от живота си. Освен това Тео е човекът, който поема тежестта на честността ми:

Пример 1:

Тео влиза в кухнята, облечен в дънки, толкова ниско изрязани, че бельото му се показва, с прекалено голямо горнище на анцуг и някакъв странен медал на врата.

Тео: К’во става?

Аз: Виж, друже, може да не си схванал, но живеем в предградие, а не в скъп квартал. Това да не е Денят на Тупак, или какво?

Казвам на майка ми, че с брат ми нямаме нищо общо, но тя настоява, че това ще се промени. Мисля, че е луда.

Нямам приятели. Децата започнаха да ме тормозят още от детската градина, когато сложих очила. Учителката накара едно от популярните момчета да си сложи фалшиви очила, за да имам нещо общо с някого, но се оказа, че то не иска да говори по темата дали археоптериксът трябва да се категоризира като праисторическа птица, или като динозавър. Излишно е да споменавам, че това приятелство не издържа и един ден. Сега съм свикнал хлапетата да ми казват да се махам, да седна другаде. Никой никога не ме кани някъде през уикендите. Просто не разбирам намеците в общуването така, както ги разбират другите хора. Така че, ако говоря с някого в клас и той каже: „Боже, един часът ли стана?“, поглеждам към часовника и му казвам, че да, наистина е един часът, когато той всъщност се опитва да намери любезен начин да се отърве от мен. Не разбирам защо хората никога не казват това, което мислят. Приличат на имигранти, които отиват в нова страна и научават езика, но са напълно объркани от фразеологизмите. (Сериозно, как може някой, чийто майчин език не е английският, да „схване картинката“, така да се каже, без да предположи, че има нещо общо с картина или с рисуване?) За мен да съм поставен в ситуации на социално общуване — било в училище, било на вечеря по случай Деня на благодарността или на опашката пред билетните каси в киното — е все едно да се преместя в Литва, без да съм учил литовски. Ако някой ме попита какво ще правя през уикенда, не мога да отговоря със същата лекота, с която би отговорил например Тео. Ще се запъвам, ще мисля колко информация е прекалено много, затова, вместо да дам кратко описание на плановете си, разчитам на чуждите думи. Въплъщавам се в ролята на Де Ниро от „Шофьор на такси“ и питам:

— На мен ли говориш?

Имайте предвид, че не само връстниците си не разбирам. Веднъж извикаха преподавателката ми по здравни науки да приеме обаждане в главния офис и тя се обърна към класа:

— Не мърдайте. Дори не дишайте!

Нормалните деца не обърнаха внимание на заръката й; няколко божи кравички продължиха да работят тихо на чиновете си. А аз? Аз седях като статуя и усещах как дробовете ми горят, докато едва не припаднах.

Навремето имах приятелка. Казваше се Алекса, но се премести, когато бяхме в седми клас. След това реших да възприема училището като антропологическо проучване. Опитах се да култивирам у себе си интерес към теми, по които говореха нормалните деца. Но беше толкова скучно:

Пример 2:

Момиче: Хей, Джейкъб, този MP3 плейър не е ли най-страхотният на света?

Аз: Навярно е направен от китайчета.

Момиче: Искаш ли да опиташ замразения ми сок?

Аз: Пиенето от една чаша може да доведе до зараза с мононуклеоза. Целуването също.

Момиче: Ще седна някъде другаде…

Можете ли да ме обвините, че се опитвам да оживя разговорите с връстниците си, като говоря на теми като метода на доктор Хенри Лий при убийството на Лейси Питърсън? Накрая спрях да водя нищо незначещи разговори; да следя обсъждане кой с кого излиза ми беше също толкова трудно, колкото да направя списък с ритуалите за съвкупление на номадските племена в Папуа Нова Гвинея. Майка ми твърди, че понякога дори не се опитвам. Казвам, че постоянно се опитвам, но другите ме отблъскват. Това дори не ме натъжава. Защо ще искам да съм приятел с деца, които се държат гадно с хората като мен?

