Джоди Пико
Домашни правила (45)

Тео

Майка ми не плаче често. Както казах, за първи път се случи в библиотеката, когато аз изпаднах в гневен пристъп вместо Джейкъб. Втория път бях на десет години, а Джейкъб на тринайсет и имаше домашно за часа по житейски умения — допълнителен час, който мразеше, защото беше едно от само двете деца с аутизъм, а другото момче не беше с Аспергер, а много по-надолу в спектъра и прекарваше по-голямата част от часа в подреждане на цветни моливи един до друг. Останалите три деца в този курс имаха синдром на Даун или проблеми в развитието. Поради това голяма част от уроците бяха свързани с хигиената — неща, които Джейкъб вече знаеше как да прави — с малка добавка от социални умения. И един ден учителката възложи на всеки в класа да си намери приятел преди следващия им час.

— Човек не си намира приятел — намръщи се Джейкъб. — Приятелите не се намират с указания за посоката.

— Само трябва да запомниш насоките, които ти даде госпожа Лафой — рече майка ми. — Поглеждаш някого в очите, казваш му името си и го питаш иска ли да играете заедно.

Дори на десет години знаех, че този протокол няма да доведе до нищо, но нямаше да го кажа на Джейкъб.

Така че тримата се затътрихме към детската площадка и аз седнах до майка ми на една пейка, а Джейкъб се запъти да си намери приятел. Проблемът беше, че наоколо нямаше никого на неговата възраст. Най-голямото дете, което можех да видя, беше на моите години и висеше на мрежите за катерене. Джейкъб отиде до него и се завъртя, за да го погледне в очите.

— Казвам се Джейкъб — рече той с типичната си интонация. Аз съм й свикнал, но всички други я смятат за странна — глас, равен като лист алуминий, дори на местата, където би трябвало да има възклицания. — Искаш ли да играем?

Хлапето скочи плавно на земята.

— Ти да не си бавноразвиващ се?

Джейкъб обмисли въпроса.

— Не.

— Имам новина за теб — отсече момчето. — Такъв си.

После побягна и Джейкъб остана сам под мрежите за катерене. Едва не отидох да го спася, но после той започна да се обръща в бавен кръг. Не разбирах какво прави. Малко по-късно осъзнах, че му харесва звукът, който издаваше маратонката му, когато смачкваше някое сухо листо под подметката си.

Започна да върви на пръсти, старателно мачкайки листата, докато накрая стигна до пясъчника. Две малки деца — едното русо, а другото с червени плитки — усилено правеха пица от пясък.

— Ето още една — каза първото момиченце и стовари шепа пясък върху дървения парапет, така че другото да я украси с пеперони от камъни и моцарела от трева.

— Здравейте. Аз съм Джейкъб — каза брат ми.

— Аз съм Аника и когато порасна, ще стана еднорог — отвърна русокосата.

Червенокосата не вдигна поглед от подредените в линия пици.

— Малкият ми брат повърна в банята, подхлъзна се на повърнатото и падна по дупе.

— Искате ли да играем? — попита Джейкъб. — Можем да търсим динозаври в пясъка.

— В пясъка няма динозаври, само пици — осведоми го Аника. — Маги слага сиренето и другите неща, но ти можеш да си сервитьорът.

Джейкъб приличаше на великан в пясъчника между двете момиченца. Някаква жена го гледаше убийствено. Готов бях да заложа петдесет долара, че е или майката на Аника, или майката на Маги и се чуди дали тринайсетгодишният, който си играе с безценната й дъщеричка, не е перверзник. Джейкъб взе една пръчка и започна да чертае скелет в пясъка.

— Алозавърът е имал ядец, също като някои други месоядни динозаври — каза той. — И като пилетата.

— Ето още една — Аника плесна купчина пясък пред Маги.

На практика можех да тегля черта между малките момиченца и Джейкъб. Те не играеха заедно, а един до друг.

В този миг брат ми вдигна глава и ми се ухили. Наклони глава към момичетата, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Намерих си две приятелки“.

Погледнах към майка ми и тогава видях, че плаче. По бузите й се стичаха сълзи и тя не се опитваше да ги избърше. Сякаш не осъзнаваше, че плаче.

В живота ми имаше много други случаи, при които би било по-логично тя да се разреве, например, когато трябваше да отиде в училище да говори с директора за нещо, което беше сторил Джейкъб и с което си бе навлякъл неприятности. Или когато получи един от пристъпите си в претъпкано с хора място, както миналата година, пред павилиона с Дядо Коледа в мола, когато един милион деца и родители гледаха ядрената експлозия. Но тогава майка ми остана със сухи очи и съвършено безизразно лице. Всъщност в тези моменти малко приличаше на Джейкъб.

