Джоди Пико
Домашни правила (83)

Оливър

Три седмици преди началото на процеса започваме подбора на съдебни заседатели. Човек би си помислил, че с диагностицирането на аутизма в сегашните му размери намирането на съдебни заседатели сред хора като Джейкъб — или поне сред родители, които имат деца от спектъра — няма да е толкова трудно, колкото се оказа. Но единствените двама заседатели с деца аутисти в списъка ни са тези, срещу които Хелън използва предварителните си възражения, за да ги изключи.

Между явяванията си в съда получавам докладите на доктор Нюком и доктор Кон, двамата психиатри, които се срещнаха с Джейкъб. Не се учудвам, че доктор Кон го обявява за вменяем — щатският психар ще обяви и тостер за вменяем, — а доктор Нюком заявява, че Джейкъб е бил юридически невменяем по време на извършване на престъплението.

Въпреки това докладът на Нюком няма да е от голяма полза. Според него Джейкъб е нещо като автомат. Истината е следната: съдебните заседатели може и да искат да са честни, но инстинктът им по отношение на обвиняемия е тясно свързан с присъдата, която издават. Което означава, че ще е по-добре да се постарая да представя Джейкъб колкото се може по-симпатичен, защото нямам намерение действително да му позволя да даде показания. С равния му глас, стрелкащите се напред-назад очи и нервните му тикове… е, това би било същинско бедствие.

Една седмица преди началото на процеса започвам да подготвям Джейкъб за съда. Стигам в къщата на семейство Хънт, а Тор се изстрелва от колата и се втурва към верандата, размахал опашка. Привързан е към Тео дотолкова, че понякога се чудя дали просто да не го оставя да прекара нощта свит на леглото на хлапето, защото, така или иначе, се е нанесъл там. А бог знае, че Тео има нужда от компанията му — след пътуването му до другия край на страната е наказан да не излиза от къщи, докато не стане на трийсет, — макар да му казвам, че сигурно ще успея да намеря причина да обжалвам присъдата.

Почуквам, но никой не отваря. Вече съм свикнал да влизам сам, затова пристъпвам прага и гледам как Тор изприпква нагоре по стълбите.

— Ехо — провиквам се и Ема се приближава с усмивка.

— Идваш точно навреме — казва ми.

— За какво?

— Джейкъб изкара сто точки по математика и за награда му позволих да подреди местопрестъпление.

— Това наистина е страховито.

— Най-обикновен ден от живота ми — вдига рамене тя.

— Готов съм! — провиква се Джейкъб от горния етаж.

Тръгвам след Ема, но вместо да отидем в стаята му, продължаваме към банята. Когато Ема отваря вратата, се задавям и притискам ръка към устата си.

— Какво… какво е това? — едва успявам да изломотя.

Навсякъде има кръв. Сякаш съм стъпил в бърлогата на сериен убиец. Дълга линия от кървави арки по бялата стена на душкабината. Срещу нея на огледалото поредица от капки в различни удължени форми.

Още по-странно: Ема не изглежда ни най-малко разстроена, че стените на душкабината, огледалото и мивката са залети с кръв. Хвърля поглед към лицето ми и избухва в смях.

— Успокой се, Оливър — казва. — Това е само царевичен сироп.

Посяга към огледалото, потапя пръст в течността и го вдига към устните си.

Не мога да устоя на желанието да опитам вкуса й. И да, наистина е царевичен сироп — смесен с червена боя, предполагам.

— Само замърсяваш местопрестъплението, мамо — измърморва Джейкъб. — И така, нали помниш, че краят на петното от кръв обикновено сочи в посоката, в която се е движела кръвта…

Ненадейно виждам Джес Огилви, застанала под душа, а срещу нея Джейкъб, точно там, където сега стои Ема.

— Ще ти подскажа — обръща се Джейкъб към Ема. — Жертвата е била тук — и посочва към килимчето за баня между душкабината и огледалото над мивката.

Лесно мога да си го представя с белина в ръка, как забърсва огледалото и ваната в дома на Джес Огилви.

— Защо в банята? — питам. — Какво те накара да избереш нея за местопрестъплението си, Джейкъб?

