Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Тео

Събуждам се и кихвам.

Отварям очи — виждам розова стая и пера, които гъделичкат носа ми. Свивам се надве в малкото тясно легло и си спомням къде съм — в стаята на едното от момичетата. Има украшения от движещи се пръчици и пластинки във формата на блестящи звезди, купища плюшени животни и розов килим.

Отново кихвам и това е моментът, в който осъзнавам, че нося боа от розови пера.

— Мамка му, какво… — измърморвам и я откъсвам от врата си.

Чувам кикот. Навеждам се от едната страна на леглото и откривам по-малкото дете на баща ми — май се казва Грейс, — скрито отдолу.

— Каза лоша дума — осведомява ме малката.

— Какво правиш тук?

Ти какво правиш тук? — пита тя. — Това е моята стая.

Просвам се обратно по гръб на матрака. Като се има предвид колко продължи полетът ми, а после и разговорът, едва ли съм спал повече от четири часа. Нищо чудно, че се чувствам като парцал.

Тя се измъква изпод леглото и сяда до мен. Много е дребничка… но не ме бива да отгатвам възрастта на децата. Ноктите на краката й са лакирани в пурпурно и носи пластмасова тиара.

— Защо не си на училище?

— Защото е петък, глупчо — съобщава Грейс, макар че това не ми обяснява нищо. — Имаш големи крака. По-големи от Лион.

Питам се кой ли е Лион, но после тя взема едно плюшено прасе и го доближава до голото ми ходило.

Часовникът ми е на нощното шкафче, до книжка за мишка, която е прекалено срамежлива, за да каже на някого името си. Снощи я четох, преди да си легна. Часът е едва 06:42, но ще тръгнем рано. Трябва да хванем самолета.

— Ти брат ли си ми? — пита Грейс.

Поглеждам към нея. Старателно се опитвам, но не мога да видя и най-слаба прилика помежду ни. Това наистина е странно, защото майка ми винаги ми е казвала, че й напомням на баща си. (Между другото, сега, когато го видях с очите си, не е вярно. Просто съм рус, това е всичко, а всички други вкъщи са с тъмна коса.)

— Да, може и така да се каже — отговарям.

— Тогава защо не живееш тук?

Поглеждам към плаката с принцеси на стената, към порцелановия сервиз за чай на една маса в ъгъла.

— Не знам — отговарям, макар че верният отговор е: „Защото имаш и друг брат.“

 

 

Ето какво се случи снощи: слязох от самолета и заварих родителите си — и двамата — да ме чакат пред охранителните пунктове.

— Какво става, по дяволите? — изтърсих.

— И аз това питам, Тео — отвръща остро майка ми. А после, преди да успее да ми се нахвърли подобаващо, баща ми каза, че отиваме у тях да обсъдим случилото се.

Пътувахме двайсет минути и той ги запълни с глупав разговор, по време на който усещах как очите на майка ми се забиват като свредели в черепа ми. Когато стигнахме до къщата му, зърнах доста хубава жена — трябваше да е съпругата му, — преди той да ме поведе към библиотеката.

Помещението беше много модерно и по нищо не приличаше на нашата къща. Прозорците заемаха цяла стена, диванът беше тапициран с черна кожа и със съвсем прави ъгли. Приличаше на стаите, които човек може да види в списанията — лекарски кабинети, офиси, но не и място, където би искал да живее. Нашият диван беше тапициран с някаква червена, устойчива на петна материя, но имаше петно на страничната облегалка там, където веднъж разлях сок от грейпфрут. Циповете на две от възглавниците бяха развалени. Но когато искаш да се проснеш там и да гледаш телевизия, е супер удобен.

— И така — започва баща ми и посочва към един фотьойл. — Това е малко неловко.

— Да.

— Имам предвид, май нямам особено право да ти казвам, че е било глупаво да избягаш от къщи. И че си изкарал акъла на майка си. И няма да ти казвам, че е жадна за кръв…

— Няма нужда да ми го казваш.

Той притиска ръце между коленете си.

— Все едно, мислих за това и няма да ти кажа тези неща.

Поглежда към мен.

— Предположих, че си изминал целия този път, за да ме накараш да слушам.

Поколебах се. Той ми се струваше толкова познат, но това беше лудост, като се има предвид, че говорехме по телефона два пъти годишно — на Коледа и на рождения ми ден. И все пак може би усещането се дължи на факта, че си свързан с някого по кръв. Може би ти позволява да продължиш оттам, където си спрял, дори това да се е случило преди петнайсет години?

Исках да му кажа защо съм дошъл — историята за арестуването на Джейкъб, истината за собственото ми влизане с взлом, телефонното съобщение от банката, което така и не предадох на майка си и с което отхвърлят молбата й за втори ипотечен заем, — но всички думи се задръстват в гърлото ми. Задавих се над изреченията, докато вече не можех да си поема въздух, докато от очите ми бликнаха сълзи, а това, което излезе от устните ми, не беше нито едно от тези неща.

— Защо не бях достатъчно важен? — попитах.

Не това исках. Искам да ме възприеме като отговорния млад мъж, в когото се бях превърнал и който се опитваше да спаси семейството си. Исках да поклати глава и да си помисли: „Оплесках я. Трябваше да остана с него, да го опозная. Какъв прекрасен младеж е станал.“ Вместо това дрънках глупости, носът ми течеше, косата ми падаше в очите и се чувствах толкова уморен. Ненадейно бях толкова скапано уморен.