Не знам защо да види брат ми с две момиченца в пясъчник, се оказа капката, която преля чашата. Знам само, че в този момент се почувствах така, сякаш целият свят се бе обърнал с главата надолу. Би трябвало да плаче детето, а майката да го утешава, не обратното, поради което майките правят и невъзможното, за да се сдържат пред децата си.

Дори и тогава обаче знаех, че ако Джейкъб е този, който я е разплакал, аз съм този, който трябва да я накара да спре.

 

 

Разбира се, че знам къде са: майка ми ми се обади от съда. Но това не означава, че съм способен да се съсредоточа върху обществените науки или геометрията. Не и преди да се приберат.

Чудя се дали учителите ми ще приемат това извинение:

— Съжалявам, че идвам без домашно; определяха мярка за неотклонение на брат ми.

— Разбира се — щеше да отговори учителят ми по геометрия. — Сякаш не съм го чувал хиляда пъти.

В мига, в който чувам, че вратата се отваря, се втурвам в помещението за калните обувки, за да разбера какво е станало. Майка ми влиза сама и сяда на пейката, където обикновено оставяме училищните си раници.

— Къде е Джейкъб? — питам и тя вдига глава, за да ме погледне, много бавно.

— В затвора — прошепва. — О, боже, в затвора е.

Кръстът й се огъва, докато накрая се оказва превита на две.

— Мамо? — докосвам я по рамото, но тя не помръдва. Това ме ужасява до смърт и ми се струва зловещо познато.

Трябва ми един миг, за да разбера какво е — начинът, по който се взира в празното пространство, това, че не отговаря. Така изглеждаше Джейкъб миналата седмица, когато не можехме да го накараме да се върне при нас.

— Хайде, мамо.

Обгръщам я с ръка и я повдигам. Имам чувството, че държа торба кокали. Повеждам я нагоре по стълбите и се питам защо, по дяволите, брат ми е в затвора. Няма ли гарантирано право на бърз процес? Възможно ли е да е бил толкова бърз? Само ако си бях подготвил домашното по обществени науки, може би щях да разбера какво се е случило. Едно обаче знам: няма да питам майка ми.

Слагам я да седне на леглото, коленича и й събувам ботушите.

— Просто легни — предлагам — това, което най-вероятно би казала тя, ако ролите бяха разменени. — Ще ти донеса чаша чай, става ли?

В кухнята слагам чайника да кипне и ме залива цунами от дежа вю: последния път, когато направих това — да кипна вода, да взема пакетче чай и да пъхна хартиеното му пликче в чаша — беше в къщата на Джес Огилви. Наистина става въпрос за чист късмет, че Джейкъб е този, който сега е в затвора, а аз съм тук. Лесно можеше да стане обратното.

Част от мен изпитва облекчение при тази мисъл и това ме кара да се чувствам отвратително.

Питам се какво ли е казал детективът на Джейкъб. Защо майка ми изобщо го е завела там. Може би затова е толкова разстроена: не от скръб, а от вина. Това поне разбирам. Ако аз бях отишъл при ченгетата и им бях казал, че по-рано същия ден съм видял Джес жива и гола, това щеше ли да навреди на Джейкъб, или обратното?

Наистина не знам как майка ми пие чая си, затова слагам мляко и захар и го занасям горе. Забелязвам, че е седнала леглото, подпряла гръб на скупчените възглавници. Когато ме вижда, на лицето й се изписва съкрушено изражение.

— Момчето ми — казва тя, щом сядам до нея. Свива ръка около бузата ми. — Красивото ми момче.

Може да има предвид и мен, и Джейкъб. Решавам, че всъщност няма значение.

— Мамо, какво става?

— Джейкъб трябва да остане в затвора… за две седмици. После пак ще го заведат в съда, за да преценят дали е способен да издържи процес.

Добре, може да не съм гениален мозък, но да хвърлиш в затвора някого, който може да не е в състояние да издържи процес, не ми изглежда най-подходящият начин да провериш дали е в състояние да издържи процес. Искам да кажа, щом не можеш да издържиш процес, как, по дяволите, се очаква да понесеш затвора?

— Но… той не е направил нищо лошо — изричам и внимателно поглеждам към майка ми, за да разбера дали знае повече от мен.

Ако знае, не го показва.

— Изглежда, че това няма значение.

Днес по обществени науки говорихме за основата на правосъдната система в страната ни: човек е невинен, докато не се докаже вината му. Да хвърлиш някого в затвора, докато се опитваш да решиш какво да правиш по-нататък, не ми изглежда да го оправдаваш по липса на доказателства. Звучи така, сякаш вече си решил, че е виновен, следователно спокойно може да започне да свиква с бъдещото си жилище.