Тези думи са всичко, което е необходимо на Ема, за да разбере защо съм толкова потресен.

— О, боже — промълвява тя и се обръща. — Не мислех… Не осъзнавах…

— Защото кръвта цапа — отвръща объркан Джейкъб. — Реших, че майка ми няма да ми се разкрещи толкова, ако го направя в банята.

В главата ми изниква един ред от доклада на доктор Нюком: „Следвах правилата“.

— Почисти го — заповядвам и излизам.

 

 

— Имам нови правила — съобщавам, когато тримата сядаме около кухненската маса. — Първо и най-важно: повече никакво подреждане на местопрестъпления.

— Защо? — пита сърдито Джейкъб.

— Познай защо, Джейк. Ти си подсъдим за убийство. Наистина ли мислиш, че е много умно да създаваш фалшиво убийство една седмица преди процеса си? Не можеш да знаеш кога съседите надничат зад пердетата…

— А) нашите съседи са прекалено далеч, за да видят нещо през прозорците и б) местопрестъплението на горния етаж няма нищо общо с онова в къщата на Джес. Това показва артериалното кръвотечение под душа и траекторията от кръв, разлетяла се от ножа, който е убил жертвата, назад, към огледалото. У Джес…

— Не искам да слушам — прекъсвам го и си запушвам ушите.

Всеки път щом си помисля, че имам възможност да спася задника на Джейкъб, той прави нещо подобно. За нещастие се колебая между мисълта, че поведение като това, което видях току-що, доказва тезата ми (как е възможно да не го сметнат за невменяем?) и мисълта, че подобно поведение ще смрази съдебните заседатели. Все пак Джейкъб не говори с въображаеми огромни зайци, а се преструва, че е убил някого. Поне на мен това ми се струва адски преднамерено, мамка му. Изглежда като упражнение, така че в действителността може да го направи съвършено.

— Правило номер две: в съда трябва да правиш точно това, което ти кажа.

— Вече бях в съда поне десет пъти — отвръща Джейкъб. — И сам се досетих.

Ема поклаща глава.

— Слушай го — казва тихо тя. — Точно сега Оливър е шефът.

— Ще ти давам кубче самозалепящи се листчета всеки път щом влезем в съдебната зала — обръщам се към него. — Ако имаш нужда от почивка, ще ми подаваш бележка.

— Каква бележка? — пита Джейкъб.

— Каквато и да е. Но само ако имаш нужда от почивка. Освен това ще ти дам други листчета и химикалка и искам да записваш разни неща, както когато гледаш „Ловци на престъпници“.

— Но в тази съдебна зала не се случва нищо интересно…

— Джейкъб — обяснявам му с безстрастен тон, — в тази съдебна зала се решава животът ти. Правило номер три: не можеш да говориш с никого, дори с майка си. А ти — обръщам се към Ема — не можеш да му казваш как трябва да се чувства, как би трябвало да реагира, как да изглежда или как да се държи. Всяка бележка, която си размените, ще бъде прочетена от обвинението и от съдията. Не искам дори да обсъждате времето, защото те ще тълкуват написаното и ако направиш нещо подозрително, ще те изгонят от масата на защитата. Ако искаш да напишеш: „Дишай“ или: „Всичко е наред“, няма проблем. Но не искам да навлизаш в нищо по-конкретно.

Ема докосва ръката на Джейкъб.

— Разбираш ли?

— Да — отговаря той. — Сега може ли да вървя? Имаш ли представа колко е трудно да изтриеш царевичен сироп от стената, след като засъхне?

Не му обръщам никакво внимание.

— Правило номер четири: ще носиш риза с копчета и вратовръзка и не искам да чувам, че нямаш пари за тях, защото това не подлежи на обсъждане, Ема…

— Без копчета — прекъсва ме Джейкъб с тон, който не търпи възражения.

— Защо?

— Защото се чувствам странно с копчета на гърдите.

— Добре — съгласявам се. — Ами висока яка?

— Не може ли да нося зеления си късметлийски пуловер? Носех го, когато се явих на изпитите CAT и получих осемстотин точки по математика.

