Джоди Пико
Домашни правила (59)

Рич

Мама Спатакопулос отказва да говори с мен, преди да съм се съгласил да хапна поне нещо малко, поради което пред мен има пълна чиния със спагети и кюфтета, докато й задавам въпроси за Джес Огилви.

— Помните ли това момиче? — питам и й показвам снимка на Джес.

— Доколкото разбирам, е идвала тук няколко дни преди да я убият?

Жената кимва.

— С гаджето си и с другия.

— Имате предвид Джейкъб Хънт? — уточнявам и й показвам снимка и на Джейкъб.

— Същият — вдига рамене тя.

— Имате ли охранителни камери?

— Не. Защо? Кварталът опасен ли е?

— Просто си мислех, че ще мога да видя как са се държали помежду си тримата онзи следобед — обяснявам.

— О, това мога и аз да ви го кажа — отвръща Мама Спатакопулос. — Избухна жестока кавга.

— Какво се случи?

— Момичето страшно се разстрои. Плачеше и накрая избяга. Остави онова момче Хънт да плати сметката и да изяде цялата пица.

— Знаете ли защо се е разстроила? — питам. — За какво се караха?

— Ами — отвръща жената, — не можах да чуя всичко, но той май ревнуваше.

— Госпожо Спатакопулос — навеждам се напред, — това е много важно: Джейкъб каза ли нещо конкретно на Джес, нещо, което да прозвучи като заплаха? Или да сте го видели да я напада физически по какъвто и да било начин?

Очите й се разширяват.

— О, не, не Джейкъб беше ревнивият — казва тя. — Беше другият. Гаджето.

Заставам срещу Марк Магуайър тъкмо когато излиза от студентския център с двама приятели.

— Как беше обядът, Марк? — питам и отстъпвам от уличната лампа, на която досега стоях облегнат. — Пица ли си поръча? Беше ли вкусна като тази на Мама Спатакопулос?

— Сигурно се шегувате — отсича той. — Няма да говоря с вас.

— Човек би предположил, че скърбящото гадже ще иска да говори с полицаите.

— Знаете ли какво искам да направя? Да ви съдя до дупка за това, което ми причинихте!

— Нали те пуснах — вдигам рамене. — Хората постоянно излизат от ареста — продължавам и заставам до него. — Проведох много интересен разговор с госпожата с пиците. Тя, изглежда, си спомня, че когато сте били там, с Джес сте се скарали.

Марк отново започва да върви и аз тръгвам редом с него.

— И какво от това? Да, скарахме се. Вече ви го казах.

— За какво се скарахте?

— Заради Джейкъб Хънт. Джес мислеше, че той е някакъв безпомощен малоумник, докато истината е, че през цялото време той се правеше на такъв, за да я накара да се заинтересува от него.

— В какъв смисъл да се заинтересува?

— Той я искаше — обяснява Марк. — Правеше се на жалък и безпомощен, за да я държи в джоба си. В ресторанта имаше наглостта да я покани на среща — и това пред мен, сякаш изобщо не съм там. Аз само сложих Хънт на мястото му… и му напомних, че майка му му купува компанията на Джес.

— Как реагира тя?

— Ядоса се — признава Марк, спира на място и се обръща с лице към мен. — Вижте, може и да не съм от най-чувствителните…

— Сериозно? Не бях забелязал.

Марк ме поглежда мръсно.

— Опитвам се да обясня нещо. Казвал съм и съм правил неща, с които не се гордея. Ревнив съм; исках да бъда приоритет номер едно на Джес. Може би от време на време съм отивал твърде далеч, за да се уверя, че ще е така. Но никога не бих я наранил. Никога. Причината, поради която изобщо започнах скандала в пицарията, беше, че исках да я защитя. Тя вярваше на всички, виждаше само доброто у хората. Аз обаче виждах, че Хънт е мръсник, нищо, че Джес не можеше да го забележи.

— Какво искате да кажете?

Той скръства ръце на гърдите си.

— Съквартирантът ми от първата година в университета все още играеше на карти „Покемон“. Никога не се къпеше и на практика живееше в компютърната лаборатория. За цяла година едва ли съм му казал и десет изречения. Беше шибан гений — завърши една година по-рано и започна да проектира системи за ракетни снаряди за Пентагона или нещо подобно. Навярно и той е имал Аспергер, но никой никога не му залепи друг етикет, освен „шантав зубър“. Казвам само едно: има разлика между това да имаш умствено изоставане и това да имаш социално изоставане. Едното е увреждане. Другото е само билет за излизане от затвора.

— Мисля, че днешната психиатрия може да е по-голям авторитет от теб, Марк. Има разлика между това да си социално непохватен и това да си клинично диагностициран със синдром на Аспергер.

— Да — поглежда ме в очите той. — Точно това казваше и Джес. И сега е мъртва.