Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Рич

На телефонния секретар в къщата на семейство Робъртсън са оставени шест съобщения. Едното е от Марк Магуайър: моли Джес да му се обади, щом се прибере. Едно е от химическото чистене: полата й е готова. Едно е идентифицирано по номера на обаждащия се като Е. Хънт. Съобщението гласи: „Здрасти, Джес, обажда се майката на Джейкъб. Може ли да ми звъннеш?“ Другите три позвънявания са без съобщение и всички идват от номера, регистриран на мобилния телефон на Джес Огилви.

Това ми подсказва, че става въпрос или за малтретирана жена, която се крие и се опитва да събере смелост да се обади на гаджето си, но не успява, или че гаджето й случайно я е убило и сега се опитва да заличи следите си.

Прекарвам петъка в отмятане на имената в органайзера на Джес Огилви. Най-напред се обаждам на двете момичета, чиито имена се появяват най-често в историята от миналите месеци. Също като Джес, Алиша и Кара са специализантки. Алиша носи дългата си до кръста коса на вафлички, а Кара е дребничка блондинка с камуфлажен панталон и черни работни ботуши. Над чаша кафе в студентския център двете признават, че не са виждали Джес от вторник.

— Пропусна изпита при Горгоната — казва Кара. — Никой никога не пропуска изпит при Горгоната.

— Горгоната ли?

— Професор Горгона — обяснява тя. — Семинарен курс за специалното образование.

„ГОРГОНА“, записвам в бележките си.

— Някога случвало ли се е Джес да отсъства няколко дни?

— Да, веднъж — отговаря Алиша. — Отиде в Кейп Код за дълъг уикенд, без да ни е казала предварително.

— Но бяха с Марк — добавя Кара и сбърчва нос.

— Вие май недолюбвате Марк Магуайър?

— Че кой го обича? — отвръща Алиша. — Не се държи добре с нея.

— Какво искате да кажете?

— Щом й каже „скачай“, тя дори не пита колко високо. Просто отива и си купува тояга.

— Откакто започнаха да се срещат, почти не сме я виждали — допълва Кара. — Марк я иска цялата за себе си.

„Както повечето партньори насилници“ — помислям си.

— Детектив Матсън? — обажда се Алиша. — Всичко с нея ще е наред, нали?

Преди една седмица Джес Огилви навярно е седяла на мястото, на което сега седя аз, пиела е кафе с приятелките си и се е притеснявала за изпита при Горгоната.

— Надявам се — отвръщам.

 

 

Хората не изчезват просто така. Винаги съществува причина или враг, който им има зъб. Винаги има хлабава нишка, която постепенно започва да се разплита.

Проблемът е, че Джес Огилви, изглежда, е светица.

— Учудих се, когато не дойде на изпита — казва професор Горгона.

Стройна жена с побелял кок и лека следа от чуждестранен акцент, тя не изглежда толкова страшна, колкото я изкарват Алиша и Кара.

— Тя е най-добрата ми студентка. Едновременно завършва магистърска програма и пише почетна теза. Завършила е „Вейте“ с успех четири и две години е работила с „Преподавай за Америка“, преди да реши, че иска да се занимава с това на професионално ниво.

— Може ли някой да й завижда заради академичните успехи? — питам.

— Не съм забелязала — отвръща професорът.

— Споделяла ли ви е лични проблеми?

— Не съм от добросърдечния приятелски тип — признава сухо професорът. — Общуването ни беше стриктно на ниво съветник-съветван в академичния смисъл. Единствените дейности, за които ми е известно да е участвала извън програмата, бяха свързани с образованието: тя организира олимпиадите за хора с увреждания тук, в града, и преподава на едно момче с аутизъм.

Ненадейно професорът се намръщва.

— Някой свърза ли се с него? Ако Джес не се върне за уговорения им час, ще му е много трудно да го преодолее. Промените в рутината са много травмиращи за деца като Джейкъб.

— Джейкъб ли? — повтарям и отварям органайзера.

Това е момчето, чиято майка е оставила съобщение на телефонния секретар в дома на професора. Момчето, чието име е вписано в програмата на Джес за деня, в който е изчезнала.

— Професоре — питам, — случайно да знаете къде живее?

 

 

Джейкъб Хънт и семейството му живеят в една от онези части на Таунсенд, които са малко по-западнали от повечето от останалите — от онези части, които са по-трудни за намиране, скрити зад фасадата от пощенските картички и величествените домове в типичен новоанглийски стил. Къщата им се намира точно зад блоковете, пълни с наскоро разделени и разведени, зад железопътните релси за някакъв маршрут на „Амтрак“, които отдавна не функционират.

Вратата ми отваря жена със синьо петно на блузата, тъмна коса, събрана на рошав кок, и с най-красивите очи, които съм виждал някога — бледи, като на лъвица, почти златисти, но също така очи, които сякаш са плакали много, а всички знаем, че небе с облаци е много по-интересно от небе, което е съвсем ясно. Бих определил възрастта й на четирийсет и няколко. Държи лъжица, течността, от която капе на пода.

— Не искам нищо — отсича тя и понечва да затвори вратата.

— Не продавам нищо — казвам. — От вас, ъъъ, капе.

