Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Ема

Този номер на Оливър ме накара да побеснея. Нали не друг, а той каза, че ако призовем Джейкъб на свидетелската скамейка, само ще си навредим? Пред нас имаше съдия, а не дванайсет съдебни заседатели, но синът ми със сигурност щеше да страда. Изглеждаше жестоко и безсмислено да го поставим в ситуация, която непременно щеше да предизвика криза, само за да можем да кажем на съдията: „Нали ви казах“. Все едно да скочиш от сграда, за да привлечеш вниманието, макар че ще си умрял и няма да можеш да му се насладиш. Джейкъб обаче се представи достойно — е, с махания и тикове. Не изпадна в криза дори когато онзи дракон прокурорката му се нахвърли. Никога не съм се гордяла с него така, както тогава.

— Изслушах всички показания — казва съдия Кътингс. — Наблюдавах обвиняемия и не смятам, че доброволно се е отказал от правата си според Миранда. Освен това смятам, че детектив Матсън е бил уведомен, че обвиняемият страда от увреждане в развитието, но не е направил нищо по отношение на това увреждане. Ще се съглася с молбата за изключване на показанията на обвиняемия в полицейското управление.

Съдията излиза, а Оливър се усмихва и ми дава петак, докато Хелън Шарп си прибира документите.

— Предполагам, че ще ми се обадиш — обръща се към него тя.

— И така, какво означава това? — питам.

— Ще трябва да изгради обвинението си без признанието на Джейкъб. Което означава, че задачата й току-що стана значително по-тежка.

— Значи това е хубаво.

— Дори много хубаво — съгласява се Оливър. — Джейкъб, ти беше блестящ.

— Може ли да си тръгваме? — пита синът ми. — Много съм гладен.

— Разбира се.

Той става и тръгва по пътеката.

— Благодаря — обръщам се към Оливър и тръгвам до сина си. Вече съм на половината на пътеката, когато се обръщам. Оливър си подсвирква и подръпва палтото си.

— Ако искаш утре да обядваш с нас… Петъците са сини — казвам му.

Той ме поглежда.

— Сини ли? Това е труден избор. С изключение на боровинките, плодовото кисело мляко и синьото желе, какво остава?

— Син царевичен чипс. Сини картофи. Сини ледени близалки. Лефер.

— Технически леферът не е син[1] — изтъква Оливър.

— Вярно е — съгласявам се, — но е позволен.

— Синьото „Гетърейд“[2] винаги ми е било любимата напитка — казва той.

Докато пътуваме към къщи, Джейкъб чете на глас вестника от мястото си на задната седалка.

— Строят нова банка в центъра, но това означава, че местата за паркиране ще станат с четирийсет по-малко — казва ми той. — Закарали са някакъв човек в университетската болница „Флетчър Алън“, след като мотоциклетът му се забил в снежна ограда.

Прелиства страницата.

— Кой ден сме днес?

— Четвъртък.

Гласът му се извисява въодушевено:

— Утре в три следобед доктор Хенри Лий ще изнесе лекция в Университета в Ню Хампшър и публиката е добре дошла!

— Откъде ми е познато това име?

— Мамо — казва Джейкъб, — той е само най-прочутият криминолог в света. Работил е по хиляди случаи, като самоубийството на Винс Фостър, убийството на Джон Бенет Рамзи и процеса на Оу Джей Симпсън. Има и телефонен номер за връзка.

Започва да рови в чантата ми за мобилния ми телефон.

— Какво правиш?

— Ще се обадя за билети.

Хвърлям поглед към него в огледалото за обратно виждане.

— Джейкъб, не можем да отидем на лекцията на доктор Лий. Забранено ти е да напускаш къщата, камо ли щата.

— Днес напуснах къщата.

— Различно е. Бяхме в съда.

