Джоди Пико
Домашни правила (53)

Джейкъб

Двамата с майка ми пътуваме с колата към кабинета на щатския психиатър, който по една случайност работи в болница. Тази мисъл ме изнервя, защото не обичам болниците. Бил съм в болница два пъти: веднъж, когато паднах от едно дърво и си счупих ръката, и втори път, когато Тео пострада, след като съборих високото му столче. Това, което си спомням за болниците, е, че миришат на бяло и застояло, лампите са прекалено ярки и всеки път, когато съм се озовавал и болница, съм бил или болен, или засрамен, или може би и двете.

Пръстите ми започват да барабанят по бедрото и аз ги гледам така, сякаш са отделени от тялото ми. През последните три дни съм по-добре. Отново вземам всичките си хранителни добавки и инжекциите и вече не се чувствам така, като че ли постоянно плувам в мехур с вода, който прави по-трудна задачата да разбера какво казват хората или да се съсредоточа върху тях.

Повярвайте ми, знам, че не е нормално да махам с ръце, да обикалям в кръг или многократно да повтарям едни и същи думи, но понякога това е най-лесният начин да се почувствам по-добре. Малко като принципа на парната машина: да размахвам ръце пред лицето си или да барабаня с тях по бедрото си, е моята клапа. Може би изглежда странно, но пък сравнете го с хората, които свалят напрежението с алкохол или порно.

Откакто ме освободиха от затвора, не съм излизал от къщата. Сега не мога да ходя дори на училище, затова майка ми е намерила учебници и обучава у дома и мен, и Тео. Всъщност е приятно да не се притеснявам за следващия път, когато някой ученик се приближи към мен и ще съм принуден да общувам, или дали някой учител ще каже нещо, което не разбирам, или дали ще трябва да използвам специалното си разрешение за излизане и да изглеждам като абсолютен неудачник в очите на съучениците си. Чудя се защо никога преди не сме се сещали за това: обучение без социализация. Мечтата на всеки аспи^[1].

От време на време майка ми поглежда към мен в огледалото за обратно виждане.

— Нали помниш какво ще се случи? — пита тя. — Доктор Кон ще ти задава въпроси. Трябва само да кажеш истината.

Това е другата причина, поради която съм нервен: последния път, когато отговарях на въпроси без майка ми, се озовах в затвора.

— Джейкъб — казва тя, — започваш да се изнервяш.

Със свободната си ръка плясвам трепкащата.

Стигаме в болницата; вървя с наведена глава, за да не се налага да виждам болните. Не съм повръщал от шестгодишен и от самата мисъл за това се препотявам. Веднъж, когато Тео се разболя от грип, бях принуден да си взема спалния чувал и юргана и да се изнеса в гаража, защото се боях, че ще се заразя. Ами ако идването ми тук за някакъв си глупав преглед за компетентност се окаже много по-лошо, отколкото очакваме?

— Не разбирам защо той не може да дойде при нас — измърморвам.

— Защото не е на наша страна — отговаря майка ми.

Ето как протича изслушването за компетентност.

1. Щатът Върмонт ще наеме психиатър, който ще разговаря с мен и ще каже на съдията всичко, което иска да чуе областният прокурор.

2. Моят адвокат ще противодейства с доктор Муун, личния ми психиатър, която ще каже на съдията всичко, което иска да чуе Оливър Бонд.

Честно казано, не виждам смисъл, защото, така или иначе, всички знаем какъв ще е резултатът.

Кабинетът на доктор Мартин Кон не е хубав като този на доктор Муун. При доктор Муун всичко е в синьо — цвят, за който е доказано, че спомага за релаксирането. При доктор Мартин Кон всичко е в индустриално сиво. Бюрото на секретарката му прилича на бюрото на учителката ми по математика.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита тя.

Майка ми пристъпва напред.

— Джейкъб Хънт, за среща с доктор Кон.

— Можете да влезете веднага — посочва секретарката към друга врата.

И при доктор Муун е така. Влизате в кабинета й през една врата и излизате през друга, така че никой, който чака, не може да ви види. Знам, че това се прави уж за дискретност, но ако ме питате, създава впечатлението, че самите психиатри вярват в тази върховна глупост — че терапията трябва да се скрие.

