Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

4

Рич

Понякога просто закъснявам, да го вземат дяволите.

Миналата година, в деня след Коледа, тринайсетгодишно момиче на име Грейси Чийвър така и не слезе на долния етаж. Намериха я обесена на закачалка в гардероба. Пристигнах заедно с криминалистите, които фотографираха сцената; първото, което забелязах, беше какъв хаос цари в стаята на Грейси — натрупани една върху друга купички от зърнена закуска, хартии и мръсни дрехи, нахвърляни по пода. Никой никога не беше карал това дете да поразчисти. Прегледах дневниците й и разбрах, че е имала навика да се реже с нож; че мрази живота си и самата себе си; мрази лицето си и мисли, че е дебела, заради което беше записвала в дневника всяка хапка, която е поглъщала, и всеки път, когато се е отклонявала от диетата си. А после на една страница: „Мама ми липсва.“ Попитах един от патрулиращите полицаи дали майката е починала, а той поклати глава.

— В кухнята е.

Грейси беше по-голямото от двете деца в семейството. Имаше сестричка със синдром на Даун и, боже, майка й живееше заради това дете. Обучаваше го вкъщи; провеждаше физиотерапията му на постелки в дневната. А докато майката беше заета да се вживява в ролята на светица, бащата на Грейси блудстваше с нея.

Занесох дневника й в управлението и направих две копия. Беше покрит с кръв, защото, докато е пишела, се е рязала. Дадох единия екземпляр на медицинския следовател. Втория занесох на началника.

— Някой в това семейство трябва да разбере какво е ставало — казах му.

След погребението на Грейси се обадих на майка й и я помолих да се срещнем. Седнахме в дневната, пред буен огън. На тази среща й дадох копие на дневника и й казах, че съм отбелязал страниците, които трябва да прочете. Тя ме погледна с изцъклени очи и отговори, че семейството е решило да започне на чисто. Благодари ми, а после хвърли дневника в пламъците пред очите ми.

Сега си мисля за Грейси Чийвър, докато предпазливо заобикалям водостока, където са открили тялото на Джес Огилви. Увита е в юрган и е напълно облечена. По дрехите и кожата й има тънък слой скреж. Уейн Нусбаум сваля латексовите ръкавици, които е носил при огледа на тялото, и заповядва на помощниците си да изчакат криминалистите да свършат със снимките, преди да закарат жертвата в болницата за аутопсия.

— Първи впечатления? — питам.

— Мъртва е от известно време. Мисля, че от дни, макар че е трудно да се каже. Студеното време е подействало като морга.

Пъха голите си ръце под мишниците.

— Съмнявам се да е била убита тук. Драскотините по гърба й сякаш са причинени от влачене след смъртта й.

И добавя, като че ли му е хрумнало току-що:

— Някой от вас намери ли зъб?

— Защо?

— Защото й липсва един.

Отбелязвам си наум да кажа на детективите да потърсят.

— Избит от удар ли? Или взет като трофей след смъртта?

Той поклаща глава:

— Рич, знаеш, че няма да си играя на догадки с теб в четири часа сутринта. Ще ти се обадя, когато съм готов с доклада си.

Докато се отдалечава, нощта се осветява от светкавица на фотограф криминалист.

В този кратък миг всички ние приличаме на призраци.

Марк Магуайър преглъща, когато вижда раницата, която сме взели обратно от лабораторията.

— Същата е, от леля й — измърморва той.

Все още е в шок. Не само сме му съобщили, че приятелката му е мъртва, но само след секунди сме го арестували за убийството й. Полицаите отидоха в апартамента му в седем часа сутринта. Сега, по време на разпита, все още е с дрехите, с които си е легнал снощи: пижама и избеляла тениска с логото на Върмонтския университет. От време на време потръпва на силното течение в съвещателната зала, но това само ме подсеща за посинялата кожа на Джес Огилви.

Времевата линия започва да се очертава. Така, както аз виждам нещата, Магуайър се е боричкал с Джес, ударил я е — избил й е зъба и неволно я е убил. Изпаднал в паника, е разчистил веществените доказателства и после се е опитал да прикрие следите си, като го изкара отвличане: срязаният прозорец, преобърнатата етажерка с компактдискове, бележката до пощальона, раницата, пълна с дрехите на Джес.

Изваждам дрехите от раницата — предимно размер XL, прекалено големи за дребната фигура на жертвата.

— Един умен престъпник, който се опитва да ни подведе, би избрал дрехи, които все още й стават — размишлявам на глас. — Но пък, Марк, вие не сте особено умен, нали така?

— Вече ви казах, нямам нищо…

— Да не би да сте й избили зъба, когато сте се боричкали с нея? — питам. — Така ли си доставя удоволствие човек като вас? Като пребива гаджето си?

— Не съм я пребил…

— Марк, не можете да спечелите. Открихме тялото й и по ръцете и врата й има синини, ясни като бял ден. Колко време мислите, че ще мине, преди да ги свържем с вас?

Той потръпва.

— Нали ви казах… скарахме се и наистина я стиснах за ръцете. Притиснах я към стената. Исках… исках да й преподам един урок.

— И този урок отиде прекалено далеч, нали така?

— Не съм я убивал, кълна се в бога.

— Защо занесохте тялото й в гората?

Той поглежда към мен.

— Моля ви. Трябва да ми повярвате.

Надигам се и надвисвам над него.

— Не трябва да вярвам на нито една твоя дума, малък мръсник такъв. Веднъж вече ме излъга — каза, че сте се скарали през уикенда, а се оказа, че във вторник също сте се скарали. Разполагам с отпечатъци от ботушите ти пред срязания прозорец, с отпечатъци от пръстите ти по гърлото й и с едно мъртво момиче, почистено и преместено. Всичко това прилича адски много на човек, който е убил приятелката си и се опитва да го прикрие, питай, който съдебен заседател поискаш в тази страна.

— Не съм срязвал прозореца. Не знам кой го е срязал. И не съм я пребил. Ядосах се, бутнах я… и си тръгнах.

— Да бе, да. А после си се върнал и си я убил.

Очите на Магуайър се наливат със сълзи. Питам се дали наистина съжалява за смъртта на Джес Огилви, или само защото сме го хванали.

— Не — отвръща той с дрезгав глас. — Не. Аз я обичах.

— Плака ли така, когато чистеше кръвта й от банята? Ами когато трябваше да избършеш всичката кръв от лицето й?

— Искам да я видя — моли Магуайър. — Позволете ми да видя Джес.

— Трябваше да помислиш за това, преди да я убиеш — казвам.

Докато се отдалечавам с намерението да го оставя да се пържи в собствената си вина още няколко минути, преди да дойда и да му изтръгна самопризнание, Магуайър заравя лице в ръцете си. Точно тогава осъзнавам, че тези ръце са абсолютно невредими — без синини, без порязвания, каквито се очаква да има, ако удариш някого с такава сила, че да му избиеш зъб.