Джоди Пико
Домашни правила (114)

Джейкъб

Навсякъде по пода има кръв и тя лежи в нея. Не отговаря, макар че викам името й. Знам, че трябва да я преместя, затова я вдигам и я занасям в коридора и когато го правя, от носа и устата й бликва още кръв. Опитвам се да не мисля за факта, че докосвам тялото й, а тя е гола; това не е като във филмите, където момичето е красиво, а момчето — осветено от светлина, идваща иззад гърба му. Сега сме кожа до кожа и се смущавам заради Джес, защото тя дори не знае, че не е облечена. Не искам да изцапвам кърпите с кръв, затова избърсвам лицето й с тоалетна хартия, която хвърлям в тоалетната чиния и пускам водата.

На пода има бикини, сутиен, шорти и риза. Първо й обличам сутиена. Знам как, защото гледам „Ейч Би О“ и съм виждал как ги свалят; трябва само да направя обратното. Бикините не ги разбирам, защото от едната им страна има надпис и аз не знам дали това е отпред или отзад, затова й ги нахлузвам както дойде. После ризата и шортите и най-накрая чорапите и кожените й ботуши. Те са най-трудни, защото тя не може да натисне с крак и да ми помогне.

Вдигам я на рамо — по-тежка е, отколкото очаквах — и се опитвам да я сваля по стълбите. На площадката има един завой, спъвам се в краката си и двамата падаме. Стоварвам се върху нея и когато я обръщам, виждам, че зъбът й е избит. Знам, че не е усетила болка, но все пак ми се повдига. По някаква причина синините и счупеният нос не са толкова ужасни, колкото да я видя с този липсващ преден зъб.

Слагам я да седне в един фотьойл.

— Чакай тук — казвам й и се разсмивам на глас, защото тя не може да ме чуе.

На горния етаж забърсвам кръвта с още тоалетна хартия — с цялата ролка. Подът все още е лепкав и влажен. В шкафа за пране намирам белина, сипвам я на пода и с друга ролка тоалетна хартия я изсушавам цялата.

Минава ми през ума, че може да ме хванат, и тогава решавам не просто да почистя, а да създам местопрестъпление, което да отвежда в съвсем различна посока. Приготвям чанта с дрехи и вземам четката й за зъби. Напечатвам бележка и я пускам в пощенската кутия. Нахлузвам чифт ботуши, прекалено големи, за да са нейни, и се разхождам навън, срязвам прозореца, слагам кухненския нож в миялната машина и я пускам на бърз цикъл. Искам уликите да изглеждат очевидни, защото Марк не е от най-умните.

Грижливо избърсвам всички отпечатъци от стъпки по верандата и алеята.

В къщата слагам раницата на раменете си и се уверявам, че не съм забравил нищо. Знам, че трябваше да оставя столчетата прекатурени и компактдисковете — разпилени на пода в дневната, но просто не мога. Затова изправям столчетата, подравнявам писмата и подреждам компактдисковете така, както мисля, че би й харесало.

Опитвам се да я занеса в гората, но тя става все по-тежка с всяка стъпка, затова след известно време съм принуден да я пусна и да я влача. Искам да я оставя на място, където знам, че няма да има вятър, дъжд или сняг. Избирам водостока, защото мога да стигна дотам от магистралата, вместо да минавам край къщата й.

Мисля за нея дори когато не съм там; дори когато знам, че полицията я търси, и мога лесно да се разсея, като наблюдавам напредъка им или липсата на напредък. Затова, когато се връщам да я видя, донасям юргана си. Винаги съм го харесвал и мисля, че ако можеше да говори, тя щеше да се гордее с мен, задето я увих в него. „Добра работа, Джейкъб — щеше да каже тя. — По изключение мислиш за някой друг.“

Нямаше представа, че това е всичко, за което мисля.

Когато свършвам, съдебната зала е толкова тиха, че чувам пукането и съскането на радиатора и пращенето на гредите в сградата. Поглеждам към Оливър и към майка си. Очаквам да са доволни, защото сега всичко вече е логично изяснено. Но не мога да разбера какво означават израженията им или израженията на съдебните заседатели. Една жена плаче и не мога да разбера дали е тъжна, защото говорих за Джес, или се радва, задето най-накрая разбра какво се е случило.

Вече не съм нервен. Ако трябва да знаете, в кръвта ми има такъв прилив на адреналин, че навярно мога да пробягам разстоянието до Бенингтън и обратно. Искам да кажа, боже господи, току-що описах как съм организирал местопрестъпление с мъртво тяло, след като успях да заблудя полицията, че става въпрос за опит за отвличане. Свързах всички точки, които щатът повдигна като доказателство в този процес. Това е най-страхотният епизод на „Ловци на престъпници“ и аз съм звездата.

— Господин Бонд? — обажда се съдията.

Оливър прочиства гърлото си. Обляга една ръка на преградата на свидетелската ложа и отклонява погледа си от мен.

— Добре, Джейкъб. Разказа ни подробно какво си направил след смъртта на Джес. Но не ни каза как е умряла.

— Няма много за разказване — отговарям.

Ненадейно осъзнавам откъде ми е познато изражението, което виждам на всички лица в съдебната зала. Това е изражението на Мими Шек, на Марк Магуайър и на всички други, които мислят, че между тях и мен няма абсолютно нищо общо.

Стомахът ми започва да се обръща, бавно, както винаги, когато осъзная прекалено късно, че може да съм направил нещо, което не е такава страхотна идея.

И тогава Оливър ми хвърля спасителния пояс.

— Джейкъб, съжаляваш ли, че си убил Джес?

Усмихвам се широко.

— Не — отговарям. — Точно това се опитвах да ви кажа през цялото време.