Джоди Пико
Домашни правила (108)

Оливър

— Джейкъб — казвам веднага щом го виждам на следващата сутрин, — трябва да поговорим.

Тръгвам успоредно с него и двамата вървим през паркинга, за да се отдалечим от семейството му достатъчно, та да не ни чуват.

— Знаеш ли, че всъщност няма дума за мъжка проститутка? — пита Джейкъб. — Искам да кажа, има „жиголо“, но това означава пари, които сменят…

— Добре, слушай — въздъхвам. — Съжалявам, че ни завари. Но няма да се извинявам, задето я харесвам.

— Мога да те уволня — казва Джейкъб.

— Можеш да опиташ. Но сме по средата на процеса, така че ще зависи от съдията.

— Ами ако той разбере за неподобаващото ти държание с клиентите ти?

— Тя не ми е клиентка — отговарям. — Ти си клиентът ми. И ако чувствата ми към майка ти изобщо имат някакво значение, то е, че засилват решимостта ми да спечеля това дело.

Той се поколебава.

— Вече няма да говоря с теб — измърморва, после ускорява ход, докато накрая взема почти тичешком стъпалата на съда.

 

 

Ава Нюком, психиатърката криминолог, наета от защитата, е ключов елемент от тезата ми. Ако тя не успее да накара съдебните заседатели да разберат, че някои от характеристиките на Аспергер може да са накарали Джейкъб да убие Джес Огилви, без наистина да си дава сметка защо това е грешно, ще го признаят за виновен.

— Доктор Нюком, каква е юридическата дефиниция за невменяемост?

Тя е висока, самоуверена и професионалистка — идеална за ролята.

„До момента — мисля си — всичко е наред.“

— Това означава, че в момента на извършване на определено деяние обвиняемият не е бил способен да направи разлика между правилно и грешно поради жестоко психично увреждане или болест.

— Може ли да ни дадете пример за психично увреждане или болест, които водят до юридическа невменяемост?

— Нещо, което предизвиква психотично изолиране от действителността, например шизофрения — казва тя.

— Това ли е единственото психично разстройство, което дава основание за юридическа невменяемост?

— Не.

— Синдромът на Аспергер може ли да предизвика психотично изолиране у някого?

— Не, но има други аспекти от Аспергер, които може да попречат на някого да различи правилно от грешно в определен времеви момент.

— Например?

— Интензивното фиксиране върху един предмет, характерно за човек със синдрома на Аспергер, може да е всеобхватно и обсесивно — до момент, в който възпрепятства всекидневните дейности или дори пресича границата на закона. Веднъж имах пациент, който беше дотолкова съсредоточен върху конете, че постоянно го арестуваха за влизане с взлом в един местен обор. Сегашният специален интерес на Джейкъб е криминалистичният анализ и разследването на местопрестъпления. Това беше очевидно при срещата ми с него, както и в обсебеността му от телевизионния сериал „Ловци на престъпници“ и подробните дневници, които е водил за сюжета на всеки епизод.

— Как е възможно такава фиксация да обясни част от показанията, които чухме в тази съдебна зала? — питам.

— Чухме, че Джейкъб все по-често се появява на местопрестъпления благодарение на полицейската си радиостанция — отговаря психиатърът. — А смъртта на Джес Огилви е била част от сложно организирано местопрестъпление. Доказателствата са били подредени така, че на пръв поглед смъртта й да прилича на отвличане, а после постепенно са разкрили жертвата. Не е изключено възможността да създаде местопрестъпление, вместо само да наблюдава въображаеми такива, да е подтикнала Джейкъб да действа по начин, противоречащ на правила, закони и морал. В този момент той би мислил само за факта, че създава истинско местопрестъпление, което ще бъде разрешено от служителите на закона. В този смисъл фиксацията, типична за Аспергер, е довела Джейкъб до погрешното вярване, че в този момент смъртта на Джес е била необходима част от проучването му върху науката криминология. Колкото и смразяващо да ни звучи, жертвата се превръща във вторична щета по пътя към преследването на по-важна цел.

— Но Джейкъб не е ли знаел, че убийството е незаконно?

— Абсолютно. Той е класически пример за следване на правилата, за виждане на нещата само като правилни или грешни, без смекчаващи обстоятелства. В този момент обаче действията му може да не са били съзнателни. Не е проумявал природата и последствията от действията си и не е можел да се спре, дори да иска.

Намръщвам се леко.

