Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Ема

В четвъртък Джейкъб вече прилича на себе си, но все още не е в нормалното си състояние. Разбирам го от това, че е разсеян — слагам пред него пълна чиния с храна, а той не я докосва, преди да му напомня, че е време да си вземе вилицата и да действа, — както и от това, че понякога го хващам да се люлее или да подскача на възглавничките на пръстите си. Лекарствата му сякаш не помагат. Освен това знам от учителите му, че прекарва почти половината ден в стаята за сетивна почивка.

Два пъти се опитах да се свържа с Джес Огилви, кутията с гласовата й поща обаче е пълна. Боя се да спомена името й пред Джейкъб, но не знам какво друго да направя. Затова в четвъртък след вечеря почуквам на вратата му и влизам.

— Здрасти — казвам.

Той вдига поглед от книгата, която чете.

— Здрасти.

Отне ми две години да осъзная, че синът ми не се е научил да чете едновременно с другите деца в детската градина. Учителката му казваше, че е сред най-надарените в езикови умения ученици и наистина, всяка вечер той изваждаше книжка от голямата кошница в стаята си и я четеше на глас. Но един ден осъзнах, че това, което всички смятаха за четене, всъщност е просто фотографската памет на Джейкъб. Чуеше ли веднъж книжката, можеше да я повтори наизуст.

— Прочети това — казах му тогава и му подадох една от книжките на Доктор Сюс.

Той я отвори и започна историята. Спрях го и посочих към една буква.

— Какво е това?

— Б.

— И какъв звук произвежда Б?

Той се поколеба.

— Бзззз — каза.

Сега сядам на леглото до него.

— Как се чувстваш?

— Прекъснат — отговаря Джейкъб.

Вземам книгата от ръцете му.

— Може ли да поговорим?

Той кимва.

— С Джес да не сте се карали във вторник?

— Не.

— Когато отиде в къщата й, тя не ти каза нищо, което да те разстрои, така ли?

Той поклаща глава.

— Не, нищо не каза.

— Е, добре, малко съм объркана, Джейкъб, защото ти се прибра от урока ви много разстроен… и мисля, че нещо все още те безпокои.

Ето какъв е проблемът със синдрома на Аспергер: Джейкъб не би излъгал. Затова, когато казва, че не се е карал с Джес, аз му вярвам. Но това не означава, че не е травматизиран от нещо друго, свързано с нея. Може би случайно е видял как прави секс с гаджето си. Може би се е разстроил от вида на новата й къща.

А може би симптомите му нямат нищо общо с Джес и просто, докато се е прибирал, се е натъкнал на оранжева табела за строителство и се е наложило да се отклони от пътя.

Въздъхвам.

— Когато си готов да говориш за това, знаеш, че съм тук. Джес също. Тук е, ако имаш нужда от нея.

— Ще я видя пак в неделя.

По същото шантаво време — казвам. — По същия шантав канал.

Връщам му книгата и осъзнавам, че е пъхнал под мишницата си Джемайма Патравата патица, която носеше като дете. Толкова енергично я носеше, че се наложи да зашия на гърба й наметало на петна, защото козината й прогресивно падаше. Според доктор Мурано тази играчка представляваше ритуален предмет — нещо, което Джейкъб можеше да държи, за да се успокоява. Тя го описваше като начин да се презареди, да си напомни, че е добре. С годините Джемайма отстъпи място на по-дискретни предмети, които се побираха в джоба му: снимка от фотографска кабина на нас двамата, толкова често сгъвана и така избеляла, че лицата ни бяха почти неразличими; малко зелено камъче, което една учителка му донесе от Монтана; късче морско стъкло, което Тео някога му подари за Коледа. Всъщност не съм виждала това плюшено животно от години — беше прибрано в гардероба му.

Мъчително е да гледаш как осемнайсетгодишният ти син стиска плюшена играчка. Но точно това представлява аутизмът: наклонен хълм. В един момент успяваш да се убедиш, че си толкова нагоре, че вече не виждаш подножието, а в следващия целият склон е покрит с почернял лед и падаш шеметно надолу.

 

 

Колонката на Леля Ем, четвъртък, 14 януари, младежко издание.

Най-добрият съвет по родителство, който съм получавала някога, беше от една сестра в родилно отделение. Тя ми каза следното:

1. След като се появи бебето ти, кучето ще е само куче.

2. — Двете ужасни години продължават до края на третата.

3. Никога не задавай на детето си въпрос без предварителни ограничения, например „Искаш ли да си легнеш?“. Повярвай ми, няма да искаш да чуеш отговора. „Какво искаш, да те занеса на горния етаж или да се качиш сам, за да си легнеш?“ По този начин ще се стигне до желания от теб резултат, а детето ще чувства, че нещо зависи от него.

Сега децата ми са големи, но съвсем малко неща са се променили.

Освен че нямаме куче.

Двете ужасни години продължават до осемнайсет и по-нататък.

А въпросите все още трябва да имат предварителни ограничения, защото няма да получиш отговор, ако попиташ: „Къде беше снощи до два часа?“ или „Как можа да изкараш тази оценка на теста по математика?“ От тези данни човек може да извлече две заключения: че „родителство“ не е съществително име, а глагол — процес в действие, а не постижение. И че колкото и години да влагаш в тази работа, кривата на научаване е… ами, доста права.

 

 

Излизам от стаята на Джейкъб с намерението да си пусна вечерните новини. Но когато стигам в дневната, Тео е пуснал някакво отвратително предаване по „Ем Ти Ви“ за разглезени момичета, натоварени от родителите си на кораб за страни от Третия свят, за да се научат на малко смирение.

— Нямаш ли домашни? — питам.

— Написах ги.

— Искам да гледам новините.

— Аз дойдох първи.

Гледам как едно момиче рине слонски изпражнения и ги събира в голям найлонов чувал някъде в Бирма.

— Гадост! — изписква момичето, а аз поглеждам към Тео.

— Моля те, кажи ми, че предпочиташ да разбереш какво става по света, а не да гледаш това.

— Но нали трябва да казвам истината — ухилва се той. — Домашни правила.

— Добре, да разгледаме нещата от следния ъгъл: ако изгледам това предаване заедно с теб, може да се изкуша да те изпратя в Бирма, за да разшириш хоризонтите си, като ринеш слонски тор.

Той ми мята дистанционното.

— Голяма си изнудвачка!

— Да, но подейства, нали? — усмихвам се и превключвам на местните новини.

Някакъв мъж крещи в микрофон.

— Знам само — вика той, — че е престъпление местната полиция да не прави нищо след изчезването на млада жена, вместо да води активно разследване.

Под лицето светва бял надпис: ЩАТСКИ СЕНАТОР КЛОД ОГИЛВИ.

— Ей — обажда се Тео. — Това не е ли името…

— Шшт…

Лицето на репортерката заема екрана.

— Началникът на полицията в Таунсенд Фред Хъкинс казва, че изчезването на Джес Огилви е приоритет и моли всеки, който разполага с информация, да се свърже с участъка на телефон осемстотин и две — петстотин петдесет и пет — четирийсет и четири — деветдесет.

А после се появява снимка на учителката на Джейкъб по социални умения. Отдолу е изписан телефонният номер.