Джоди Пико
Домашни правила (115)

Оливър

Положението е горчиво и същевременно сладко: Джейкъб успя да се представи като по-невменяем, отколкото бих могъл да го изкарам аз дори с показанията на сто свидетели. Но успя да се представи и като безжалостен убиец.

Джейкъб отново седи на масата на защитата, хванал ръката на майка си. Ема е пребледняла като платно и не мога да я обвинявам. След като изслушах показанията на Джейкъб — подробно описание със собствените му думи как е разчистил собствената си каша, — установих, че и аз съм в същото положение.

— Дами и господа — започвам. — Бяха представени много доказателства за начина, по който е умряла Джес Огилви. Ние не оспорваме тези доказателства. Но ако по време на този въпрос сте обръщали внимание, със сигурност сте осъзнали, че в този случай не можете да съдите по външния вид. Джейкъб е млад мъж със синдрома на Аспергер — неврологично разстройство, което му пречи да изпитва съпричастност към другите по начина, по който я изпитваме вие или аз. Когато говори за това, което е направил с тялото на Джес и в дома на Джес, той не вижда участието си в ужасно убийство. Вместо това, както чухте, той се гордее с факта, че е подредил пълно местопрестъпление, местопрестъпление, достойно за включване в дневник, също като епизод на „Ловци на престъпници“. Не ви моля да го извините за смъртта на Джес — ние скърбим заедно с родителите й за тази загуба и не се опитваме по никакъв начин да омаловажим трагедията. Но ви моля да вземете предвид информацията, която ви дадохме за Джейкъб и неговото разстройство, така че, когато трябва да решите дали е бил криминално отговорен по времето на смъртта на Джес — дали в този момент е можел да различи правилно от грешно така, както ги различавате вие, — няма да имате друг избор, освен да отговорите с „не“.

Обръщам се към съдебните заседатели:

— Трудно е да се живее със синдрома на Аспергер. През последните дни чухте много за него… и съм сигурен, че сте си помислили: „Какво толкова?“ да не се чувстваш добре в непознати ситуации, да искаш да правиш нещата по един и същ начин всеки ден, да ти е трудно да си намираш нови приятели — това са проблеми, пред които всички ние сме се изправяли в един или друг момент. Да, но нито една от тези черти не възпрепятства нашата способност да правим преценки и никой от нас не е на подсъдимата скамейка за убийство. Може да си мислите, че Джейкъб не отговаря на представата ви за човек с диагностицирано неврологично разстройство. Той е умен. Не изглежда луд в най-разпространения смисъл на думата. Така че как можете да сте сигурни, че синдромът на Аспергер е истинско неврологично разстройство, а не просто последният писък на деня за етикиране на проблемно дете? Как можете да сте сигурни, че синдромът на Аспергер дава обяснение за поведението му в момента на извършване на престъпление, а не е само модерно звучащо юридическо оправдание?

Усмихвам се.

— Е, добре, ще ви дам пример със съдията от Върховния съд Потър Стюарт. През петдесетте и шейсетте години на двайсети век Върховният съд се занимава с решаването на голям брой дела за неприличие. Тъй като порнографията не е защитена от Първата поправка, съдиите трябва да решат дали поредица от порнографски филми отговаря на законовото определение за неприличие, затова трябва да ги изгледат. Всяка седмица, в деня, станал известен като Неприличен вторник, съдиите гледат тези филми и постановяват решения. В делото „Джакобелис срещу Охайо“ съдията Стюарт става легендарен в юридическата област, като казва, че твърдата порнография е трудна за определяне, но — цитирам — „когато я видя, я разпознавам“.

Обръщам се към Джейкъб.

— Когато я видя, я разпознавам — повтарям. — Вие не само изслушахте експерти, видяхте медицински документи и разгледахте веществени доказателства — вие също така видяхте и чухте Джейкъб. И само въз основа на това трябва да е очевидно, че той не е просто момче с няколко странности в характера. Той е момче, което не умее да общува добре и мислите му често са объркани. Говори с монотонен глас и не показва чувства дори когато е нормално да ги очакваме. Но прояви смелостта да застане пред вас и да се опита да се защити от едно от най-сериозните обвинения, пред които може да се изправи млад мъж като него. Това, което каза, и начинът, по който го каза, може да ви се е сторил смущаващ, дори шокиращ. Но това се дължи на факта, че човек със синдрома на Аспергер — човек като Джейкъб — не е обичайният ви свидетел.