Тя поглежда надолу и пъхва лъжицата в устата си.

Тогава си спомням защо съм тук. Вдигам значката си.

— Аз съм детектив Рич Матсън. Вие ли сте майката на Джейкъб?

— О, боже! — възкликва тя. — Мислех, че вече ви се е обадил да се извини.

— Да се извини ли?

— Той не е виновен, наистина — прекъсва ме тя. — Признавам, трябваше да знам, че се измъква тайно, но при него хобито е почти патология. И ако има някакъв начин да ви убедя да не го разгласявате… не подкуп, разбира се, може би просто устно споразумение… Разбирате ли, ако се разчуе, ако хората разберат, кариерата ми може сериозно да пострада, а съм самотна майка и едва успявам да свържа двата края дори сега…

Тя продължава да дърдори, а аз нямам представа за какво, по дяволите, приказва. Макар че чух думата „самотна“.

— Съжалявам, госпожо Хънт…

— Ема.

— Ема тогава. Аз… не знам за какво говорите. Дойдох, защото синът ви е обучаван от Джес Огилви…

— О! — престава да дрънка тя. — Чух за нея по новините. Горките й родители сигурно са обезумели. Има ли вече някакви улики?

— Точно затова дойдох да говоря със сина ви.

Тези нейни невероятни очи потъмняват.

— Нали не мислите, че Джейкъб има нещо общо с изчезването й?

— Не, но според органайзера й той е последният човек, с когото е имала уговорена среща, преди да изчезне.

Тя скръства ръце на гърдите си.

— Детектив Матсън, синът ми има синдром на Аспергер.

— Добре.

А аз страдам от цветна слепота. Както и да е.

— Това е високофункциониращ аутизъм. Дори не знае, че Джес е изчезнала. В последно време преживява труден период и новината може да го съкруши.

— Мога да подходя деликатно към въпроса.

За миг тя ме измерва изпитателно с поглед. После се обръща и влиза в къщата, като очаква да я последвам.

— Джейкъб — извиква тя, когато стигаме в кухнята.

Заставам до вратата и чакам да се появи дете. Все пак Джес Огилви е учителка, а професор Боргона спомена, че работела с момче. Вместо това в кухнята се домъква огромен тийнейджър, по-висок от мен и вероятно по-силен. Това ли е ученикът на Джес Огилви? За миг оставам втренчен в него, опитвам се да разбера защо ми изглежда толкова познат. И ненадейно ми просветва: човекът с хипотермията. Това хлапе разбра причината за смъртта преди медицинския следовател.

Ти? — възкликвам. — Ти си Джейкъб Хънт?

Сега припрените извинения на майка му придобиват смисъл. Навярно си е помислила, че съм дошъл да тресна на хлапето глоба или да го арестувам, задето се е намесил на местопрестъпление.

— Джейкъб — казва сухо тя, — мисля, че вече се познаваш с детектив Матсън.

— Здравей, Джейкъб — протягам ръка. — Радвам се да се запознаем официално.

Той не стисва ръката ми. Дори не ме поглежда в очите.

— Видях статията във вестника — отвръща с равен глас като робот. — Беше скрита най-отзад. Мен ако питате, смърт от хипотермия заслужава най-малко втора страница.

Прави крачка напред.

— Получихте ли вече пълните резултати от аутопсията? Интересно би било да разберем дали алкохолът е намалил точката на замръзване на тялото, или не е имало значителна промяна.

— И така, Джейк… — започвам.

— Джейкъб. Казвам се Джейкъб, не Джейк.

— Добре, Джейкъб. Надявах се да ти задам няколко въпроса.

— Ако са свързани с криминалистиката — оживява се той, — с удоволствие ще ви помогна. Чували ли сте за изследването от „Пардю“, за йонизация чрез десорбция с електроспрей? Установиха, че потта от порите на пръстите предизвиква лека корозия на металните повърхности — от куршум до къс от бомба. Ако напръскате пръстовите отпечатъци с вода с положителен заряд, капките ще разтворят химикалите в отпечатъците и ще прехвърлят миниатюрни количества, които могат да се анализират чрез макспектрометър. Можете ли да си представите колко ще е полезно не само да се получават образи на отпечатъците, а и да се идентифицират веществата в тях? Така ще можете не само да свържете определен заподозрян с местопрестъплението, а и да получите доказателство, че е работил с експлозиви.

Поглеждам към Ема Хънт с безмълвна молба за помощ.

— Джейкъб, детектив Матсън трябва да говори с теб за нещо друго. Ще седнеш ли за минутка?

— Само за минутка. Почти четири и половина е.

„И какво — питам се — ще се случи в четири и половина?“

Майка му изобщо не реагира на забележката му. Чувствам се малко като Алиса в Страната на чудесата от филмчето на „Дисни“, което Саша обича да гледа през уикендите си с мен и всички, освен мен са на програма „Днес не е рожден ден“. Последния път, когато го гледахме, осъзнах, че между Алиса в Страната на чудесата и това да си родител няма особена разлика. Постоянно се преструваме, че знаем най-добре, а всъщност почти през цялото време просто се молим да не се издъним прекалено много.

— Е, добре — обръщам се към Джейкъб. — Тогава да започвам.