Поставям ръка на облата дръжка на вратата и си поемам дълбоко въздух. „Този път ще се върнеш“ — обещавам сам на себе си.

 

 

Виц: един човек лети в балон с горещ въздух и се загубва. Спуска се над едно поле с царевица и се провиква към някаква жена:

— Можете ли да ми кажете къде съм и накъде съм се насочил?

— Разбира се — отговаря жената. — Намирате се на четирийсет и един градуса, две минути и четиринайсет секунди северна ширина, сто четирийсет и четири градуса, четири минути и деветнайсет секунди източна дължина, височина седемстотин шейсет и два метра над морското равнище и точно сега се реете, но бяхте на вектор от двеста трийсет и четири градуса със скорост дванайсет метра в секунда.

— Удивително! Благодаря! Между другото, случайно да имате синдром на Аспергер?

— Да! — отговаря жената. — Как разбрахте?

— Защото всичко, което казахте, е вярно, много по-подробно от необходимото е и ми го казахте по начин, от който нямам никаква полза.

Жената се намръщва.

— Ха! А вие случайно да сте психиатър?

— Да — отговаря мъжът. — Но как разбрахте, по дяволите?

— Не знаете къде се намирате. Не знаете накъде сте се насочили. Стигнали сте дотук, летейки с балон с горещ въздух. Слагате етикети на хората само след няколко въпроса, още сте там, където бяхте преди пет минути, но сега някак си аз съм виновна!

 

 

Доктор Мартин Кон е по-дребен от мен и има брада. Носи очила без рамка и веднага щом влизам в стаята, се приближава.

— Здравей. Аз съм доктор Кон. Моля, настанявай се. Столовете са метални, с възглавници от изкуствена материя. Едната е оранжева и категорично няма да седна там. Другата е сива и в средата й има хлътнало място от много сядане, сякаш възглавницата просто се е предала.

Когато бях по-малък и ме помолеха да се настаня, вдигах стола^[2]. Сега знам какво означава: че трябва да седна. Има много такива изрази, които не означават това, което трябва: „запиши си го в главата“, „кисне някъде“, „само минутка“, „разкарай ми се от главата“.

Психиатърът изважда от джоба си химикалка. И той сяда и слага жълтия си бележник на коленете.

— Как се казваш?

— Джейкъб Томас Хънт — отговарям.

— На колко си години, Джейкъб?

— На осемнайсет.

— Знаеш ли защо си тук?

— А вие не знаете ли?

Той записва нещо на листа си.

— Знаеш ли, че си обвинен в престъпление?

— Да. Акт тринайсет, параграф две хиляди триста и едно. „Убийство, извършено чрез способ на отрова или чрез засада, или чрез доброволно, преднамерено и обмислено планирано нападение, или извършено при палеж или опит за палеж, сексуално посегателство, утежняващо вината сексуално посегателство, грабеж или влизане с взлом, се смята за убийство първа степен. Всички други убийства се смятат за убийства втора степен.“

Бих си помислил, че рецитирането на целия закон ще впечатли доктор Кон. Той обаче не показва никаква реакция. Може би и той има Аспергер.

— Разбираш ли дали това обвинение е сериозно, или второстепенно, Джейкъб?

— Това е престъпление, което може да доведе до минимум трийсет и пет години в затвора.

Доктор Кон поглежда към мен над очилата си.

— Ами условно освобождаване? — пита той. — Знаеш ли какво е това?

— Когато трябва да се подписваш при полицай от съда за определен период — отвръщам. — Трябва да следваш правилата и да даваш доклади, да имаш работа, да живееш някъде, където знаят адреса ти, да не си навличаш неприятности, да не пиеш алкохол…

— Точно така — потвърждава доктор Кон. — Кажи ми, Джейкъб, върху какво трябва да се съсредоточи адвокатът ти, за да те защитава?

Вдигам рамене.

— Върху невинността ми.

— Разбираш ли какво означава пледиране виновен или невинен?

— Да. „Виновен“ означава, че признаваш, че си извършил престъплението и трябва да те накажат за това. „Невинен“ означава, че не признаваш, че си извършил престъплението, и не смяташ, че трябва да те накажат за това… но то не е същото, като наистина да си невинен, защото в нашата правосъдна система в крайна сметка те намират за виновен или за невиновен^[3]. Никой не те намира за невинен дори когато си като мен.

