Джоди Пико
Домашни правила (44)

Оливър

Веднага щом чувам детектива да казва на Ема Хънт, че ще я арестува, ако не млъкне, се изтръгвам от обзелата ме паника, предизвикана от изречението, което е изрекъл малко преди това: „После ще го закараме в съда за повдигане на обвинението“.

Какво, по дяволите, знам аз за повдигане на обвинения?

Имам няколко спечелени граждански дела. Но наказателно дело, арестуване — това е съвсем друга бира.

Сега сме в колата на Ема и пътуваме към съда; едва успях да я вкарам вътре. Тя не искаше да излезе от управлението без Джейкъб; единственият начин, по който успях да я убедя, беше, като й посочих в коя посока ще тръгне синът й.

— Трябва да съм с него — казва Ема Хънт и минава на червено. — Аз съм му майка, за бога.

Това сякаш я подсеща за нещо и тя се намръщва.

— Тео. О, боже, Тео… Дори не знае, че сме тук…

Не знам кой е Тео и честно казано, нямам време да ми пука. Зает съм да се питам къде би трябвало да застана в съдебната зала.

Какво да кажа?

Аз ли трябва да говоря пръв, или прокурорът?

— Това е едно голямо недоразумение — настоява Ема. — Джейкъб никога не е наранявал никого. Не може той да е виновен.

Всъщност дори не знам в коя съдебна зала да вляза.

— Вие слушате ли ме? — пита Ема.

В този момент осъзнавам, че навярно ми е задала въпрос.

— Да — решавам, че имам петдесет процента шанс да се окажа прав.

Тя присвива очи.

— Наляво или надясно? — повтаря.

На знак „Стоп“ сме.

— Наляво — измърморвам.

— Какво ще стане на повдигането на обвинението? — пита тя. — Не е необходимо Джейкъб да говори, нали така?

— Не. Ще говори адвокатът. Искам да кажа, аз. Целият смисъл на повдигане на обвинение е просто да се изчетат обвиненията и да се определи гаранцията.

Поне толкова си спомням от юридическия факултет.

Но не е най-подходящото нещо, което да кажа на Ема.

— Гаранция ли? — повтаря тя. — Ще задържат Джейкъб?

— Не знам — отвръщам честно. — Ще прекосим този Рубикон, когато стигнем до него.

Ема паркира пред съда.

— Кога ще го доведат?

Не знам отговора на този въпрос. Знам обаче, че краят на работния ден наближава и ако детектив Матсън не си размърда задника, Джейкъб ще прекара нощта в местния затвор — но е изключено да кажа това на Ема.

В съда е тихо; повечето от случаите за деня вече са приключили. Моят обаче едва започва и имам нужда от спешен курс по криминално право, преди клиентката ми да разбере, че съм абсолютен самозванец.

— Защо не почакате тук? — предлагам и посочвам към един стол във фоайето.

— Къде отивате?

— Да свърша, ъъъ, малко писмена работа. Трябва да го направя, преди да пристигне Джейкъб — опитвам се да изглеждам колкото се може по-уверен. А после се запътвам към кабинета на чиновника.

Точно както медицинските сестри в болницата обикновено знаят повече от лекарите, ако наистина искате да разберете нещо за съда, трябва да прекарате повече време в подмазване пред чиновниците, а не пред съдиите.

— Здравейте — обръщам се към дребната тъмнокоса жена, забила поглед в екрана на компютър. — Тук съм във връзка с един арест.

Тя ме стрелва с поглед.

— Колко хубаво — изрича с равен глас.

Погледът ми пада върху табелката с името на бюрото й.

— Чудя се, Дороти, дали бихте могли да ми кажете в коя зала ще се гледа случаят?

— Сигурно в залата за криминални случаи…

— Точно така — усмихвам се, сякаш го знам. — А съдията…?

— Понеделник е. Значи, съдия Кътингс — отговаря тя.

— Благодаря. Много ви благодаря. Беше ми приятно да се запознаем.

— Най-хубавата част от деня ми — отговаря монотонно Дороти.

Вече съм на път към вратата, но в последния момент се обръщам.

— Още нещо…

— Да?

— Трябва ли… ъъъ, трябва ли да кажа нещо?

Тя вдига поглед от компютъра си.

— Съдията ще ви попита дали клиентът ви пледира виновен или невинен — отговаря.

— Супер — казвам. — Наистина го оценявам.

Във фоайето Ема тъкмо затваря мобилния си.

— И какво? — пита тя.