Когато очакваш нещо, със сигурност ще останеш разочарован. Отдавна бях усвоил този урок. Но ако до мен седеше не баща ми, а майка ми, щеше веднага да ме прегърне. Щеше да ме погали по гърба, да ми каже да се отпусна и аз щях да се сгуша до нея, докато се почувствам по-добре.

Баща ми прочисти гърлото си и изобщо не ме докосна.

— Аз, ъъъ, не съм много добър в тези неща — каза.

Размърда се и аз избърсах очите си. Помислих си, че се опитва да протегне ръка към мен, но той извади портфейла от задния си джоб.

— Ето — каза той и ми подаде няколко двайсетачки. — Защо не вземеш това?

Погледнах го и преди да се усетя, от гърлото ми избликна смях. Щяха да съдят брат ми за убийство, майка ми искаше главата ми на сребърен поднос, бъдещето ми беше толкова мрачно, че спокойно могат да ме погребат в някоя мина… а баща ми дори не можеше да ме потупа по гърба и да ми каже, че всичко ще се оправи. Вместо това смяташе, че шейсет кинта ще оправят всичко.

— Извинявай — казах. Сега вече се смеех от сърце. — Съжалявам.

С изненада осъзнах, че не аз съм този, който трябва да го каже.

Не знам какво съм си въобразявал, когато дойдох тук. В живота няма сребърни куршуми, само дългото и трудно издрапване от ямата, в която си се закопал.

— Мисля, че може би трябва да доведеш мама — казах.

Сигурен бях, че баща ми ме мисли за луд, като ме гледа как се смея с цяло гърло, когато само допреди минута плачех. И когато стана — облекчен да се махне от мен, сигурен съм, — осъзнах защо ми се струва познат. Не защото имаме нещо общо, камо ли защото имаме еднакви гени. А защото очевидното му неудобство и начинът, по който не иска да ме погледне, както и нежеланието му за физически контакт, ми напомнят толкова много за брат ми.

 

 

През цялото време, докато баща ми ни кара към летището, не разменям нито дума с майка си. Не казвам нищо, когато баща ми й дава чек, а тя поглежда към числото и онемява.

— Просто го вземи — настоява той. — Иска ми се… иска ми се да можех да бъда до него.

Всъщност няма това предвид. Това, което му се иска, е да беше способен да бъде до Джейкъб, но майка ми сякаш го разбира. Освен това парите, които й е дал, колкото и да са, също помагат. Тя го притиска в бърза прегръдка за довиждане. Аз само протягам ръка. Няма да допусна една и съща грешка два пъти.

В чакалнята за заминаващи също не говорим. Не казваме нищо и когато се качваме на самолета или по време на излитането. Едва когато по високоговорителя се разнася гласът на пилота, който съобщава на каква височина сме, се обръщам към майка ми и й казвам, че съжалявам.

Тя прелиства списанието на самолетната компания.

— Знам.

— Наистина съжалявам.

— Сигурна съм.

— Задето използвах кредитната ти карта. И за всичко останало.

— Поради което ще ми платиш тези билети до последния цент — включително и билетите за връщане, — дори ако се наложи да чакам да станеш на петдесет и шест — отсича тя.

Стюардесата минава по пътеката и пита дали някой иска да си купи питие. Майка ми вдига ръка.

— Какво искаш? — пита ме и аз казвам „доматен сок“. — А за мен джин с тоник — обръща се тя към стюардесата.

— Наистина ли? — питам впечатлен. Не знаех, че майка ми пие джин.

Тя въздъхва.

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, Тео.

После поглежда към мен и челото й се набръчква замислено.

— Кога за последен път сме били само двамата?

— Ъъъ… — запъвам се. — Никога?

— Хм — замисля се по въпроса майка ми.

Стюардесата се връща с напитките ни.

— Заповядайте — изгуква тя. — В Ел Ей ли слизате, или продължавате за Хаваите?

— Иска ми се — отговаря майка ми и завърта капачката на бутилката с джин. Звукът, който се разнася, прилича на въздишка.

— На всички ни се иска — засмива се стюардесата и продължава по пътеката.

На страницата, на която майка ми е оставила отворено списанието си, има туристическа снимка на Хаваите или поне на нещо също толкова тропическо.

— Може би просто трябва да останем на самолета и да отидем там — предлагам.

Тя се смее.

— Ще бъдем истински незаконни заселници. Съжалявам, сър, но няма да освободим място петнайсет А и Б.

— Докато стане време за вечеря, можем да седим на някой плаж.

— И да събираме тен — размечтава се майка ми.

— Да пием пина колада — предлагам.

Майка ми вдига вежда.

— За теб само безалкохолно.

Настъпва пауза, през която и двамата си представяме живот, който никога няма да бъде наш.

— Може би — казвам след още един миг — трябва да вземем и Джейкъб. Той обича кокосови орехи.

Това никога няма да се случи. Брат ми за нищо на света няма да се качи на самолет: ще получи най-ужасната криза на света, преди да го допусне. А човек не може да стигне до Хаваите с гребане. Да не споменаваме факта, че сме без пукната пара. Но все пак е приятно да си го представям.

Майка ми обляга глава на рамото ми. Струва ми се странно, сякаш аз съм този, който се грижи за нея, а не обратното. Макар че вече съм по-висок от нея и имам да раста още.

— Да го направим — съгласява се майка ми, сякаш изричаме молитва.