Не исках клиентът ми да дава показания. Няма да ви лъжа. Не мислех, че е способен да го направи. Когато човек е свидетел в процес, трябва да се упражнява с изричането на неща по начин, който подкрепя тезата му. Трябва да се държи по начин, който да спечели симпатията на съдебните заседатели. И знаех, че Джейкъб не може — и няма — да го направи. Боже, та аз едва успях да го накарам да си сложи вратовръзка за съда… Със сигурност не бих могъл да го накарам да изрази разкаяние или дори тъга. Не бих могъл да му кажа какво трябва или не трябва да говори пред вас. За Джейкъб това би било лъжа. А за него казването на истината е правило, което задължително трябва да се спазва.

Поглеждам към съдебните заседатели.

— Пред вас стои момче, което не се опитва да манипулира системата, защото е физически и психологически неспособно на това. Не знае как да спечели симпатията ви. Не знае кое ще увеличи или ще намали шансовете му да го оправдаят. Просто искаше да ви каже своята версия на историята, затова го направи. И точно това трябва да ви подскаже, че Джейкъб не е престъпник, опитващ се да се промъкне през дупка в закона. Точно това трябва да ви подскаже, че синдромът на Аспергер може да повлияе, повлиявал е и все още влияе на преценката му във всеки един момент. Защото всеки друг подсъдим — всеки обикновен подсъдим — на негово място щеше да знае, че не бива да ви казва това, което ви каза Джейкъб.

И вие, и аз знаем, дами и господа, че юридическата система в Америка сработва много добре, ако човек комуникира по определен начин — начин, по който Джейкъб не комуникира. И въпреки това всеки в тази страна има право на справедлив процес, дори хората, които комуникират по друг начин, а не по начина, който сработва най-добре в съда.

Поемам дълбоко въздух.

— Може би, за да има справедливост в случая на Джейкъб, са необходими само хора, готови да слушат малко по-внимателно.

Сядам на мястото си, а Хелън става.

— Спомням си, че когато бях малко момиченце, веднъж попитах майка си защо на опаковката на тоалетната хартия не пише „тоалетна хартия“, а „материал за баня“. И знаете ли какво ми отговори тя? Каза ми, че можем да го наречем както искаме, но всички думи на света не могат да прикрият какво всъщност е. Това не е случай на млад мъж, който среща трудности с поддържането на разговор, със създаването на приятелства или с това да яде нещо друго, освен сини бонбони в сряда…

„В петък“ — поправям я наум.

Джейкъб посяга към молива си и започва да пише бележка, но преди да я довърши, измъквам молива от ръката му и го пъхвам в джоба на сакото си.

— Това е случай на момче, което е извършило хладнокръвно убийство и после, използвайки мозъка си и натрапчивия си интерес към местопрестъпленията, се е опитало да прикрие следите си. Не оспорвам, че Джейкъб Хънт има синдром на Аспергер. Не очаквам и някой от вас да го оспори. Но това не го освобождава от отговорност за това брутално, жестоко убийство. Чухте криминалистите, които са отишли в къщата и са открили следи от кръвта на Джес по целия под в банята. Чухте самият Джейкъб да казва, че е измил кръвта с белина, а после е пуснал водата в тоалетната, за да унищожи тоалетната хартия. Защо? Не защото има правило къде отива тоалетната хартия след използването си… а защото не е искал никой да разбере, че е почистил там. Той ви каза, дами и господа, как е подредил цялото местопрестъпление и колко грижливо е обмислил действията си. Преднамерено се е опитал да поведе полицията по грешната следа, да ги накара да мислят, че Джес е била отвлечена. Срязал е прозореца и е обул ботушите на Марк Магуайър, за да остави отпечатъци, преднамерено да създаде впечатлението, че друг е отговорен за престъплението. Завлякъл е тялото на Джес на разстояние, равно на дължината на три футболни игрища, и го е оставил там, за да затрудни откриването му. А когато се е уморил да играе своята лична малка игра на „Ловци на престъпници“, е взел мобилния телефон на Джес и е набрал деветстотин и единайсет. Защо? Не защото му е било по-лесно да се изправи срещу мъртво тяло, отколкото срещу живо, а защото всичко това е било част от извратения план на Джейкъб Хънт себично да сложи край на живота на Джес Огилви, за да може да си играе на криминалист.

Обръща се с лице към журито.

— Господин Бонд може да го нарича както иска, но това не променя фактите, за които става въпрос: един млад мъж е извършил брутално убийство и активно, в продължение на дни, го е прикривал с внимателно подставени улики, за да заблуди полицията. Това, дами и господа, е метод на действие на пресметлив убиец… а не на момче със синдрома на Аспергер.