Джоди Пико
Домашни правила (110)

Оливър

Ето какво знам: преди последната сетивна почивка Джейкъб беше полудял и треперещ от нерви.

Сега, когато сме обратно на заседание, Ема е в свидетелската ложа и тя е полудяла и трепереща от нерви.

След като я превеждам през установяването на самоличността й и връзката й с Джейкъб, отивам до свидетелската ложа и се преструвам, че си изпускам химикалката. Навеждам се и й прошепвам:

— Дишай.

Какво може да се е случило през петнайсетте минути, докато ги нямаше, по дяволите?

— С какво си изкарвате хляба, госпожо Хънт?

Тя не отговаря, просто забива поглед в скута си.

— Госпожо Хънт?

Ема рязко вдига глава.

— Бихте ли повторили въпроса?

„Съсредоточи се, скъпа“ — помислям си.

— Работата ви. С какво се занимавате?

— Водех колонка за съвети — казва тихо тя. — След арестуването на Джейкъб ме помолиха да си взема отпуск.

— Как се насочихте към тази работа?

— От отчаяние. Бях самотна майка с бебе и тригодишно дете, което ненадейно беше развило аутистично поведение — отговаря тя и с всяка дума гласът й става все по-висок и разпален. — Вкъщи по цял ден влизаха и излизаха терапевти, които се опитваха да попречат на Джейкъб да се откъсне напълно от мен. Трябваше да си намеря работа, но не можех да напускам къщата.

— Как се стигна до диагнозата на Джейкъб?

— Той беше съвършено здраво, щастливо бебе — отговаря Ема и поглежда към Джейкъб. За миг не може да каже нищо, а после поклаща глава. — Ваксинирахме го и само след седмица това любящо, общително момче престана да бъде детето, което познавах. Ненадейно започна да лежи на една страна и да върти колелата на камиончетата си, вместо да ги бута по пода в дневната.

— Какво направихте?

— Всичко — отговаря Ема. — Подложих Джейкъб на поведенчески анализ, трудова терапия, физическа терапия, речева терапия. Подложих го на диета без глутен и без казеин. Давах му витамини и добавки, които бяха помогнали на други родители на деца с аутизъм.

— Това помогна ли?

— Донякъде. Джейкъб стигна до етап, в който вече не се изолираше. Можеше да функционира на всекидневно ниво с някои ограничения. Накрая диагнозата се промени от общо аутистично разстройство към первазивно поведенческо разстройство и накрая към синдром на Аспергер.

— Има ли нещо положително в тази диагноза?

— Да — отговаря Ема. — Джейкъб притежава удивително саркастично чувство за хумор. Той е най-умният човек, когото познавам. И ако искам някой да ми прави компания, докато се занимавам с различни задачи, вадя съдовете от миялната или просто съм излязла на разходка, той винаги е готов да се отзове. Прави всичко, за което го помоля. А освен това не прави нещо, когато го помоля. Аз навярно съм единствената майка, на която никога не й се е налагало да се тревожи дали синът й взема наркотици, или пие като малолетен.

— Но сигурно има моменти, в които ви е трудно като родител.

— Всички неща, които изброих, нещата, които правят Джейкъб идеално дете… ами, това са също така нещата, които го правят различен от обикновеното дете. През целия си живот той винаги е искал да се впише сред другите и през целия му живот съм била свидетел как му се подиграват или го отблъскват. Не можете да си представите какво е да се насилиш да се усмихнеш, когато синът ти печели медал на тържеството на отбора си по бейзбол за малки атлети, задето е бил ударен от най-много топки. Да трябва да затваряш очи, когато го оставяш пред училище и той слиза от колата с големи слушалки на ушите, за да не чува шума в оживените коридори, а когато се отдалечава, чуваш как другите деца му се подиграват зад гърба му.

— Ако дойда в дома ви във вторник — питам, — какво ще ми направи впечатление?

— Храната. Ако е вторник, всичката храна трябва да е червена. Малини, ягоди и доматена супа. Суши с риба тон. Печено телешко без панировка.

Цвекло. Ако не е червена, Джейкъб изпада в неимоверна възбуда. Понякога се затваря в стаята си и спира да ни говори. Има цвят за всеки ден от седмицата — и за храната, и за облеклото. Дрехите в гардероба му са подредени в цветовете на дъгата и различните цветове не се допират един до друг.

Обръща се към съдебните заседатели точно както сме се упражнявали.

— Джейкъб копнее за рутина. Всяка сутрин става в шест и трийсет — независимо дали е учебен ден, или уикенд — и знае точно по кое време трябва да тръгне за училище и кога ще се върне. Никога не пропуска епизод на „Ловци на престъпници“, което дават по „Ю Ес Ей Нетуърк“ всеки ден в шестнайсет и трийсет. Докато гледа, си води дневници с бележки, макар че някои епизоди е гледал десетина пъти. Когато си измие зъбите, винаги оставя четката от лявата страна на умивалника и сяда на задната седалка зад шофьора дори когато няма други пътници.

— Какво се случва, когато нещо прекъсне рутината на Джейкъб?

— Много се разстройва — отговаря Ема.

— Бихте ли обяснили?

— Като малък започваше да крещи или изпадаше в пристъп на ярост. Сега е по-вероятно да се затвори в себе си. Мога да го обясня най-добре, като ви кажа, че тогава ще гледате право към Джейкъб, а той няма да е с вас.

— Имате и друг син, нали?

— Да. Тео е на петнайсет.

— Тео има ли синдром на Аспергер?

— Не.

— Дрехите на Тео подредени ли са в цветовете на дъгата?

Тя поклаща глава.

— Почти постоянно са хвърлени на купчина на пода в стаята му.

— Яде ли само червена храна във вторник?

— Той яде всичко, което не е заковано — отговаря Ема и някои от съдебните заседателки се разсмиват.

— Има ли случаи, в които на Тео не му се говори с вас?

— Абсолютно. Той е съвсем обикновен тийнейджър.

— Има ли разлика между затварянето на Тео и затварянето на Джейкъб?

— Да. Когато Тео не общува с мен, това е, защото не иска. Когато Джейкъб не общува с мен, то е, защото не може.

— Предприехте ли нещо, за да помогнете на Джейкъб да се адаптира по-добре в социални ситуации?

— Да — отговаря Ема, прави пауза, прочиства си гърлото. — Наех частен учител, за да му помогне да отработва социалните си умения. — Джес Огилви.

— Джейкъб харесваше ли Джес?

Очите на Ема се наливат със сълзи.

— Да.

— Откъде знаете?

— С нея се чувстваше непринудено, а със съвсем малко хора се чувства непринудено. Тя го караше да… караше го да прави неща, които обикновено…

Млъква и заравя лице в ръцете си.

„Мамка му, какво става?“ — питам се.

— Госпожо Хънт — казвам, — благодаря ви. Нямам повече…

— Чакайте — прекъсва ме тя. — Не съм… не съм приключила.

Това е ново за мен. Поклащам глава едва забележимо, но Ема гледа към Джейкъб.

— Само… само исках да кажа… — запъва се тя и се обръща към съдебните заседатели. — Джейкъб ми каза, че не е искал Джес да умре; че не е виновен…

Очите ми се разширяват. Това не е според плана и е опасна почва.

— Възразявам — изтърсвам. — Показания от втора ръка…

— Не можете да възразявате на собствения си свидетел — контрира със задоволство Хелън.

Но не съм и длъжен да дам на свидетеля си достатъчно въже да се обеси, да обеси и всички нас, останалите.

— Тогава съм свършил — казвам и сядам до Джейкъб, обзет от внезапен страх, че може да не съм единственият.