— Защо не потърсим нещо в гардероба ти? — предлага Ема и тримата отново се затътряме по стълбите, този път към стаята на Джейкъб. Докато минаваме край банята, внимателно избягвам да я погледна.

Полицията все още задържа приспособлението му за вземане на отпечатъци като веществено доказателство, но Джейкъб си е направил ново, от обърнато наопаки сандъче за цветя. Не е прозрачно като рибния аквариум, но сигурно върши работа, защото подушвам лепилото. Ема отваря със замах вратата на гардероба.

Ако не го бях видял със собствените си очи, за нищо на света нямаше да повярвам. Подредени по цвят, дрехите на Джейкъб висят една до друга, без да се докосват. В синята част има дънки и памучни панталони; виждам дъга от тениски с дълъг и къс ръкав. И да, на очакваното място, зеленият късметлийски пуловер. Имам чувството, че гледам светилище на участници в гей парад.

Чертата между това да изглеждаш невменяем в съда и да изглеждаш непочтителен, е много тънка. Поемам си дълбоко дъх и се чудя как да го обясня на клиент, който не може да мисли отвъд усещането за няколко копчета върху кожата си.

— Джейкъб — казвам, — трябва да носиш риза с яка. И вратовръзка. Съжалявам, но това не подлежи на обсъждане.

— Какво общо има видът ми с това, че ще кажеш истината на съдебните заседатели?

— Защото те все пак ще те видят — отговарям. — Затова трябва да им направиш добро първоначално впечатление.

Той се извръща настрана.

— И без това няма да ме харесат. Никой никога не ме харесва.

Не го казва със самосъжаление. По-скоро като факт, обясняващ как функционира светът.

Джейкъб излиза да си разчисти бъркотията, а аз си спомням, че Ема е в стаята с мен.

— Банята. Не… не знам какво да кажа — промълвява тя и се отпуска на леглото на Джейкъб. — Той постоянно го прави — подрежда местопрестъпления и иска да открия какво се е случило. Това го прави щастлив.

— Има голяма разлика между това да задоволиш страстите си с бутилка царевичен сироп и с човешко същество. Не искам съдебните заседатели да се запитат какво е разстоянието от едното до другото.

— Нервен ли си? — пита тя и се обръща с лице към мен.

Кимвам. Навярно не бива да й го признавам, но не мога да се сдържа.

— Може ли да те попитам нещо?

— Давай — отговарям. — Каквото поискаш.

— Вярваш ли, че той е убил Джес?

— Вече ти казах, че това няма значение за съдебните заседатели. Ще използваме защитата, която е най-вероятно да…

— Не те питам като адвокат на Джейкъб — прекъсва ме Ема. — Питам те като мой приятел.

Поемам си въздух.

— Не знам. Ако го е направил, не вярвам, че е било умишлено.

Тя скръства ръце на гърдите си.

— Все си мисля, че ако убедим полицията отново да отвори случая, да проучи по-добре гаджето на Джес…

— Полицията — прекъсвам я — смята, че е намерила убиеца, когото търси, въз основа на веществените доказателства. Ако не смяташе, в сряда нямаше да сме в съда. Прокурорът мисли, че разполага с достатъчно доказателства, за да накара съдебните заседатели да видят нещата така, както тя иска. Но, Ема, ще направя всичко възможно това да не се случи.

— Ще ти призная нещо — казва тя. — Помниш ли срещата ни с доктор Нюком? Трябваше да остана в кабинета й половин час. Казах на Джейкъб, че ще се забавя трийсет минути. А после съвсем съзнателно продължих да говоря още петнайсет. Исках Джейкъб да се възбуди от закъснението ми. Исках, когато се срещне с нея, да е в криза, за да може тя да опише това поведение в доклада си за съда.

Очите й са тъмни и празни.

— Коя майка прави такива неща?

Поглеждам я.

— Тази, която иска да спаси сина си от затвора.

Ема потръпва, отива до прозореца, разтърква ръцете си, макар че в стаята е направо горещо.

— Ще му намеря риза с якичка — обещава тя. — Но ще трябва ти да му я облечеш.