Джоди Пико
Домашни правила (103)

Тео

Вчера седях сам в дъното на съдебната зала, притиснат между една жена, която плетеше бебешка шапчица, и мъж със сако от туид, който не спря да пише съобщения по мобилния си телефон по време на показанията. Никой не знаеше кой съм и това ми харесваше. След първата сетивна почивка на Джейкъб, когато отидох в малката стаичка, отделена със завеси, и приставът ми позволи да се вмъкна вътре, тайната на самоличността ми вече не беше голяма тайна. Забелязах, че жената, която плетеше, се е преместила от другата страна на галерията, сякаш страдах от някакво страховито заразно заболяване, вместо само от еднаква фамилия с подсъдимия. Мъжът със сакото от туид обаче спря да пише съобщения. Започна да ми задава въпроси:

— Джейкъб проявявал ли е насилие преди? Падаше ли си по Джес Огилви? Тя да не го е отблъснала?

Не ми е нужно много време, за да се досетя, че е репортер или нещо подобно, и след това просто останах в дъното на залата, близо до един от приставите.

Днес седя до баща си — човек, когото изобщо не познавам.

Оливър започва да говори и баща ми се навежда към мен.

— Какво знаеш за този човек?

— Обича дългите разходки по плажа и е Скорпион — отговарям.

Ето какво знам наистина: днес Оливър разтриваше ръката на майка ми. Не в смисъла на „о, изглеждаш така, сякаш всеки момент ще рухнеш, добре ли си?“, а в смисъл на „сладката ми“. Мамка му, това пък какво е? От него се очаква да спаси задника на брат ми, не да сваля майка ми.

Знам, че трябва да съм облекчен, задето баща ми е тук, но не съм. Седя и се чудя защо сме свидетели на процес за убийство, вместо на трибуните близо до първа база в парка „Фенуей“ и не гледаме някой мач на „Сокс“, Питам се как съм се научил да връзвам вратовръзка, както днес завързах вратовръзката на Джейкъб, при положение че собственият ми баща не ме е научил на това. Чудя се защо фактът, че имаш общо ДНК с някого, не те кара автоматично да почувстваш, че с този човек имате нещо общо.

Веднага щом Оливър приключва пледоарията си, се обръщам към баща си:

— Не знам как да ловя риба. — Искам да кажа, не знам дори как да набуча червей на въдицата, как да използвам въдица или нещо подобно.

Той само ме гледа леко намръщен.

— Щеше да е супер, ако можехме да отидем да ловим риба — продължавам. — Нали разбираш. Например в онова езерце зад училище.

Това, разбира се, е абсолютна глупост. Бил съм едва на шест месеца, когато баща ми ни е напуснал. Едва съм можел да стоя изправен, камо ли да държа въдица.

Баща ми навежда глава.

— Страдам от морска болест — отвръща. — Дори само когато застана на края на кея. Такъв съм открай време.

След това не си казваме нищо повече.

 

 

Веднъж отидох при доктор Муун. Майка ми смяташе, че е добра идея да говоря с психар за чувствата, които може би изпитвам, като се има предвид фактът, че брат ми изсмуква цялото време и енергия в домакинството ни като някаква гигантска кармична прахосмукачка. Но не мога да кажа, че си спомням много за нея, освен това, че миришеше на тамян и ми рече, че мога да си събуя обувките, защото самата тя мислела по-добре боса, следователно можело и с мен да стане така.

От друга страна, все още си спомням за какво говорихме. Тя каза, че понякога сигурно ми е трудно да съм по-малкият брат, защото трябва да правя всички тези неща, които обикновено прави по-големият брат. Каза ми, че това може да разстройва Джейкъб и да го ядосва, и съответно да го накара да действа още по-незряло. В това отношение тя излезе нещо като психологически еквивалент на метеоролог: можеше да ми каже с голяма степен на вероятност какво предстои, но не разполагаше със средства да ми помогне да се подготвя за бурята.

В свидетелската ложа изглежда по-различна, отколкото в кабинета си. Например днес носи делови костюм, а необузданата й коса е прибрана в кок. О, освен това е с обувки.