— Ти не разбираш. Това е Хенри Лий. Такава възможност се открива веднъж в живота. Не те моля да ме пуснеш да отида на някой филм. Все трябва да има нещо, което Оливър може да направи, за да ми издейства отпуск за един ден или нещо подобно.

— Скъпи, мисля, че не може да направи нищо.

— Значи няма дори да опиташ? Просто предварително ще решиш, че отговорът е „не“?

— Точно така — съгласявам се, — защото алтернативата на домашния арест е да те върнат в затвора. И съм сто процента сигурна, че там няма да ти дадат отпуск за един ден, за да отидеш да слушаш Хенри Лий.

— Обзалагам се, че ако им кажеш кой е Хенри Лий, ще ми дадат.

— Въпросът не подлежи на обсъждане, Джейкъб — отсичам.

— Нали ти вчера излезе от къщата…

— Това е съвсем различно.

— Защо? Съдията каза, че трябва да ме наблюдаваш постоянно.

— Аз или друг възрастен…

— Виждаш ли? Той вече направи изключение за теб

— Защото не аз съм тази, която… — отвръщам, а после осъзнавам какво ще кажа и млъквам.

— Която какво? — пита напрегнато Джейкъб. — Която е убила някого?

Завивам по алеята ни.

— Не съм го казала, Джейкъб.

Той забива поглед навън през прозореца.

— Нямаше нужда.

Преди да го спра, изскача от колата, без да съм спряла напълно. Профучава край Тео, който стои на вратата със скръстени на гърдите ръце. На алеята е паркиран непознат автомобил и зад волана му седи мъж.

— Опитах се да го накарам да си тръгне — съобщава Тео, — но той каза, че ще те изчака.

След тази информация влиза в къщата и ме оставя лице в лице с дребен оплешивяващ мъж с козя брадичка, обръсната във формата на W.

— Госпожа Хънт? Аз съм Фарли Макдъф, основателят на „Невроразнообразна нация“. Може би сте чували за нас?

— Боя се, че не…

— Това е блог за хора, които вярват, че атипичното неврологично развитие е въпрос на най-обикновени човешки различия и следователно трябва да бъде уважавано, вместо лекувано.

— Вижте, точно сега не е най-подходящият момент…

— Няма по-подходящ момент от сегашния, госпожо Хънт, за да могат хората от аутистичната общност да се изправят в подкрепа на уважението, което заслужават. Вместо да търпим невротипичните да се опитват да унищожат разнообразието, ние вярваме в един нов свят, в който неврологичното многообразие ще бъде прието чрез заклеймяване.

— Невротипичните — повтарям.

— Друга дума за това, което обикновено се нарича „нормални“ — осведомява ме той. — Като вас.

Усмихва ми се, но не успява да задържи погледа ми за повече от секунда. Пъхва в ръката ми някакъв памфлет.

МАЖОРИТИЗЪМ — непризнато състояние.

Мажоритизмът е увреждащо състояние на развитието, което засяга 99% от населението в областта на функциите на психиката, включително самоосъзнатост, внимание, еволюционален капацитет и сетивно развитие. Последиците започват да се проявяват още от раждането и са нелечими. За щастие броят на хората, засегнати от мажоритизъм, намалява успоредно с по-доброто разбиране на аутизма.

— Сигурно се шегувате — отсичам и го заобикалям, твърдо решена да вляза в къщата си.

— Защо да е самозаблуда да си мислим, че човек, който може да усети болката или скръбта на друг, не е обременен от това излишество на емоции? Или че имитирането на другите, за да се слееш с останалите, е по-приемливо от това във всеки един момент да правиш нещата, които те интересуват? Защо не се смята за грубо да гледаш в очите съвсем непознат човек при първата ви среща или да нарушаваш личното му пространство, като се ръкуваш с него? Не може ли да се смята за слабост да се отклоняваш от темата заради забележка, направена от друг, вместо да се придържаш към първоначалния предмет на разговора? Или това да не обръщаш внимание, когато нещо в обкръжението ти се промени — например някоя дреха, която преместват от чекмедже в гардероб?