Няколко неща наистина не мога да понасям.

1. Шумът от мачкане на хартия. Не мога да ви кажа защо, но ме кара да изпитвам чувството, че някой мачка целите ми вътрешни органи.

2. Прекалено много шум или примигващи светлини.

3. Промяна в плановете.

4. Да пропусна „Ловци на престъпници“, което върви по „Ю Ес Ей Нетуърк“ в 16:30 часа всеки ден благодарение на чудесата на съвместното сътрудничество. Макар че знам наизуст всичките 114 епизода, за мен е важно да ги гледам всеки ден също толкова, колкото е важен инсулинът за диабетик. Целият ми ден е планиран около тях и ако не си получа дозата, загубвам контрол.

5. Когато майка ми оставя изпраните дрехи в стаята ми. Подреждам ги като дъга, ЧОЖЗСИВ, така че отделните цветове да не се докосват. Майка ми полага усилия, но последния път забрави индиговото.

6. Ако някой опита от храната ми, трябва да отрежа частта, която е докоснала слюнката му/й, преди да мога да погълна и хапка повече.

7. Разпусната коса. Направо ме побърква, поради което поддържам моята късо подстригана като военен.

8. Да ме докосва непознат.

9. Храни с ципа, като яйчен крем, или храни, които избухват в устата ти, като грах.

10. Четните числа.

11. Когато хората ме наричат бавноразвиващ се, което не е вярно.

12. Оранжевият цвят. Оранжевото означава опасност, а освен това думата не се римува с нищо в английския език, което я прави подозрителна. (Тео иска да знае защо тогава понасям неща, които са сребристи, но никога не се хващам на провокацията му.)

По-голямата част от осемнайсетте си години съм прекарал, като се учех как да съществувам в свят, който от време на време е оранжев, хаотичен и твърде шумен. Например, между учебните часове нося слушалки за музика. Навремето носех големи, с които приличах на регулировчик, но Тео каза, че всички ми се подиграват, когато ме видят в коридора, затова майка ми ме убеди да ги сменя с малки, които само се пъхат в ушите. Рядко ходя в кафенето, защото (а) няма с кого да седна и (б) всички тези разговори, които се пресичат един с друг, са като ножове по кожата ми. Вместо това стоя в учителската стая, където не ме гледат така, сякаш ми е пораснала втора глава, ако случайно спомена, че Питагор не е открил Питагоровата теорема (вавилонците са я използвали хиляди години преди Питагор да се появи дори под формата на прелъстителен блясък в очите на древногръцките си родители). Ако нещата наистина се влошат сериозно, напрежението помага — например, да легна под купчина пране върху утежнено одеяло (одеяло, пълно с малки топчици, които го правят по-тежко), защото сетивната стимулация на силен допир ме успокоява. Един от терапевтите ми, ентусиазиран почитател на Скинър, ми помага да се отпусна, като ми пуска песните на Боб Марли. Когато се разстроя, повтарям едни и същи думи отново и отново и говоря с равен безизразен глас. Затварям очи и се питам: „Какво би направил на мое място доктор Хенри Лий?“

 

 

Не си навличам неприятности, защото правилата ми помагат да запазя разсъдъка си. Правилата означават, че денят ще протече точно така, както съм предвидил. Правя това, което ми кажат; просто ми се иска и другите да го правеха.

В нашата къща имаме правила:

1. Разчиствай собствените си бъркотии.

2. Казвай истината.

3. Мий си зъбите два пъти на ден.

4. Не закъснявай за училище.

5. Грижи се за брат си — той ти е единствен.

Повечето от тези правила спазвам съвсем инстинктивно — е, освен миенето на зъбите, което мразя, и това да се грижа за Тео. Да кажем, че моето тълкуване на правило номер 5 невинаги съвпада с това на Тео. Ето, например днес. Отредих му ролята на звездата на сцената на престъплението си, а той побесня. Определих го за извършителя… как е възможно да не види, че това е най-висша форма на ласкателство?