— Отначало Джейкъб беше диагностициран с общо разстройство от аутистичния спектър. После променихме диагнозата му на „первазивно разстройство на развитието“. Той беше вече в шести клас, когато изменихме диагнозата му на „синдром на Аспергер“ въз основа на неспособността му да тълкува социални подсказки и да общува с връстниците си въпреки високите си коефициент на интелигентност и вербална способност. За децата на възрастта на Джейкъб тази поредица от диагнози е много обичайна. Това не означава, че невинаги е имал синдром на Аспергер — означава само, че отначало не сме разполагали с правилния език, за да го обозначим.

— Бихте ли дали определение на синдрома на Аспергер за хората, които не са запознати с него, докторе? — пита Оливър.

— Това е разстройство на развитието, което засяга начина на обработване на информация в мозъка и се намира в горния край на аутистичния спектър. Хората със синдром на Аспергер често са много интелигентни и компетентни — в това отношение се различават от децата с тежка форма на аутизъм, които изобщо не могат да комуникират, — но страдат от осакатяващи увреждания в областта на социалното общуване.

— Значи човек със синдрома на Аспергер може да е умен?

— Човек със синдрома на Аспергер може да има коефициент на интелигентност на нивото на гений. Когато обаче става въпрос за общ разговор, ще се окаже абсолютно неспособен да води такъв. Трябва да се обучава в социално общуване така, сякаш става въпрос за чужд език — така, както мен и вас биха ни обучавали на фарси.

— На адвокатите понякога им е трудно да си намерят приятели — казва Оливър и някои от съдебните заседатели се разсмиват. — Това означава ли, че всички ние имаме синдром на Аспергер?

— Не — отговаря доктор Муун. — Човек със синдрома на Аспергер отчаяно иска да се впише сред другите, но просто не може да разбере социалното поведение, което ние, останалите, усвояваме инстинктивно. Не може да разчита жестовете или изражението, за да прецени настроението на човека, с когото говори. Не може да интерпретира невербална подсказка, например прозявка, загатваща за скука, когато самият той монополизира разговора. Не може да разбере какво мисли или чувства друг: за него този вид съпричастност е неестествена. Той е в пълния смисъл на думата център на собствената си вселена и реакциите му се основават на този принцип. Например имах пациент, който хвана сестра си да краде от магазин, и я издаде — не защото смяташе, че е негов морален дълг да съобщи за престъплението на сестра си, а защото не искаше да го познават като момчето, чиято сестра има полицейско досие. Каквото и да прави едно дете със синдрома на Аспергер, то го прави, защото си мисли как действието му ще се отрази на него, а не на друг.

— Съществуват ли други признаци на това състояние?

— Да. Човек със синдрома на Аспергер може да среща трудности с организирането и подреждането по важност на правилата и задачите. Съсредоточава се върху подробностите, вместо върху по-широката картина, и често пъти остава обсебен от една конкретна тема месеци и години наред. И може да говори за тази тема — дори ако е сложна — часове наред. Поради тази причина понякога наричат това разстройство „синдрома на малкия професор“ . Децата с Аспергер говорят като възрастни до такава степен, че често пъти се разбират с приятелите на родителите си по-добре, отколкото със собствените си връстници.

— Джейкъб отличава ли се с това обсебващо съсредоточаване върху един предмет?

— О, да. С годините разви няколко — кучета, динозаври и сега последно — криминалистиката.

— Какво още можем да забележим у човек със синдрома на Аспергер?

— Сляпо придържане към рутината и правилата. Болезнена честност. Нежелание за зрителен контакт. Възможна е свръхчувствителност към светлина, шум, допир или вкус. Например в този момент Джейкъб навярно полага големи усилия да блокира звука от флуоресцентните лампи в тази зала — шум, който ние с вас дори не можем да чуем. В един момент детето с Аспергер може да изглежда извънредно умно, макар и непохватно — а в следващия, когато нещо наруши рутината му, може да получи криза, която да продължи между десет минути и няколко часа.

— Като детски пристъп на ярост?

— Точно така. Само че е много по-изтощително, когато детето е на осемнайсет години и тежи деветдесет килограма — обяснява доктор Муун.

Усещам, че баща ми ме гледа, затова се обръщам към него.

— Често ли се случва? — прошепва той. — Пристъпите?

— Свиква се — отвръщам, макар да не се съм сигурен, че е истина. Всъщност човек не може да промени урагана. Просто се научава да стои настрана от пътя му.