Това ме кара да си помисля за Джейкъб.

— Наистина трябва да вървя…

— Госпожо Хънт, смятаме, че можем да помогнем на сина ви.

Поколебавам се.

— Наистина ли?

— Знаете ли кой е Дариъс Макколъм?

— Не.

— Той е от Куинс, Ню Йорк, и е страстно увлечен по всичко, свързано с пътуване. Не е много по-голям от Джейкъб, когато заема мястото на машиниста във влака, пътуващ от Световния търговски център към Херълд Скуеър. Наемал е градски автобуси за обиколки. Развалил е спирачките за спешни случаи на един влак и се е престорил на влаков служител в униформа, за да ги поправи сам. Преструвал се е на консултант по сигурността на железниците. Осъждан е деветнайсет пъти. И той има Аспергер.

По гърба ми минава тръпка, която няма нищо общо със студа.

— Защо ми разказвате за него?

— Чували ли сте за Джон Олдгрен? На шестнайсет години наръгва с нож ученик от една гимназия в предградие в Съдбъри, Масачузетс, и го убива. И преди е имал ножове и пистолет играчка, които са му конфискували в училище, но дотогава не е проявявал насилие. Има Аспергер и особен интерес към оръжията. Но в резултат на смъртния случай се повдига въпрос за връзката между Аспергер и насилието, макар медицинските експерти да твърдят, че не е известно съществуването на такава, и децата, диагностицирани с този синдром, е много по-вероятно да са жертви, отколкото инициатори на тормоз.

Прави крачка напред.

— Можем да ви помогнем. Можем да обединим аутистичната общност и да съобщим какво става. Само си представете всички майки, които ще застанат зад вас, след като осъзнаят, че собствените им деца аутисти могат отново да се окажат нарочени от невротипичните — този път не само за да ги „излекуват“, а може би да ги обвинят в убийство заради нещо, което може да се окаже просто недоразумение.

Искам да кажа, че Джейкъб е невинен, но — Бог да ми на помощ — думите не могат да излязат от устата ми. Не желая синът ми да бъде рекламно лице на нищо. Искам само животът ми пак да стане такъв, какъвто беше.

— Господин Макдъф, моля, напуснете имота ми или ще повикам полицията.

— Не е ли удобно, че полицаите вече знаят най-бързия път дотук? — казва той, но тръгва обратно към колата си. На вратата се поколебава и в крайчеца на устата му потрепва лека тъжна усмивка. — Този свят е на невротипичните, госпожо Хънт. В него ние само заемаме място.

 

 

Заварвам Джейкъб пред компютъра му.

— Билетите са по трийсет и пет долара — съобщава той, без да се обърне да ме погледне.

— Чувал ли си за група, наречена „Невроразнообразна нация“?

— Не. Защо?

Поклащам глава и сядам на леглото му.

— Няма значение.

— Според MapQuest дотам се стига за три часа и осемнайсет минути.

— До къде? — не разбирам.

— До университета в Ню Хампшър. Сещаш ли се? Доктор Хенри Дий? — пита той и завърта стола си към мен.

— Не можеш да отидеш, Джейкъб. Точка. Много съжалявам, но съм сигурна, че рано или късно доктор Дий отново ще изнесе лекция някъде наблизо.

„Тогава ти в затвора ли ще си?“ Мисълта подскача в главата ми като топка за крикет върху одеяло за пикник и е също толкова нежелана. Отивам до бюрото и поглеждам надолу към сина си.

— Трябва да те попитам нещо — казвам тихо. — Трябва, защото не съм те питала, а трябва да чуя как гласът ти изрича отговора. Джес е мъртва, Джейкъб. Ти ли я уби?

Лицето му се смръщва.

Не съм.

Дъхът, който не съм осъзнала, че сдържам, излиза със свистене от дробовете ми. Обвивам ръце около Джейкъб, който се сковава във внезапната прегръдка.