 

 

Психиатърът ми, доктор Муун Мурано, често ме моли да сложа оценки на ситуациите, които предизвикват у мен тревожност, по скала от едно до десет.

Пример 3

Аз: Майка ми отиде до банката и каза, че ще се върне до петнайсет минути. Когато минаха седемнайсет минути, започнах да се паникьосвам. Когато й се обадих, тя не вдигна и бях сигурен, че лежи мъртва в някоя канавка.

Д-р Муун: Как се почувства тогава, по скала от едно до десет?

Аз: Девет.

(Бележка: всъщност беше десет, но това е четно число и ако го кажа на глас, нивото ми на тревожност ще скочи така, че ще надхвърли скалата.)

Д-р Муун: Сещаш ли се за решение, което би се оказало по-добро от това да позвъниш на 911?

Аз (въплъщавам се в най-добрата си имитация на Шер от „Лунатици“): Отърси се от него!

Оценявам и дните си, макар че още не съм го казал на доктор Муун. Големите числа означават добри дни; малките числа означават лоши дни. А днес оценката е едно заради скарването с Тео и факта, че Госпожата с безплатните мостри я нямаше в магазина. (В своя защита държа да отбележа, че разработих алгоритъм, за да предскажа какво ще сервира, и може би нямаше да се разстроя, ако беше първата събота от месеца, когато поднася вегетариански храни. Днес обаче беше ден за десерти, за бога!) Прибрахме се вкъщи и се затворих в стаята си. Зарових се под завивките си и сложих отгоре им утежненото одеяло. Пуснах на айпода си „Застрелях шерифа“ на постоянно повтаряне и я слушах до 16:30, когато идва време да гледам „Ловци на престъпници“ и трябва да отида в дневната, където се намира телевизорът.

Епизодът е осемдесет и втори, един от петте ми най-любими. Става въпрос за случай, при който един от агентите на ЦРУ, Риана, не идва на работа. Оказва се, че е била взета за заложница от мъж, съкрушен от неотдавнашната смърт на жена си. Риана оставя подсказки за останалата част от екипа, за да ги насочи къде я държат.

Естествено, аз стигам до заключението много преди ЦРУ.

Причината да харесвам този епизод толкова много е, че сценаристите наистина объркват нещо. Нападателят на Риана я завлича в един крайпътен ресторант и тя оставя под чинията си купон от любимия си магазин за дрехи. Колегите й го намират и трябва да докажат, че наистина е неин. Обработват го за отпечатъци, използвайки реагент от малки частици, последван от нинхидрин, но всъщност нинхидринът трябва да се използва пръв. Той си взаимодейства с аминокиселините, а после идва ред на реагента с малки частици, който си взаимодейства с мазнините. Ако използвате първо реагента, както в епизода, това ще разруши порестата повърхност и ще попречи на процедурата с нинхидрин. Когато забелязах грешката, писах на сценаристите на „Ловци на престъпления“. Те ми отговориха и ми изпратиха тениска с официална щампа на сериала. Вече не ми става, но още я пазя в чекмеджето си.

След като изгледам епизода, денят ми определено се подобрява до три.

— Хей — казва майка ми и подава глава в дневната. — Как си?

— Добре — отвръщам.

Тя сяда на дивана до мен. Краката ни се допират. Майка ми е единственият човек, когото мога да търпя близо до себе си. Ако беше някой друг, досега щях да съм се преместил десетина сантиметра по-нататък.

— И така, Джейкъб — продължава тя, — искам само да изтъкна, че днес оцеля и без безплатната храна.

В такива моменти се радвам, че не поглеждам хората в очите. Ако ги гледах, те щяха да умрат на място от презрението, което струи от моите. Разбира се, че оцелях. Но на каква цена?