Сега Оливър върви към съдебните заседатели.

— Джейкъб ще се излекува ли някога от синдрома на Аспергер?

— В сегашния момент — отговаря психарката — не съществува лечение за аутизма. Това не е нещо, което се надрасва, а състояние, което продължава до края на живота.

— Доктор Мурано, кои от синдромите, които изброихте тук, е проявявал Джейкъб през годините?

— Всичките — отговаря тя.

— Дори сега, на осемнайсет години?

— Сега Джейкъб се справя много по-добре с нарушаването на рутината. Макар че все още се разстройва, си е изградил механизми за преодоляване, на които може да разчита. Вместо да се разкрещи, както правеше на четири, сега си намира някоя песен или филм и повтаря стиховете или репликите много пъти поред.

— Докторе, този съд разреши на Джейкъб да прави сетивни почивки, когато изпита такава необходимост. Бихте ли ни обяснили какво е това?

— Това е начин за Джейкъб да се отдръпне от свръхстимулацията, която го разстройва. Когато почувства, че излиза от контрол, може да излезе и да отиде на тихо и не толкова хаотично място. В училище разполага със стая, в която може да се успокои, в съда разполага със същия тип пространство. Вътре има най-различни предмети, които Джейкъб може да използва, за да се успокои — от утежнени одеяла със силен натиск до въже, закачено за фиброоптични лампи.

— Казахте, че децата със синдрома на Аспергер имат склонност към правилата. Така ли е при Джейкъб?

— Да. Например, той знае, че училището започва в осем часа и трийсет минути сутринта и поради това правило всеки ден отива навреме там. Веднъж обаче майка му му казала, че ще закъснее за училище, защото имал час при зъболекаря. Той получил криза, стоварил юмрук в стената на стаята си и така и не се успокоил достатъчно, за да го заведат при зъболекаря. В съзнанието на Джейкъб от него се искало да наруши правило.

— Стоварил е юмрук в стената? Децата със синдрома на Аспергер имат ли склонност към насилие? — пита Оливър.

— Това е само мит. Всъщност за едно дете със синдрома на Аспергер е по-вероятно да не се държи лошо, отколкото за невротипичните деца, просто защото знае, че това е правилото. Но детето с Аспергер има и много нисък праг на различимост за ситуацията „бий се или бягай“. Ако се почувства притиснато по някакъв начин — вербално, физически или емоционално, — може или да побегне, или да нападне сляпо.

— Някога виждали ли сте Джейкъб да постъпва така?

— Да — отговаря доктор Муун. — Миналата година получи наказание в училище, задето напсувал учител. Очевидно едно момиче го подвело да се държи неуместно, като казало, че ще му е приятелка, ако го направи. След това той си отмъстил, като я блъснал, затова временно го отстранили от училище.

— Какво е предизвикало тази агресивна реакция от страна на Джейкъб?

— Според мен това, че не са го взели насериозно.

— Говорихте ли с него за този случай? — продължава Оливър.

— Да.

— Обяснихте ли му защо агресивната му реакция е била неуместна?

— Да.

— Как смятате, той дали е разбрал, че постъпката му е била грешна?

Тя се поколебава.

— Усещането на Джейкъб за правилно и грешно не се основава на вътрешен морален код. Основава се на това, което са му казали да прави или да не прави. Ако го попитате дали е правилно да удари някого, той ще отговори с „не“. Освен това обаче ще ви каже и че е грешно да се подиграваш на някого — и според него момичето първо е нарушило това правило. Когато я е ударил, Джейкъб не е мислил, че може да я нарани или дори, че действията му може да противоречат на някое правило за поведение. Мислил е само как тя е наранила него и просто е… реагирал.

Оливър се приближава към свидетелската ложа.

— Доктор Мурано, ако ви кажа, че Джейкъб е спорил с Джес Огилви два дни преди смъртта й и тя му е казала да се разкара, как смятате, че би се отразило това на поведението му?

Тя поклаща глава.