Доктор Кон ме гледа смаян.

— Какво е сделка между страните?

— Когато прокурорът говори с адвоката, споразумяват се за присъда и заедно отиват при съдията, за да видят дали и той ще приеме споразумението. Означава, че не е необходимо да се води процес, защото, като си приел сделката, си признал, че си извършил престъплението.

Всички тези въпроси са лесни, защото в края на всеки епизод на „Ловци на престъпници“ има процес, където излагат веществените доказателства пред съдията и съдебните заседатели. Ако знаех, че въпросите ще са толкова прости, нямаше да се изнервям толкова. Очаквах доктор Кон да ме попита за Джес. За случилото се онзи следобед.

А аз, разбира се, не можех да му кажа, това означаваше, че ще трябва да излъжа, а това е нарушаване на правилата.

— Какво е защита по невменяемост? — пита доктор Кон.

— Когато твърдиш, че не си виновен, защото по времето, когато си извършил престъплението, си бил откъснат от действителността и не можеш да носиш юридическа отговорност за действията си. Като Едуард Нортън в „Първичен страх“.

— Страхотен филм — вмята психиатърът. — Джейкъб, ако адвокатът ти мисли, че не бива да даваш показания, ти ще се съгласиш ли?

— Защо да не искам да дам показания? Ще кажа истината.

— Кога можеш да говориш в съдебната зала?

— Не мога. Адвокатът ми каза да не говоря с никого.

— Как мислиш, каква е вероятността да те сметнат за невинен?

— Сто процента — отговарям, — защото не съм го направил.

— Знаеш ли доколко са силни доказателствата срещу теб?

— Разбира се, че не. Не съм виждал откритието…

— Значи знаеш какво е откритие? — пита доктор Кон изненадан.

Завъртам очи.

— Според правило шестнайсет от върмонтските правила за откритие, правилата за процедурата във Върховния съд, обвинението е задължено да представи всички доказателства, с които разполага по делото, включително фотографии, документи, показания, медицински прегледи и всички други материали, които смята да използва при процеса, и ако не го направи, ще ме освободят.

— Разбираш ли разликите между защитата, обвинението, съдията, съдебните заседатели, свидетелите…?

Кимвам.

— Защитата е моят отбор — адвокатът ми, свидетелите и аз самият, защото ме защитават срещу престъплението, в което ме е обвинила прокуратурата. Съдията е мъжът или жената, които разполагат с власт над всички в съдебната зала. Съдията ръководи процеса, изслушва доказателствата и взема решения, свързани със закона, а съдията, с когото се запознах преди няколко дни, не беше много мил и ме изпрати в затвора.

Спирам, за да си поема въздух.

— Съдебните заседатели са група от дванайсет души, която изслушва фактите, чува показанията на свидетелите и аргументите на адвокатите, а после отива в стая, където никой не може да я вижда или чува. Там тези дванайсет души решават изхода на делото.

А после ми хрумва още нещо и добавям:

— Журито би трябвало да се състои от дванайсет равни, но технически това означава, че всеки един от членовете му трябва да има синдром на Аспергер, защото само тогава наистина ще ме разберат.

Доктор Кон си нахвърля друга бележка.

— Имаш ли доверие на адвоката си, Джейкъб?

— Не — отвръщам. — След първата ни среща прекарах три дни в затвора.

— Съгласен ли си с начина, по който води делото?

— Естествено, че не. Трябва да им каже истината, за да свалят обвиненията.

— Нещата не се случват по този начин.

— В „Братовчед ми Вини“ се случиха — осведомявам го. — Когато Джо Пески казва на съда, че колата не е същата като посочената от свидетеля, защото гумите й са различни. А освен това се случиха в „Ловци на престъпници“, епизод осемдесет и осми. Искате ли да ви разкажа за това?

— Няма нужда — отговаря доктор Кон. — Джейкъб, какво ще направиш, ако някой от свидетелите излъже в ложата?

Усещам как пръстите на едната ми ръка започват да трепкат, затова ги затискам с другата.

— Откъде бих могъл да разбера? — питам. — Лъжецът е единственият, който знае, че лъже.