Майка ми започва да разказва как подлъгали Джейкъб да говори с детектива. Как хукнала да му намери адвокат. Как го арестували пред нея. Как се нахвърлил на приставите, когато се опитали да хванат ръцете му.

Не разбирам защо адвокатът не е успял веднага да издейства освобождаването на Джейкъб. Достатъчно романи на Гришам съм чел и знам, че това се случва постоянно, особено с хора, които нямат криминално досие.

— И така, какво ще стане сега? — питам.

Нямам предвид само какво ще стане с Джейкъб. Имам предвид нас. През всички тези години ми се искаше брат ми да не съществуваше, а сега, когато го няма в къщата, се появява проблем. За който не искаме да говорим. Как да отворя консерва със супа за вечеря, като знам, че брат ми е заключен някъде в килия? Как да стана сутринта, да отида на училище, да се преструвам, че животът си тече както обикновено?

— Оливър, адвокатът казва, че от полицията постоянно освобождават хора. Намират нови доказателства и пускат първоначалния заподозрян.

Вкопчила се е в тази мисъл като в заклинание за късмет, заешко краче, амулет. Ще освободят Джейкъб и отново ще можем да заживеем както преди. Няма значение, че предишният ни живот не беше никак хубав, нито че „освободен“ не означава, че досието му е изчистено и можем да забравим за случилото се. Представете си какво е да прекараш двайсет години в затвора за престъпление, което не си извършил, преди да те оправдаят благодарение на ДНК-проби. Да, сега си свободен, но не можеш да си върнеш онези двайсет години. Не можеш да спреш да бъдеш „онзи, дето лежа в затвора“ .

Понеже не знам как да й го кажа — а освен това съм сигурен, че тя няма да иска да го чуе, — посягам към дистанционното на нощното й шкафче и пускам телевизора, поставен на скрина от другата страна на стаята. В момента дават новини и синоптикът предрича буря по някое време следващата седмица.

— Благодаря, Норм — отвръща говорителката. — Важна новина по случая с убийството на Джесика Огилви… Осемнайсетгодишният Джейкъб Хънт от Таунсенд е арестуван във връзка с престъплението.

До мен майка ми замръзва. Училищната снимка на Джейкъб заема екрана. На нея носи синя риза на райета и както обикновено, не гледа към фотоапарата.

— Джейкъб е ученик последна година в областната гимназия в Таунсенд и е бил обучаван от жертвата.

Мамка му!

— Ще следим развитието на тази история — обещава говорителката.

Майка ми взема дистанционното. Предполагам, че ще изключи телевизора, но вместо това тя запраща дистанционното към екрана. То се строшава, а екранът на телевизора изпращява. Майка ми се завърта на една страна.

— Ще взема метлата — изправям се.

 

 

Посред нощ чувам шум в кухнята. Промъквам се на долния етаж и заварвам майка ми да рови в едно чекмедже за телефонния указател. Косата й е разпусната, краката — боси, а по блузата й има петна от паста за зъби.

— Защо не е поместен под „Правителство“? — измърморва тя.

— Какво правиш?

— Трябва да се обадя в затвора — отвръща тя. — Той не обича, когато е тъмно. Мога да му занеса фенерче. Искам да знаят, че мога да му занеса фенерче, ако това ще помогне.

— Мамо — казвам.

Тя взема телефона.

— Мамо… трябва да си легнеш.

— Не — поправя ме. — Трябва да се обадя в затвора…

— Три часът сутринта е. Вече спят.

Поглеждам я.

— Джейкъб спи.

Тя обръща лице към моето.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — заявявам, но думата излиза с усилие, притисната от буцата в гърлото ми. — Да, наистина мисля така.

 

 

Ето от какво се страхувам:

Темата, която Джейкъб обича най-много, е спряла да бъде интерес и се е превърнала в мания.

Точно затова е в затвора.

При последната му среща с Джес нещо го е уплашило или го е накарало да се почувства притиснат. Точно това го кара да превърти.

Можеш да обичаш някого и едновременно с това да го мразиш.

Възрастта няма нищо общо с това кой е по-големият брат.

Ако си мислите, че фактът, че имам брат с Аспергер ме превръща в парий, представете си какво е да имаш брат в затвора. На другия ден съм на училище — да, по-късно ще ви разкажа по-подробно — и където и да отида, чувам шепота.

— Чух, че й отрязал пръста с нож и го запазил.

— Чух, че я ударил с бейзболна бухалка.

— Винаги съм смятал, че е страховит.