— Да, но чухме също така, че Джес Огилви и Джейкъб са били извънредно близки. Това със сигурност би му оказало влияние?

— Всъщност това е още една причина да заключим, че синдромът на Аспергер е изиграл роля в случилото се с Джес. Хората със синдром на Аспергер имат много непълноценна представа за съзнанието — не могат да се поставят на мястото на друг и да си представят какво може да мисли или да чувства този човек. За неспециалистите това изглежда като липса на съпричастност. Например, ако Джес е плачела, Джейкъб не би се опитал да я утеши. Може и да е знаел, че хората, в чиито очи има сълзи, обикновено са тъжни, но това би било когнитивна, а не емоционална преценка. При човек със синдрома на Аспергер тази липса на съпричастност е невробиологичен дефицит и засяга поведението. В случая с Джейкъб тя би намалила способността му да възприеме въздействието, което собствените му действия биха оказали върху Джес Огилви.

— Но все пак, докторе — казвам, като се преструвам на адвокат на дявола, — има голяма разлика между това да не предложиш кърпичка на някого, когато плаче, и да го убиеш, за да го превърнеш в част от местопрестъпление.

— Да, разбира се, така е — съгласява се психиатърът и се обръща към заседателите. — И навярно за неспециалистите това е най-трудно за проумяване. Винаги търсим мотив за престъпление, ужасно като това. Мислих над въпроса въз основа на разговорите си с Джейкъб и с доктор Мурано и смятам, че отговорът лежи в спора, който е избухнал между Джес и Джейкъб в неделята преди смъртта й. Най-основната характеристика на синдрома на Аспергер е непълноценното социално общуване. В този смисъл човек със синдрома на Аспергер има много наивна и ограничена представа за отношенията между хората и това може да го подтикне да потърси контакт по неподходящ начин. Това води до разочарование и дори до гняв, ако някоя връзка не се развие така, както е очаквал — обяснява тя и поглежда към Джейкъб. — Не знам какво са си казали Джейкъб и Джес в следобеда на смъртта й, но вярвам, че Джейкъб е бил увлечен по учителката си. По ирония на съдбата твърдото му усещане за правилно и грешно — за което човек би си помислил, че ще предотврати криминално поведение — тук може да е изиграло точно обратната роля. Ако Джес е отхвърлила домогванията на Джейкъб, той би почувствал, че тя му е причинила нещо грешно, че той е жертвата.

— И тогава какво?

— Прищракало му е. Нападнал я е, без да осъзнава какво прави физически по времето, когато го е извършил.

— Нямам повече въпроси — казвам и сядам.

Поглеждам към Джейкъб, който ме гледа сърдито. Ема е вперила поглед право пред себе си. Изглежда решена да не покаже, че ме забелязва.

Хелън Шарп става от мястото си.

— Много деца са диагностицирани със синдрома на Аспергер. Значи ни казвате, че светът е пълен с тиктакащи бомби? Във всеки момент, в който погледнем някое от тези деца така, както не му хареса, то може да ни се нахвърли с нож?

— Не. Всъщност е точно обратното. Хората със синдром на Аспергер нямат склонност към насилие. Тъй като нямат активна представа за съзнанието, те не са мотивирани да наранят някого. Всъщност изобщо не мислят за чувствата на този човек. Ако някой със синдрома на Аспергер наистина прояви насилие, това се случва при целеустременото задоволяване на особен интерес, в състояние на паника или в момент на абсолютно неведение за уместното социално общуване.

— Не е ли вярно, докторе, че повечето подсъдими, които заявяват, че са били невменяеми, го правят въз основата на психотично изолиране от действителността?

— Да.

— Но синдромът на Аспергер не е психотично разстройство? — уточнява Хелън.

— Не. Спада по-скоро към разстройствата на личността, които се характеризират с перцептуални и интерперсонални деформации.

— В юридически смисъл отсъствието на психотични епизоди не предполага ли, че човекът е личностно — и криминално — отговорен за деянията си?

Психиатърът се размърдва.

— Да, но е възможно да има изключение за синдрома на Аспергер. От научна гледна точка не можем да докажем, че човек със синдрома на Аспергер има различно възприятие на обективната реалност от човек без синдрома на Аспергер, но извънредната чувствителност към светлина, звук, вкус и допир подсказват, че случаят е точно такъв. Ако това можеше да се измери, щяхме да установим силни паралели между синдрома на Аспергер и психозата.