Сядам на свободното място до нея.

— Нищо работа — отговарям и се надявам сам да си повярвам.

 

 

Докато чакаме, през съда минават три обвинения в притежание на наркотици, едно нахлуване с взлом и едно неприлично разголване. А после най-накрая довеждат Джейкъб в залата. От наблюдателния си пост в галерията виждам точния момент, в който Ема го забелязва: поизправя малко гръб и дъхът й секва.

Ако сте били в съдебна зала, значи знаете, че играчите на футбол в гимназията — онези гадните, дебеловратите — порастват и стават пристави. Двама от тези великани дърпат Джейкъб, който полага всички усилия да се разкара от тях. Продължава да протяга врат, да гледа към хората в залата и в мига, в който зърва Ема, цялото му тяло се отпуска облекчено.

Ставам, навеждам се от галерията, защото е време за шоу, и прекалено късно осъзнавам, че Ема върви след мен.

— Трябва да останете тук — прошепвам през рамо и сядам на масата на защитата до клиента си.

— Здрасти — обръщам се едва чуто към Джейкъб. — Казвам се Оливър. Майка ти ме нае за твой адвокат и владея положението. Не казвай нищо на съдията. Остави ме аз да говоря.

През цялото време, докато приказвам, Джейкъб е забил поглед в скута си. В мига, в който свършвам, започва да се върти на мястото си.

— Мамо — провиква се той, — какво става?

— Господин адвокат — обажда се по-едрият пристав, — или озаптете клиента си, или пак ще се озове в ареста.

— Нали ти казах да не говориш с никого — обръщам се към Джейкъб.

— Казахте ми да не казвам нищо на съдията.

— Не можеш да говориш с никого — уточнявам. — Разбираш ли?

Джейкъб поглежда надолу към масата.

— Джейкъб? Алоууу?

— Нали ми казахте да не говоря с никого — измърморва той. — Няма ли най-накрая да решите?

Съдия Кътингс е корав коренен жител на Нова Англия, който в свободното си време ръководи ферма за лами и според мен прилича малко на лама. Едва е оповестил името на Джейкъб, когато чиновничката Дороти влиза през една странична врата и му подава бележка. Той поглежда към написаното над дългия си нос и въздъхва.

— Имам две обвинения за господин Робишо, но трябва да стане в друга стая. Първо ще приключа тук, а после ще се заемем със затворника.

В мига, в който чува думата „затворник“, Джейкъб скача на крака.

— Имам нужда от сетивна почивка — оповестява той.

— Млъквай — измърморвам.

— Трябва ми сетивна почивка!

През ума ми препускат десетки мисли: „Как да накарам това момче да спре да говори? Как да накарам съдията да забрави всичко, което се случва пред очите му? Как опитен адвокат би овладял ситуация като тази, когато клиентът подивява? Колко време ще мине, преди да придобия достатъчно опит, за да спра постоянно да се съмнявам в себе си?“

В мига, в който Джейкъб прави крачка напред; двамата пристави му се нахвърлят. Той започва да крещи — висок пронизителен звук.

— Пуснете го! — изпищява Ема зад мен. — Той не разбира! В училище му позволяват да излиза, когато му дойде в повече…

— Това не е училище — прогърмява гласът на съдията. — Това е моята съдебна зала и вие, госпожо, ще я напуснете.

Вторият пристав пуска Джейкъб и влиза в галерията, за да издърпа Ема навън.

— Мога да обясня! — извиква тя, но гласът й става все по-слаб, докато я бутат по пътеката навън.

Премествам поглед от нея към клиента си, който се е отпуснал така, сякаш всичките му кости са омекнали, и го влачат навън през друга врата.

— Махни си вонящите лапи от мен, мръсна шибана маймуна! — изкрещява Джейкъб.

Съдията поглежда към мен и присвива очи.

— Това е от „Планетата на маймуните“ — измърморвам.

— Бесен съм и повече няма да го търпя — отговаря той. — Това е от „Телевизионна мрежа“. Препоръчвам ви да гледате филма, след като овладеете клиента си.

Навеждам глава и забързвам по пътеката. Ема стои пред съдебната зала, зачервена и сърдита, и хвърля убийствени погледи на пристава.

— Вашето хлапе може да изчака, докато залата се опразни — обръща се той към мен. — Тогава ще му повдигнем обвинение. А майката не може да влезе вътре преди това.

Отново влиза в залата; вратата рязко се отваря. Оставам сам с Ема, която ме сграбчва за ръката и ме задърпва към стълбището.