— Това може да те научи на нещо — обяснява майка ми и ме потупва по ръката. — Само казвам.

— Честно, скъпа моя — измърморвам, — пет пари не давам.

Майка ми въздиша.

— Вечерята ще бъде сервирана в шест часа, Рет — отвръща ми, макар че вечерята винаги е сервирана в шест часа и се казвам Джейкъб, а не Рет.

 

 

По едно или друго време журналистите посмъртно са поставяли на някои известни личности диагноза Аспергер. Ето само една малка извадка:

1. Волфганг Амадеус Моцарт

2. Алберт Айнщайн

3. Анди Уорхол

4. Джейн Остин

5. Томас Джеферсън

99 процента съм сигурен, че нито един от тези хора не е получавал криза в супермаркет и не е изпотрошавал цял рафт с буркани туршии и подправки.

Вечерята се оказва болезнено преживяване. Майка ми изглежда решена да започне разговор, макар че нито аз, нито Тео сме склонни да влезем в ролята на нейни събеседници. Току-що е получила поредния куп писма от „Бърлингтън Фрий Прес“. Понякога ги чете на глас по време на вечеря, а ние даваме политически некоректни отговори, които майка ми за нищо на света няма да напише в колонката си със съвети.

Пример 4:

Скъпа лельо Ем,

Свекърва ми настоява да готви печено телешко всеки път, когато двамата със съпруга ми й гостуваме, макар да знае, че съм заклета вегетарианка. Какво да направя следващия път, когато се случи?

Разгневена от Саут Роялтън

Скъпа Разгневена,

Вирни нос и си тръгни.

Понякога въпросите, които получава, са наистина тъжни, като онзи на жената, чийто съпруг я напуснал и тя не знаеше как да го съобщи на децата си. Или майката, която умираше от рак на гърдата и беше написала писмо на дъщеря си, още бебе, за времето, когато порасне — писмо, в което й казваше, че й се иска да е можела да присъства на завършването на гимназията, на годежа й, на раждането на първото й дете. Повечето въпроси обаче идват от куп идиоти, взели погрешни решения. Как да си върна съпруга сега, когато осъзнах, че не биваше да му изневерявам? Опитай с вярност, лейди. Кой е най-подходящият начин да си върнеш приятел, когото си наранил с гадна забележка? Ами не я изричай. Кълна се, понякога не мога да повярвам, че на майка ми й плащат, за да заяви очевидното.

Днес вдига от масата писмо от някаква тийнейджърка. Знам, че е тийнейджърка, защото мастилото е пурпурно, а извивката на малкото Е в „Леля Ем“ е във формата на сърчице.

— Скъпа лельо Ем — започва да чете майка ми и както винаги си представям дребна възрастна дама с кок и практични обувки, а не собствената си майка. — Харесвам едно момче, което вече си има гадже. Знам, че и той ме харесва щото… Боже господи, днес не ви ли учат на правопис?

— Не — отговарям. — Учат ни да използваме опция „проверка на правописа“.

Тео вдига поглед от чинията си достатъчно дълго, за да изсумти в посока към сока от грейпфрут.

— Знам, че и той ме харесва, защото — редактира майка ми — ме изпраща от училище до къщи и с часове си говорим по телефона и вчера не издържах и го целунах той отвърна на целувката ми и… О, боже, някой няма ли да научи това момиче какво е запетайка?

После се намръщва на писмото от отделни листове.

— Той казва, че не можем да ходим, но можем да сме приятели с допълнителни облаги. Мислиш ли, че трябва да се съглася? Искрено твоя, Дружка от Бърлингтън.

Майка ми поглежда към мен.

— Всички приятелства са с допълнителни облаги, не е ли така?

Гледам я неразбиращо.

— Тео? — пита го.

— Това е израз — измърморва той.

— Израз, който означава… какво точно?

