Джоди Пико
Домашни правила (107)

Ема

Влизам в стаята на Джейкъб и го заварвам наведен над бюрото му. Тананика си Марли и яростно пише на зеления си блок с хартия:

1, 1, 2, 3, 5, 8.13, 21, 34, 55, 89, 144, 233

Вземам молива от ръката му и той се обръща във въртящия се стол.

— Възбуждам ли те, скъпа? — пита горчиво.

— Без цитати от филми — казвам му. — Особено от „Остин Пауърс“. Знам, че си разстроен.

— Нека помисля. Майка ми уж упражнява показанията си с адвоката си, а вместо това си завира езика в гърлото му? Да, това може да ме разстрои малко.

Потискам пристъпа на гняв, който се надига у мен.

— Първо, напълно съм подготвена да дам показания. И второ, не очаквах да го целуна. Просто се случи.

— Такива неща не просто се случват — възразява Джейкъб. — Или искаш да се случат, или не.

— Е, добре, след като петнайсет години бях сама, може би ми е приятно, че някой ме намира за привлекателна.

— Не някой — натъртва той. — Моят адвокат.

— Той е абсолютно съсредоточен върху процеса ти, Джейкъб.

— Не ми пука за него. Искам да кажа, ако не си върши работата, мога просто да го уволня. Но ти! — изкрещява той. — Как можа да ми го причиниш точно сега? Ти си ми майка!

Изправям се лице в лице с него.

— Отдадох целия си живот да се грижа за теб — казвам. — Обичам те толкова много, че съм готова да си разменим местата, без да се поколебая. Но това не означава, че не заслужавам и аз да съм щастлива.

— Е, надявам се да си много щастлива, когато загубя процеса, защото си прекалено заета да се държиш като курва.

И тогава, без да се замисля, го зашлевявам.

Не знам кой от двама ни е по-изненадан. Никога през живота си не съм удряла Джейкъб. Той притиска ръка към бузата си и на кожата му се появява червеният отпечатък от дланта ми.

— Съжалявам. О, боже, Джейкъб, съжалявам — изричам и думите се застъпват, препъват се една в друга. Свалям ръката му, за да видя щетата, която съм нанесла. — Ще ти донеса лед — казвам, но той ме гледа така, сякаш не ме е виждал никога досега.

Затова, вместо да изляза, го карам да седне на леглото и го придърпвам към себе си, както когато беше малък и светът му идваше в повече. Залюлявам го, за да не трябва да се люлее той.

Отпуска се бавно.

— Джейкъб — казвам му, — не исках да те нараня.

Кимва и едва тогава осъзнавам, че съм повторила същите думи, които ми каза той по-рано за Джес Огилви.

През всички тези години с пристъпи, кризи и панически атаки на Джейкъб го ограничавах; сядах върху него; държах го като в менгеме. Но никога не съм го удряла. Знам неписаните правила: добрите родители не удрят; наградата помага повече от наказанието. Но се оказа, че е необходим само един миг на раздразнение, на осъзнаване, че не мога да бъда едновременно тази, която той има нужда да бъда, и тази, която аз искам да бъда — за да прещракам.

Това ли се е случило и с Джейкъб?

Тази вечер Оливър позвъни четири пъти, но не вдигнах, разпознала номера на входящото обаждане. Може би това е самоналожено покаяние; може би просто не знам какво да кажа.

Вече е два часът сутринта, когато вратата на спалнята ми се открехва. Незабавно сядам в леглото. Очаквам да е Джейкъб. Но вместо това влиза Хенри. Носи долнище на пижама и тениска, на която пише: „НЯМА ДРУГО МЯСТО КАТО 127.0.01“.

— Видях, че свети — казва той.

— Не можеш да заспиш ли?

Хенри поклаща глава.

— Ти?

— Не.

Той посочва към ръба на леглото.

— Може ли?

Премествам се. Хенри сяда от моята страна на леглото, но виждам, че поглежда към възглавницата до мен.

— Знам — казвам. — Сигурно изглежда странно.

— Не… Просто сега аз спя от лявата страна на леглото, като теб. И се чудя как ли се е случило.

Облягам се назад на дъската.

— Има много неща, за които нямам отговор.

— Не… не знам за какво точно бяха всички тези крясъци — казва деликатно Хенри. — Но го чух.

— Да. Имали сме и по-хубави вечери.

— Дължа ти извинение, Ема. Преди всичко, задето се появих така. Трябваше поне да те попитам. Имаш си достатъчно проблеми и без да се занимаваш с мен. Предполагам, че съм мислил само за себе си.

— За щастие имам богат опит с това.

— Това е другото, за което трябва да се извиня — продължава Хенри. — Трябваше да бъда тук през всички други вечери, в които е имало крясъци или… или пристъпи на гняв, или всичко друго, което е било част от отглеждането на Джейкъб. Струва ми се, че днес в съдебната зала научих повече за него, отколкото през всичките осемнайсет години от живота му. Трябваше да съм тук и да ти помагам през всички лоши моменти.

На устните ми трепва лека усмивка.

— Мисля, че това е разликата помежду ни. На мен ми се иска да беше тук за хубавите моменти.

Поглеждам през рамото му към коридора.

— Джейкъб е мил, забавен и толкова умен, че понякога ми се завива свят. И съжалявам, че ти така и не опозна тази му страна.

Хенри посяга над юргана и стиска ръката ми.

— Ти си добра майка, Ема — казва и аз трябва да погледна настрана, защото това ме кара да си помисля за спора си с Джейкъб.

А после Хенри отново проговаря:

— Дали го е направил?

Бавно се обръщам към него.

— Има ли значение?

Спомням си само един случай, когато съм се нахвърляла на Джейкъб преди днешния ден. Тогава беше дванайсетгодишен и не отбеляза факта, че имам рожден ден, нито с картичка, нито с подарък, нито дори с прегръдка, макар че през последните седмици бях направила достатъчно намеци. Затова една вечер, когато приготвих вечерята, я стоварих на масата пред него и зачаках напразно — както винаги — той да ми благодари.

— Няма ли да получа поне малко благодарност? — избухнах. — Поне малко признание, че съм направила нещо за теб?

Объркан, Джейкъб погледна първо към чинията си, а после към мен.

— Приготвям ти вечерята. Пера ти дрехите. Карам те до училище и те връщам. Никога ли не си се питал защо го правя?

— Защото това ти е работата?

— Не, защото те обичам, а когато обичаш някого, правиш най-различни неща за него, без да се оплакваш.

— Но ти всъщност се оплакваш — отговори той.

В този миг осъзнах, че Джейкъб никога няма да разбере любовта. Щеше да ми купи подарък за рождения ден, ако изрично му бях казала да го направи, но това нямаше да е подарък от сърце. Не можеш насила да накараш някого да те обича; това чувство трябва да дойде от сърцето, а Джейкъб не беше настроен по този начин.

Спомням си как изфучах от кухнята и известно време седях на верандата под лунната светлина, която всъщност не е светлина, а само бледо отражение на слънцето.