Причината, поради която днес заемам място в часовете си — и повярвайте ми, това е всичко, което правя, защото мозъкът ми е прекалено зает да блокира клюките — е, защото майка ми реши, че това е най-добрият план.

— Трябва да отида в затвора — каза тя, както и бях предположил. — Не можеш да стоиш у дома две седмици. Рано или късно ще трябва да се върнеш.

Знаех, че е права, но не осъзнаваше ли, че хората ще питат за Джейкъб? Ще изказват предположения? И то не само децата. Учителите щяха да се приближават към мен, преливащи от неискрено съчувствие, когато единственото, което всъщност искаха, щяха да са пикантни подробности, които да разпространят в учителската стая. От всичко това ми прилошаваше.

— Какво да кажа, ако някой ме попита?

Майка ми се поколеба.

— Адвокатът на брат ти е заявил, че не можеш да говориш за това.

— Вярно ли е?

— Идея нямам.

Поех си дълбоко въздух. Щях да призная всичко, да й кажа как съм влязъл в къщата на Джес.

— Мамо, трябва да говоря с теб за нещо…

— Може ли да го отложим? — попита тя. — Искам да съм там, когато отворят вратите в девет. Има достатъчно зърнени закуски и можеш да отидеш на училище с автобуса.

Сега седя в часа по биология до Елиз Хауът, която, макар и момиче, е добър партньор в лабораторните занятия.

Тя ми плъзва една бележка.

„Съжалявам за брат ти.“

Искам да й благодаря, задето е толкова мила. Задето е първият човек, на когото му пука за Джейкъб, вместо да го разпъва на кръст заради стореното, както вече направиха медиите и тъпият съд.

„Заради стореното.“

Грабвам си раницата и побягвам от стаята, макар че господин Дженисън все още продължава да дрънка. Той дори не ми прави забележка (което ми подсказва, че се намирам не в собствения си живот, а в някаква паралелна вселена). Продължавам да вървя по коридора без разрешение да излизам от час, но никой не ме спира. Нито когато правя обиколка край кабинета на директора и отделението за психологическа помощ. Нито когато минавам през двойните врати близо до физкултурния салон, излизам на ослепителната следобедна светлина и тръгвам нанякъде.

Очевидно в обществените училища, ако имаш роднина, арестуван за убийство, администрацията и учителите се преструват, че си невидим.

Честно казано, това не е по-различно от начина, по който се държаха с мен по-рано.

Иска ми се скейтбордът ми да беше тук. Тогава щях да се движа по-бързо, може би да надбягам фактите, които продължават да се въртят в мислите ми:

Видях Джес Огилви жива и здрава. Малко след това Джейкъб отиде в къщата й.

Сега Джес е мъртва.

Виждал съм как брат ми трясва стол в стената и разбива прозорец с длан. Понякога съм се озовавал на пътя му по време на криза. Мога да го докажа. Имам белези.

Вие направете сметката.

„Брат ми е убиец.“

Изпробвам думите под нос и незабавно усещам болка в гърдите. Не можеш да изречеш тези думи така, както би казал: „Брат ми е висок метър и осемдесет“ или: „Брат ми обича бъркани яйца“, дори когато отразяват верни факти. Но този Джейкъб, когото познавах преди седмица, не е по-различен от онзи, когото видях сутринта. Дали това означава, че съм прекалено глупав, за да забележа някаква голяма слабост у брат си? Или че всеки, дори и Джейкъб, може ненадейно да се превърне в човек, какъвто не сте си представяли?

Аз със сигурност се класирам.

През целия си живот съм мислил, че между мен и брат ми няма нищо общо. А какво се оказа? И двамата сме престъпници.

„Ти обаче не си убил никого“ — помислям си.

Гласът отеква в главата ми, но е само извинение. Доколкото знам, Джейкъб също може да е имал причини.

Това ме кара да хукна още по-бързо. Но мога да тичам като светкавица и пак няма да надбягам тъжния факт, че не съм по-добър от онези мръсници в училище. Вече съм решил, че брат ми е виновен.

Зад училището, ако се отдалечите достатъчно, ще стигнете до изкуствено езеро. През зимата тук се събира целият квартал — през почивните дни някой пали огън и носи бонбони „Маршмелоуз“ за печене, а неколцина смели татковци, които играят хокей, загребват снега с широки лопати, така че всички да могат да играят върху леда. Влизам там, макар че не нося ролери.

Работен ден е и няма толкова хора. Няколко майки с малки деца, които бутат щайги, докато се учат да се пързалят. Един старец с черни кънки за фигурно пързаляне, които винаги ме подсещат за Холандия или за Олимпийските игри. Изпълнява осморка. Запращам раницата си на ръба на снега и си местя краката малко по малко, докато накрая заставам в средата на езерото.