— Благодаря ти — прошепвам. — Благодаря ти.

Синът ми никога не ме лъже. Не може. Опитва се, но е толкова прозрачен, че само трябва да направи кратка пауза, преди да поддаде и да признае истината.

— Нали осъзнаваш, че ако ме държиш заключен в тази къща седмици или месеци наред, това може да се сметне за криминално поведение? Добрите родители не държат децата си като животни в клетка.

— А ти нали осъзнаваш, че дори ако успеем да убедим Оливър да застане пред съдията и да помоли за изключение, лекцията на доктор Лий ще е свършила, преди съдията да е насрочил изслушването? — изтъквам. — Сигурна съм, че ще я запишат. Тогава можем да я чуем.

— Не е същото! — кресва Джейкъб.

Жилите на врата му се очертават ясно; намира се опасно близо до това отново да загуби контрол. Модулирам гласа си така, че да се разстила като успокояващ балсам:

— Поеми си дълбоко въздух. Синдромът ти отново се проявява.

— Мразя те — заявява Джейкъб. — Това няма нищо общо със синдрома ми. Става въпрос за това, че съм превърнат в роб в собствената си къща.

Блъсва ме настрана и тръгва към коридора.

Напрягам цялата си сила, за да го задържа. Знам, че не бива, но понякога, когато Джейкъб проявява особена надменност, не мога да се въздържа и възразявам.

— Ако излезеш през тази врата, ще се озовеш в затвора още преди да е съмнало. И този път, кълна се, няма да си мръдна и пръста да те измъкна оттам — заплашвам го. — Може да съм петнайсет сантиметра по-ниска и трийсет килограма по-лека от теб, но все още съм ти майка и „не“ означава „не“.

За няколко секунди той се съпротивлява срещу натиска на ръцете ми, но после цялата му воля за борба го напуска. Почти прекалено бързо се отпуска на леглото и затиска главата си с възглавница.

Без нито дума повече излизам от стаята му и затварям вратата след себе си. За миг се облягам на стената, смазана от тежестта на облекчението, породено от признанието му. Досега си казвах, че причината да не го попитам в прав текст дали е убил Джес, е страхът ми, че ще остане разочарован, задето изобщо се замислям за тази възможност. Но истинската причина, поради която чаках толкова дълго, беше, че се боях да чуя отговора му. Колко пъти му бях задавала въпрос с надеждата да чуя благородна лъжа?

„Имам ли прекалено много бръчки?“

„Току-що изпекох тези сладки, по нова рецепта са. Какво мислиш?“

„Знам, че си сърдит, но всъщност не искаш брат ти да не се беше раждал, нали?“

Дори и днес, в свидетелската ложа, експертът на Оливър каза, че децата аспи не лъжат.

И все пак…

Джейкъб ми каза, че във вторника, в който трябваше да се срещне с Джес, тя не му е казала нищо, но не ми каза, че е мъртва.

Каза ми, че е бил в къщата й, но пропусна да ми спомене, че я е заварил в безпорядък.

И така и не ми спомена да е носил юргана си, където и да било.

Технически във всички тези случаи той ми беше казвал истината. И същевременно беше излъгал чрез премълчаване.

— Мамо? — виква Тео. — Май подпалих тостера…

Хуквам надолу по стълбите. Докато измъквам обгорената филийка с два ножа, вече съм успяла да се убедя, че всичко, което Джейкъб не ми е казал, е само пропуск, типично странично явление при аспи, предизвикано от наличието на толкова много информация, че част от нея се загубва или забравя.

Успяла съм да убедя сама себе си, че не може да е било преднамерено.

Бележки

[1] Непреводима игра на думи: на английски лефер (bluefish) означава буквално „синя риба“ — Б.пр.

[2] Негазирана напитка, предназначена предимно за спортисти. — Б.ред.