— Какво… какво правите?

— Той е долу, нали? Хайде.

— Чакайте — забивам пети в земята и скръствам ръце на гърдите си. — Какво беше всичко това?

— Не обичам да казвам „Нали ти казах“, но нали ви казах. Това е Аспергер. Понякога Джейкъб изглежда съвсем нормален — дори гениален, — а понякога и най-дребното нещо е достатъчно, за да предизвика истинска криза.

— Е, добре, не може да се държи така в съдебната зала. Мислех, че знае всичко за местопрестъпленията, ченгетата и закона. Трябва да се държи почтително и да мълчи или ще последва катастрофа.

— Опитва се — настоява Ема. — Точно затова помоли за сетивна почивка.

— За какво?

— Място, където да отиде, някъде далеч от целия този шум и бъркотия, за да може да се успокои. В училище това е едно от специалните условия за него… Вижте, не може ли да говорим за това по-късно и просто да отидем да го видим?

В момента Джейкъб си получава сетивната почивка… в ареста.

— Не ви е позволено да слизате долу.

Тя потръпва, сякаш съм я ударил.

— Е, добре — пита, — на вас позволено ли ви е?

Честно казано, не съм сигурен. Подавам глава в съдебната зала. Приставът стои до вратата със скръстени на гърдите ръце.

— Може ли да говоря с клиента си? — прошепвам.

— Да — отговаря той. — Давайте.

Чакам да ме заведе при Джейкъб, но той не мръдва от мястото си.

— Благодаря — казвам, прибирам си главата и минавам покрай Ема надолу по стълбите.

Надявам се, че там са арестите.

След пет минути отклонения през гардероба на съдиите и помещението с парния котел намирам това, което търся. Джейкъб седи в ъгъла на тази клетка, едната му ръка трепка като птичка, раменете му са изгърбени, а гласът — треперлив. Пее Боб Марли.

— Как можеш да пееш тази песен? — питам и заставам пред решетките.

Той млъква по средата на припева.

— Така се чувствам по-добре.

Замислям се.

— Знаеш ли нещо на Дилън?

Когато не отговаря, пристъпвам напред.

— Виж, Джейкъб, знам, че не разбираш какво става. Честно казано, и аз не разбирам. Никога досега не съм го правил. Но заедно ще разберем какво да сторим. Само трябва да ми обещаеш, че ще ме оставиш аз да говоря.

Чакам да кимне, да покаже, че ме е чул, но това не се случва.

— Имаш ли ми доверие?

— Не — отговаря той. — Нямам ви доверие.

После става.

— Ще предадете ли на майка ми нещо от мен?

— Разбира се.

Ръцете му се свиват около решетките. Пръстите му са дълги, елегантни.

— Животът е като кутия шоколадови бонбони — прошепва той. — Не знаеш какъв ще ти се падне.

Избухвам в смях. Момчето не може да е толкова зле, щом още може да ръси шеги. Но после осъзнавам, че е съвсем сериозно.

— Ще й кажа — обещавам.

Когато се връщам, Ема крачи напред-назад.

— Добре ли е? — пита тя в мига, в който се показвам зад ъгъла. — Реагираше ли?

— Да и да — уверявам я. — Може би Джейкъб е по-силен, отколкото мислите.

— На какво е основано това прозрение, на петте минути, които прекарахте с него ли? — завърта очи тя. — Трябва да вечеря в шест часа. Ако не стане така…

— Ще му взема нещо от автоматите.

— Не може да е с казеин или глутен…

Нямам представа какво означава това.

— Ема, трябва да се успокоите.

Тя се нахвърля върху мен.

— По-големият ми син, който е аутист, току-що беше арестуван за убийство. Натикан е в килия някъде в мазето, за бога. Не смейте да ми казвате да се успокоя.

— Няма да помогнете на Джейкъб, ако отново загубите самообладание в съдебната зала.

Тя не отговаря и аз сядам на една пейка до отсрещната стена на коридора.

— Той искаше да ви кажа нещо.

На лицето й се изписва такава неприкрита надежда, че трябва да отклоня поглед.

— Животът е като кутия шоколадови бонбони.

Ема въздъхва и се свлича до мен.

— „Форест Гъмп“. Един от любимите му.

— Филмов маниак ли е?

— И още как. Сякаш учи за изпит.

Хвърля поглед към мен.

— Когато почувства, че нещо му идва в повече, невинаги намира думи за него, затова цитира думите на някой друг.