Лицето на Тео става яркочервено.

— Просто го пусни в гугъл.

— Просто ми кажи.

— Приятели с екстри са момче и момиче, които официално не са гаджета, ясно?

Майка ми се замисля.

— Искаш да кажеш… правят секс?

— Както и други неща…

— И после какво?

— Не знам! — отговаря Тео. — Предполагам, че пак си обръщат гръб един на друг.

Челюстта на майка ми увисва.

— Това е най-унизителното нещо, което съм чувала някога. Това клето момиче трябва не просто да каже на момчето да се хвърли в езерото. Трябва да му спука и четирите гуми и…

Ненадейно млъква и приковава Тео с поглед.

— Ти не си се отнасял така с някое момиче, нали?

Тео завърта очи.

— Не можеш ли да се държиш като другите майки и просто да ме попиташ дали пуша трева?

— Пушиш ли трева? — пита тя.

— Не!

— Имаш ли приятелки с допълнителни облаги?

Тео бутва стола си назад и става с плавно движение.

— Да, хиляди. Чакат на опашка пред вратата, или не си ги видяла?

Хвърля чинията си в мивката и хуква нагоре по стълбите.

Майка ми посяга към химикалката, която е затъкнала в кока си (винаги е на кок, защото знае какво изпитвам при вида на свободно падаща по раменете й коса) и започва да драска отговор.

— Джейкъб — казва тя, — бъди така добър и раздигни масата, става ли?

Ето я майка ми — шампиона на обърканите, доайена на тъпаците. Спасява света писмо след писмо. Чудя се какво ли биха си помислили всички тези предани читатели, ако знаеха, че истинската леля Ем има един син, който е на практика социопат, и друг, който е социално неприспособим.

Бих искал да имам приятелка с допълнителни облаги, макар че никога няма да го призная пред майка си.

Просто бих искал да имам приятел.

 

 

За последния си рожден ден получих от майка ми най-страхотния подарък на света: полицейска радиостанция. Тя улавя честоти, които обикновените радиостанции не могат — честотите, определени от федералното правителство като принадлежащи във VHF и UHF спектъра, над обикновените честоти FM. Тези честоти се използват от полицията, пожарната и спасителните екипи. Винаги знам кога патрулът от магистралата изпраща камиони с пясък, преди да са пристигнали; получавам специалните предупреждения за времето, когато предстои да задуха североизточен вятър. Но слушам най-вече съобщенията и спешните обаждания в полицията, защото дори в такова малко място като Таунсенд понякога се случват престъпления.

Само от Деня на благодарността насам ходих на две. Първото беше бижутериен магазин, в който имаше влизане с взлом. Отидох с колелото си на адреса, който чух по радиостанцията, и видях как няколко полицаи претърсват сградата за веществени доказателства. За първи път видях на живо как използват в снега спрей с восък, за да намерят отпечатък от стъпки — един от върховите моменти в огледа. Второто местопрестъпление всъщност не беше такова. Беше къщата на хлапе от моето училище, което се държи гадно с мен. Майка му се беше обадила на 911; когато обаче стигнаха там, я завариха застанала на входната врата. Носът й все още кървеше, но тя твърдеше, че не иска да повдига обвинения срещу съпруга си.

Тази вечер тъкмо си бях облякъл пижамата, когато чух по радиостанцията код, различен от всеки, който съм чувал някога — а съм чувал много.

10–52 Нужна линейка.

10–50 Пътнотранспортно произшествие

10–13 Цивилни лица присъстват и слушат

10–40 Фалшива тревога, къщата сигурна

10–54 Животни на магистралата

В този момент обаче чувам следното:

10–100

Което означава „мъртво тяло“.

Не мисля, че през целия си живот съм се обличал толкова бързо. Грабвам една тетрадка, макар че е използвана, защото не искам да губя време, и надрасквам адреса, който продължават да повтарят по радиостанцията. После слизам на пръсти по стълбите. Ако извадя късмет, майка ми вече ще е заспала и изобщо няма да разбере, че ме няма.

