Джоди Пико
Домашни правила (78)

Оливър

Ема иска да се обади на „Ю Ес Еъруейз“ и да ги накара да спрат самолета, преди да е напуснал пистата, но цялата система е автоматизирана. Когато най-накрая стигаме до жив служител, Тео се намира в Шарлът, Северна Каролина, и няма начин да се свържем с летището в Бърлингтън.

— Слушай — обръщам се към нея. — Можеш да го изпревариш и да стигнеш там първа с директен полет за Сан франциско. Разстоянието от там до Пало Алто е същото като от летището в Сан Хосе.

Тя поглежда над рамото ми към екрана на компютъра, който показва намерения от мен полет.

— С това прехвърляне на Тео в Чикаго ще пристигнеш един час преди него.

Тя се навежда напред и аз усещам аромата на шампоана й. Очите й бързо преминават по информацията за полетите, изпълнени с надежда… а после се спират на долния край и на цената.

— Хиляда и осемдесет долара? Това е абсурдно!

— Билетите, купени в деня на полета, не са евтини.

— Е, добре, не са ми по джоба — срязва ме Ема.

Натискам клавиша и купувам билета.

— По моя обаче са — излъгвам.

— Какво правиш? Не можеш да платиш за…

— Късно е вече — вдигам рамене.

Истината е, че финансовото ми състояние е малко несигурно. Имам само една клиентка, тя не може да си позволи да ми плаща и което е още по-лошо, аз нямам нищо против. Пропуснах лекцията „Изсмучи кръвта на клиента си“ в Юридическия факултет, тъй като всички данни сочат, че съм рекламното момче за „Разорени служебни защитници“. Същевременно обаче мисля, че мога да продам седлото си — имам красиво английско седло, прибрано в мазата под пицарията. Не че има полза от него, щом нямам кон.

— Ще го включа в сметката — обещавам, но и двамата знаем, че навярно няма.

За миг Ема затваря очи.

— Не знам какво да кажа.

— Тогава просто мълчи.

— Не бива да се забъркваш в тази каша.

— За щастие единствената ми друга задача за днес беше да си подредя чекмеджето с чорапите — шегувам се, но тя не се засмива.

— Съжалявам — отговаря. — Просто… нямам никой друг.

Много бавно, много преднамерено, за да не я стресна или да я накарам да се отдръпне, прокарвам пръсти през нейните и стисвам ръката й.

— Имаш мен — уверявам я.

Ако бях по-добър човек, нямаше да подслушвам разговора на Ема с бившия й съпруг.

— Хенри — каза тя. — Обажда се Ема.

— Не, не мога да се обадя по-късно. Става въпрос за Тео. Избяга от къщи.

— Да, разбира се, че знам. Тръгнал е към теб.

— Да, Калифорния. Освен ако наскоро не си се преместил.

— Не, извинявай. Не исках да те обидя…

— Не знам защо. Просто изчезна…

— С моята кредитна карта. Виж, не може ли да го обсъдим, след като пристигна?

— О! Нима съм забравила да го спомена?

— Ако всичко мине добре, ще пристигна преди Тео.

— Да, посрещни ни на летището. Ще е чудесно. И двамата сме с „Ю Ес Еъруейз“.

А после — кратко колебание.

— Джейкъб ли? Не, няма да дойде с мен.

Решаваме, че ще остана през нощта, за да бъда възрастният над двайсет и пет години, който да надзирава Джейкъб, докато Ема довлече задника на Тео от другия край на страната. Отначало след заминаването й всичко изглежда лесно — можем да играем на Wii. Можем да гледаме телевизия. И слава богу, днес е Кафяв четвъртък, което е сравнително лесно: мога да направя на Джейкъб сандвич за вечеря. От заминаването й вече е минал цял час, когато си спомням изслушването утре — това, за което още не съм й казал, това, за което ще трябва лично да съобщя на Джейкъб.

— Джейкъб — започвам, докато той е погълнат от телевизионно шоу, обясняващо как се приготвят шоколадите „Милки Уей“. — Трябва да поговоря с теб за малко.

Той не казва нищо. Дори не отделя очи от екрана, затова минавам пред телевизора и го изключвам.

— Искам само малко да си поговорим.

Джейкъб не отговаря и аз продължавам да говоря:

— Знаеш, че процесът ти започва след един месец.

— Един месец и шест дни.

— Точно така. Ами мислех си колко… трудно може да ти е да си в съда по цял ден и си помислих, че трябва да направим нещо по въпроса.

— О! — поклаща глава Джейкъб. — Не мога да съм в съда по цял ден. Имам да пиша домашни. Освен това трябва да съм вкъщи преди четири и половина, за да гледам „Ловци на престъпници“.

— Мисля, че не разбираш. Не зависи от теб. Отиваш в съда тогава, когато каже съдията, и се връщаш вкъщи, когато той е готов да те пусне.

Джейкъб обмисля информацията.

— Това не ми върши работа.

— Поради което двамата с теб утре се връщаме в съда.

— Но майка ми я няма.

— Знам, Джейкъб. Не планирах тя да отсъства. Но причината да отидем там, е нещо, което ти ми каза.

— Аз ли?

— Да. Спомняш ли си какво ми каза, когато реши да ми позволиш да използвам защита по невменяемост?

Джейкъб кимва.

— Законът за американските граждани с увреждания забранява дискриминацията от страна на държавата или на местните органи на управление, включително и съдилищата — отговаря той, — и някои хора смятат аутизма за увреждане, макар че аз не съм от тях.

— Точно така. Но ако смяташ, че синдромът на Аспергер е нарушение в развитието, тогава според този закон имаш право на специални условия в съда, които ще направят протичането на процеса по-лесно за теб.

Усмихвам се бавно, сякаш показвам карта, която досега съм държал скрита до гърдите.

— И утре ще се погрижим да ги получиш.