Мисля си как Джейкъб цитираше Чарлтън Хестън, когато приставът го сграбчи, и се усмихвам широко.

— Той подрежда местопрестъпления — казва тихо Ема. — За да огледам веществените доказателства и да разбера какво се е случило. Но трябваше да гледам напред, а не назад. Така и не сме говорили за това, което се случва после. Което се случва сега.

— Знам, че сте разстроена, но разполагаме с време да се ориентираме какво да правим. Повдигането на обвинение днес е само формалност.

Тя се взира в мен. Когато бях в колежа, момичетата, които неизменно ме привличаха, бяха тези с петна от паста за зъби по брадичката или които пъхаха молив в рошавата си коса, за да не им пада в лицето. Момичетата, които ме поразяваха, бяха толкова далеч от мисълта как изглеждат, че се връщаха към естествената красота. Ема Хънт може и да е десетина години по-възрастна от мен, но още е зашеметяваща.

— На колко сте години? — пита тя след миг.

— Не мисля, че биологическата възраст е правилното мерило за…

— На двайсет и четири — предполага тя.

— Двайсет и осем.

Затваря очи и поклаща глава.

— Измина цяла вечност, откакто бях на двайсет и осем.

— В такъв случай изглеждате страхотно за възрастта си — казвам.

Тя примигва и се фокусира яростно върху мен.

— Обещайте — настоява. — Обещайте ми, че ще измъкнете сина ми оттук.

Кимвам и за миг искам да се превърна в рицар с блестяща броня; искам да мога да й кажа, че познавам закона също толкова добре, колкото знам как да подкова плашлива кобила, и искам това да не е лъжа.

В този момент приставът надниква иззад ъгъла.

— Готови сме — обявява той.

Иска ми се да можех да кажа същото.

 

 

Съдебната зала изглежда различно, когато е празна. Във въздуха се носят прашинки прах, а стъпките ми отекват като пистолетни изстрели по паркета. Двамата с Ема минаваме в предната част на галерията и аз я оставям там, седнала точно зад преградата, и продължавам към масата на защитата.

Изпитвам чувство за дежа вю.

Приставите довеждат Джейкъб. С белезници е и чувам как зад гърба ми Ема рязко си поема въздух, когато забелязва това. Но когато го изведоха от залата, той буйстваше, така че няма причина да вярваме, че няма пак да го направи. Сяда до мен и белезниците издрънчават в скута му. Той стисва устни в тънка черта, сякаш се опитва да ми покаже, че помни инструкциите ми.

— Всички да станат — казва приставът.

Изправям се и хващам Джейкъб за ръкава, за да стане и той.

Съдия Кътингс влиза и тежко се отпуска на стола си. Тогата му се издува около него като облак.

— Надявам се, че сте говорили с клиента си за поведението му в съдебната зала, господин адвокат?

— Да, Ваша чест — отговарям. — Съжалявам за избухването. Джейкъб е аутист.

Съдията се намръщва.

— Безпокоите се за компетентността му, така ли?

— Да — потвърждавам.

— Много добре. Господин Бонд, клиентът ви е тук, за да му повдигнат обвинение в убийство първа степен според Акт тринайсет, параграф две хиляди триста и едно. Ще се откажете ли от четенето на правата на този етап?

— Да, Ваша чест.

Той кимва.

— Ще пледирам „невинен“ от негово име поради въпроса за компетентността. — За миг се поколебавам. Ако съдията пледира, това означава ли, че не се налага аз да го правя?

— Има ли други въпроси за обвинението при сегашното положение на нещата, господин адвокат?

— Мисля, че не, Ваша чест…

— Чудесно. Тогава след четиринайсет дни, считано от днес, в девет часа сутринта ще се проведе изслушване за компетентност. Ще се видим тогава, господин Бонд.

По-едрият пристав се приближава към масата на защитата и вдига Джейкъб на крака. Той надава писък, а после си спомня за правилата в съдебната зала и го сподавя.

— Един момент — намесвам се. — Съдия, нали току-що казахте, че можем да си вървим?

— Казах, че вие можете да си вървите, господин адвокат. Клиентът ви, от друга страна, е обвинен в убийство и ще бъде задържан по ваша молба, докато мине изслушването за компетентност.

Съдията става от мястото си и се връща в кабинета си. Отново извеждат Джейкъб от съдебната зала — този път мълчи — и го повеждат към затвора, където ще остане две седмици. А аз събирам смелост да се обърна и да призная на Ема Хънт, че току-що съм направил всичко, което й обещах, че няма да направя.