Навън цари леден студ, а земята е покрита с пет сантиметра сняг. Мисълта за местопрестъплението ме въодушевява толкова, че съм излязъл по маратонки вместо по ботуши. Гумите на планинския ми велосипед буксуват всеки път, когато взема завой.

Адресът е на щатска магистрала и знам, че съм на правилното място, защото виждам четири полицейски коли със святкащи сини буркани. Виждам и дървен кол с полицейска лента (жълта, не оранжева), която плющи на вятъра, както и видима следа от отпечатъци. На края на пътя има изоставена кола, понтиак, покрит с лед и сняг.

Изваждам тетрадката си и записвам: „Превозното средство е изоставено поне преди дванайсет часа, още преди бурята.“

Дръпвам се сред първите дървета край пътя, защото виждам, че пристига друга полицейска кола. Няма отличителни знаци и е съвсем обикновена, ако се изключи куполообразният полицейски буркан, прикрепен с магнит на покрива й. Мъжът, който излиза от нея, е висок и червенокос. Носи черен шинел и тежки ботуши. На едната му ръка виждам превръзка с Дора Изследователката.

И това записвам в тетрадката си.

— Капитане — казва един полицай и се приближава измежду дърветата. И той е в униформа и с тежки ръкавици и ботуши. — Извинете, че ви повиках така.

Капитанът поклаща глава.

— Какво имате тук?

Един човек, който е бягал за здраве, е намерил труп в гората. Тялото е полуголо и покрито с кръв.

— Кой, по дяволите, бяга за здраве посред нощ през зимата?

Тръгвам след тях през гората, като внимавам да не излизам от сенките. Около тялото прожектори осветяват терена, за да се отбележат всички доказателства.

Мъртвецът лежи по гръб. Очите му са отворени. Панталоните му са набрани около глезените, но бельото му си е на мястото. Кокалчетата на пръстите му са яркочервени от кръв, както и долната част на дланите, коленете и прасците му. Якето му е разкопчано, едната му обувка и единият чорап липсват. Навсякъде около него снегът е порозовял.

— Мама му стара — измърморва капитанът, коленичи, изважда от джоба си чифт гумени ръкавици и си ги слага. Оглежда тялото отблизо.

Чувам стъпките на още двама души. В езерото от светлина влиза друг мъж, придружен от полицай в униформа. Униформеният поглежда към мъртвия, пребледнява като платно и повръща.

— Исусе X.! — промълвява другият.

— Здрасти, шефе — отговаря капитанът.

— Самоубийство или убийство?

— Още не знам. Но изглежда сигурно, че е имало сексуално насилие.

— Рич, този човек е покрит с кръв от главата до петите и лежи на земята по бели гащи. Какво си мислиш, че първо са го насилили сексуално, а после си е направил харакири ли? — изсумтява началникът на полицията. — Не знам дали притежавам огромния детективски опит, който си натрупал ти след петнайсет години работа в метрополитния град Таунсенд, но…

Поглеждам към списъка в тетрадката си. Какво би направил на мое място доктор Хенри Лий? Ами би огледал раните отблизо. Би анализирал защо кръвта е само повърхностна — розовата кръв, изтекла в снега, без да капе или да пръска наоколо. Би обърнал внимание на отпечатъците в снега — едни, които отговарят на единствената маратонка на крака на жертвата, и други, които съответстват на човека, открил тялото. Би попитал защо след сексуално насилие жертвата все още е с бельо, след като липсват други части от облеклото й.

Студено ми е. Толкова ми е студено, че треперя. Започвам да тропам със замръзналите си, обути в маратонки крака. После поглеждам надолу към земята и ненадейно всичко ми става кристално ясно.

— Всъщност — обаждам се и излизам от скривалището си — и двамата грешите.