— Джес беше много важна за Джейкъб и ако са се скарали, той със сигурност би се разстроил извънредно много. Като е отишъл в дома й онзи ден, той очевидно е демонстрирал, че не знае как да се държи. Придържал се е към рутината, вместо да остави спора да се развие по естествен начин. Най-вероятно съзнанието му е обработило спора по следния начин: „Джес ми каза да се разкарам. Аз обаче не мога никъде да карам, защото навсякъде ходя пеша. Следователно тя не е имала предвид това, което каза, затова просто ще продължа да се държа така, сякаш изобщо не го е казвала.“ Джейкъб не би разбрал от езика на Джес, че тя може наистина да не е искала да го вижда. Точно тази неспособност да се постави на мястото и в съзнанието на Джес го отличава от връстниците му. Докато друго дете може просто да е непохватно в социални ситуации, Джейкъб е абсолютно изолиран от съпричастието и действията и възприятията му се въртят единствено около собствените му нужди. Нито за миг не се е спрял, за да си представи какво изпитва Джес — знаел е само колко много го е наранила тя, като е започнала да спори с него.

— Джейкъб знае ли, че убийството е нарушаване на закона?

— Абсолютно. С неговата фиксация върху криминологията навярно може да ви изрецитира всички юридически статути така, както можете вие, господин Бонд. Но за Джейкъб самосъхранението е единственото ненарушимо правило, това, което е по-важно от всички други. Точно както си е изпуснал нервите с онова момиче в училище, което го е унижило — и наистина не е разбрал защо това е проблем, като се има предвид какво му е причинила тя първа… ами, мога само да си представя, че точно това се е случило и с Джес.

— Ненадейно Джейкъб става на крака.

— Не съм си изпуснал нервите! — изкрещява той, майка му го сграбчва за ръката и го принуждава да си седне на мястото.

Разбира се, фактът, че в момента си изпуска нервите, в известен смисъл опровергава твърдението му.

— Господин Бонд, овладейте клиента си! — предупреждава съдията.

Оливър се обръща и изглежда така, както изглеждат войниците във филмите, когато преодоляват някой хълм и виждат под себе си цял поток врагове… и осъзнават, че каквото и да направят, нямат никакъв шанс.

— Джейкъб — въздъхва той. — Седни.

— Трябва ми почивка! — кресва Джейкъб.

Оливър поглежда към съдията.

— Ваша чест?

А после изведнъж виждам, че извеждат съдебните заседатели от залата, а Джейкъб практически бяга към стаята за сетивна почивка.

Баща ми изглежда абсолютно объркан.

— И сега какво ще стане?

— Ще чакаме петнайсет минути.

— Аз дали трябва… Ти ще отидеш ли там с тях?

До момента винаги съм отивал. Стоях в някой ъгъл и си играех с топките, докато Джейкъб успее да се стегне. Сега обаче поглеждам към баща си.

— Прави каквото искаш — отговарям. — Аз оставам тук.

 

 

В първия си спомен съм много болен и не мога да спра да плача. Джейкъб се върти наоколо — на шест или на седем е — и не спира да моли майка ми, която цяла нощ е будувала покрай мен, да приготви закуската. Още е рано: слънцето дори не се е показало.

— Гладен съм — казва Джейкъб.

— Знам, но точно сега трябва да се погрижа за Тео.

— Какво му е?

— Много го боли гърлото.

Минава един миг, през който Джейкъб обработва тази информация.

— Обзалагам се, че ако хапне сладолед, гърлото ще го заболи по-малко.

— Джейкъб! — възкликва майка ми стъписана. — Ти мислиш за това как се чувства Тео?

— Не искам да го боли гърлото — отговаря Джейкъб.

— Сладолед! Сладолед! — изкрещявам.

Всъщност дори не искам сладоледа — и той като всичко друго в хладилника и камерата е със соево мляко. Но би трябвало да е специален десерт, а не обикновена закуска.

Майка ми се предава.

— Добре, сладолед — казва. Слага ме във високото ми столче и ми дава купичка. Дава една и на Джейкъб и го погалва по главата. — Ще кажа на доктор Муун, че си се погрижил за брат си.

Джейкъб започва да яде сладоледа си.

— Най-после — казва той. — Мир и тишина.

Майка ми все още използва този епизод като пример, че Джейкъб е преодолял Аспергер и е проявил загриженост за бедното си болно братче.

Ето какво виждам аз сега, когато съм по-голям: Джейкъб получи сладолед за закуска, без дори да се наложи да моли за това.

Джейкъб ме накара да спра да вдигам шум.

В онзи ден брат ми не се опита да помогне на мен. Опита се да помогне на себе си.