Всяка година в Таунсенд се провежда състезание, за да се види кога ледът ще се разтопи напълно. Забиват в него кол, свързан с някакъв дигитален часовник, и когато ледът се разтопи достатъчно, за да се наклони колът, се задейства някакъв механизъм и моментът се отбелязва във времето. Хората правят залози в кой ден и час ще се разтопи снегът и човекът, направил предположение най-близко до точното време, получава джакпота. Мисля, че миналата година беше 4500 долара.

Ами ако снегът се разтопи точно сега?

Ами ако потъна?

Тези деца, които карат кънки наоколо, дали ще чуят плисъка? Щеше ли старецът да ми се притече на помощ?

Учителката ми по английски казва, че реторичен въпрос е въпрос, който се задава, без да се очаква отговор: „Папата католик ли е?“ Или: „Мечката сере ли в гората?“

Мисля, че реторичният въпрос е въпрос, на който наистина не искаш да чуеш отговора.

„Тази рокля прави ли ме дебела?“

„Наистина ли си толкова глупав?“

„Ако снегът се разтопи и никой не ме види как потъвам, съществувал ли съм наистина?“

„Ако аз бях в затвора, Джейкъб щеше ли да си помисли най-лошото за мен?“

Просто ей така сядам по средата на езерото, на леда. Усещам студа през дънките си. Представям си как замръзвам отвътре навън. Ще ме намерят и ще се превърна в скулптура, в статуя.

— Ей, момче, добре ли си?

Старецът се е приближил към мен.

— Имаш ли нужда от помощ?

Както казах, въпрос, на който наистина не искаш да чуеш отговора.

 

 

Снощи почти не спах, но когато все пак се унесох, сънувах. Сънувах, че измъквам Джейкъб от затвора. Направих го, като изчетох всичките му тетрадки за „Ловци на престъпници“ и подражавах на поведението на крадците. Заобиколих ъгъла на затвора, в който го държаха.

— Джейкъб — казах. — Трябва да правиш точно това, което ти казвам.

И той го направи — точно така разбрах, че е сън. Мълчеше и изпълняваше указанията ми, без да задава въпроси. Минахме на пръсти покрай будката на пазача и се хвърлихме в огромен контейнер за боклук, при което се покрихме с хартия и боклуци, Най-накрая разсилният се появи и ни прекара право пред алармите и заключената порта. Точно когато щеше да изхвърли огромния контейнер в паркирания отвън камион, изкрещях „Сега!“ и двамата с Джейкъб изскочихме и хукнахме. Часове наред бягахме, докато единствените, които ни следваха, бяха нощните звезди, но най-накрая спряхме в поле с висока трева и легнахме по гръб на земята.

— Не съм го направил — каза ми Джейкъб.

— Вярвам ти — отвърнах и беше истина.

В онзи ден, когато Джейкъб трябваше да си намери приятел, онези две момиченца, с които се запозна в пясъчника, трябваше да си тръгнат. Побягнаха, без да се сбогуват, и оставиха тринайсетгодишния ми брат да копае сам в пясъчника.

Страхувах се отново да погледна към майка си. Затова отидох до пясъчника и седнах на ръба. Коленете ми щръкнаха до брадичката. Бях прекалено голям за това място и беше лудост да гледам брат си натъпкан вътре. Взех един камък и започнах да прокарвам с него черти в пясъка.

— Какво търсим? — попитах.

— Алозавър — отговори Джейкъб.

— Как ще разберем, когато го намерим?

Лицето на брат ми светна.

— Ами гръбнакът и черепът му няма да са толкова тежки, колкото тези на някои други динозаври. Това означава името в превод: „различен“.

Представих си как някое хлапе на възрастта на Джейкъб го гледа как се прави на палеонтолог в пясъчник и се запитах дали някога ще си намери приятел.

— Тео — внезапно прошепна той, — знаеш, че всъщност няма да намерим тук алозавър.

— Ъъъ, да — засмях се. — Но ако намерим, от това ще стане страхотна история, нали така?

— Ще дойдат коли с журналисти от новините.

— Забрави новините, ще ни поканят при Опра — казах му. — Две момчета, открили скелет на динозавър в пясъчник. Дори може да ни сложат на кутиите със „Закуска за шампиони“.

— Великолепните братя Хънт — ухили се Джейкъб. — Така ще ни наричат.

— Великолепните братя Хънт — повторих и го загледах как копае. Запитах се колко ли време ще мине, докато стана по-висок от него.