Нещо силно ме смушква в ребрата: лакътят на Джейкъб. Той ми подава празно листче хартия.

— Ако това е вярно — казва Хелън, — това не би ли означавало, че човек със синдрома на Аспергер изпитва трудности с осъзнаването на действителността и собствената си роля в нея?

— Точно така. Поради което може да става въпрос за юридическа невменяемост, госпожо Шарп.

— Но не казахте ли също така и че фиксацията на Джейкъб върху криминалистиката го е накарала да използва смъртта на Джес Огилви, за да създаде свое собствено местопрестъпление?

— Да.

— И подобна преднамереност и внимателни изчисления не подсказват ли, че много добре е знаел какво върши в този момент?

Доктор Нюком вдига рамене.

— Това е възможна теория — отговаря.

— Освен това споменахте за липса на съпричастност — продължава Хелън и се приближава към свидетелската ложа. — Казахте, че това е една от характеристиките на синдрома на Аспергер?

— Точно така.

— Как бихте окачествили това, като емоционален или като когнитивен критерий?

— Емоционален.

— Липсата на съпричастност част ли е от теста за юридическа невменяемост, докторе?

— Не.

— Не е ли вярно, че определението за юридическа невменяемост е обвиняемият да не е можел да различи правилно от грешно в момента на извършване на престъплението?

— Да.

— Това емоционален критерий ли е, или когнитивен?

— Когнитивен.

— Значи липсата на съпричастност просто означава, че някой е студен, безсърдечен, лишен от разкаяние — уточнява Хелън. — Но не е задължително да означава, че не осъзнава последиците от действията си.

— Тези неща често вървят заедно — обяснява доктор Нюком.

— Така ли? — пита Хелън. — Един наемен убиец от мафията не изпитва никаква съпричастност, когато застрелва жертвата си, но това не го прави юридически невменяем, просто психопат.

Джейкъб отново ме сръгва с лакът, но аз вече ставам от мястото си.

— Възразявам — казвам. — Има ли някакъв въпрос, скрит под ефектното представление на госпожа Шарп?

— Ако може… — казва доктор Нюком и се обръща към съдията за разрешение. — Госпожа Шарп, изглежда, се опитва да прокара паралел между човек със синдрома на Аспергер и психопат. Хората със синдром на Аспергер обаче не демонстрират привидния чар на психопатите, нито се опитват да манипулират другите. Честно казано, те просто не притежават достатъчно умения за междуличностно общуване, за да го правят добре, а това обикновено ги превръща в жертви на психопати, а не в хищници.

— И все пак — настоява Хелън — Джейкъб има история на насилие, нали така?

— Доколкото ми е известно, не.

— Имал ли е, или не е имал спор с Джес два дни преди смъртта й — спор, дочут от служителите в пицарията на Мама С.?

— Ами, да, но това не е било физическо нападение…

— Добре, а какво ще кажете за факта, че миналата година е бил наказан, задето се е опитал да удуши своя съученичка?

Пред мен каца облак от празни листчета и аз отново ги бутвам настрана.

— Просто изтърпи малко — обръщам се през зъби към Джейкъб, а после вдигам ръка към съдията. — Възразявам…

— Ще перифразирам въпроса. Знаехте ли, че Джейкъб е получил наказание, задето физически е нападнал момиче от своя клас?

— Да, спомням си, че доктор Мурано ми го спомена. Но стимулът, изглежда, е бил същият: интерперсонална връзка, която не се е развила според намеренията на Джейкъб. Почувствал се е унизен и…

— И е прещракал — прекъсва я прокурорът. — Нали така?

— Да.

— И затова е била убита Джес Огилви.

— Според мен, да.

— Кажете ми, докторе — подхваща Хелън, — Джейкъб все още ли е бил прещракал, когато е подреждал по азбучен ред колекцията от компактдискове в дома й след смъртта й?

— Да.

— А когато е преместил тялото й на триста метра, в един водосток зад къщата?

— Да.

— Все още ли е бил прещракал, когато я е сложил да седне, покрил я е внимателно с юргана си и е сложил ръцете й в скута?

Доктор Нюком навежда брадичка съвсем леко.

— И все още ли е бил прещракал дни по-късно, когато се е върнал да види тялото на Джес и е набрал деветстотин и единайсет, за да я открие полицията?

— Ами… — казва тихо психиатърът. — Предполагам, че да.

— Тогава кажете ми, докторе — пита Хелън Шарп, — кога е прещракал, за да излезе от това състояние?