Джоди Пико
Домашни правила (86)

Джейкъб

Първата работа, която получих, беше в магазин за домашни любимци. Няма да ви съобщя името на веригата, защото не съм убеден, че имам право да го отпечатвам, а в момента си имам достатъчно юридически проблеми за цял живот. Но ще кажа — обективно, — че бях най-добрият им служител и въпреки това ме уволниха.

Въпреки че когато някой донесеше кученце корги, му предлагах факти наред с кутиите „Папи Чау“ (Свързано е с този дакел! Името му е уелско и означава „куче джудже!“)

Въпреки че не крадях от касата като един от колегите ми.

Въпреки че не издадох този колега.

Въпреки че не бях груб с клиентите и никога не мърморех, когато беше мой ред да чистя обществените тоалетни.

Шефът ми (Алън, деветнайсетгодишен и извънредно подходящ кандидат за лечение на акне с „Проактив“) каза, че клиентите са се оплакали от външността ми.

Не, нямах сополи, потекли по лицето ми. Не ми течаха лиги. Не носех панталона си с крачоли, навити до средата на прасеца, като колегата, за когото споменах. Всичко, което бях направил, дами и господа, беше, че отказвах да нося униформата на магазина — синя риза с копчета на яката. В петък я носех, но честно казано, достатъчно лошо беше, че трябва да понасям копчетата. Трябваше ли да се примиря и да нося цветове, неподходящи за дните им?

Между другото, никой не се беше оплакал. И беше лесно да видят, че съм служител, дори когато не носех униформата, защото дори тогава носех табелка, голяма колкото главата на новородено, на която пишеше: „ЗДРАВЕЙТЕ, КАЗВАМ СЕ ДЖЕЙКЪБ, МОГА ЛИ ДА ВИ ПОМОГНА?“

Истинската причина, поради която ме уволниха, беше, че след няколко седмици оправдания пред Алън защо униформата я няма на тялото ми, освен ако не съм на смяна в петък, най-накрая му казах, че съм аутист и имам проблем с цветовете на дрехите, а камо ли с копчетата. Затова, въпреки че кутретата ме обичаха и продавах от тях повече от всеки друг служител в магазина, въпреки че дори в момента, в който ме уволняваха, една от служителките пишеше съобщение на гаджето си, вместо да звъни на клиент, а друга флиртуваше със Стив в отделението за земноводни — въпреки всички тези неща ме превърнаха в изкупителна жертва заради увреждането ми.

Да, играя картата с Аспергер.

Знам само, че преди да кажа на Алън, че имам Аспергер, той беше готов да ми измисля оправдания, а после искаше само да се махна.

Това е историята на живота ми.

 

 

Потегляме към съда с колата на Оливър. Майка ми седи на предната седалка, а аз и Тео сме отзад. Прекарвам по-голямата част от пътуването загледан в неща, които смятах за даденост, гледки, които не бях виждал, докато се намирах под домашен арест: ресторанта „Калъни“ с яркия си неонов надпис „ЯЖТЕ В КОЛОН“. Витрината на магазина за домашни любимци, където работех, с гордиев възел от кутрета, изложени пред погледите на минувачите. Билбордът на църквата „Рестууд“ с надпис „БЕЗПЛАТНО КАФЕ! ВЕЧЕН ЖИВОТ! ЧЛЕНСТВОТО НОСИ ПРИВИЛЕГИИ!“

— Е, добре — казва Оливър, след като спира на паркинга и угася двигателя. — Ето ни тук.

Отварям вратата си и излизам от колата. Ненадейно хиляди звуци ме удрят като стрели и ме залива толкова силна светлина, че всичко побелява. Не мога едновременно да притискам с ръце очите и ушите си и някъде между крясъците чувам името си, гласа на майка си и гласа на Оливър. Те се размножават пред очите ми, микрофони, подобни на ракови клетки, и се приближават.

Оливър: Мамка му… трябваше да предвидя…

Майка ми: Джейкъб, затвори очи, скъпи. Чуваш ли ме? Тео? Държиш ли го?

А после усещам нечия ръка върху своята, но не мога да кажа дали е на брат ми, или на някого от непознатите, от тези, които искат да ми срежат вените по дължина и да ми източат кръвта, онези с очи като фарове и усти като пещери, които искат да пъхнат в джоба си парче от мен и да го отнесат, докато накрая след тях не остане нищо.

Така че правя това, което би направил всеки нормален човек, изправен пред глутница диви животни, оголили зъби и размахали микрофони: хуквам да бягам.

Усещането е фантастично.

Имайте предвид, че досега бях в клетка шест на дванайсет метра, висока два етажа. Може и да не съм толкова бърз, колкото бих искал, защото нося официални обувки, а и защото съм тромав по природа, но успявам да се отдалеча достатъчно, за да не чувам гласовете им. Всъщност не чувам нищо, освен вятъра, който свири в ушите ми, и собственото си дишане.

А после някой ненадейно ме събаря на земята.

— Мамка му — изхриптява Оливър. — Май съм много стар за това.

Едва успявам да говоря, защото той лежи на гърба ми.

— Ти си… на двайсет и осем… — изсумтявам.

Той се изтърколва настрана и за миг и двамата оставаме проснати на тротоара, под надпис на бензиностанция, който гласи: „БЕЗОЛОВЕН БЕНЗИН: 2.69“.

— Съжалявам — казва след миг Оливър. — Трябваше да го предвидя.

Надигам се на лакти, за да го погледна.

— Много хора искат да видят как ще се развие делото ти — пояснява той — и трябваше да те предупредя.

— Не искам да се връщам там.

— Джейк, ако не го направиш, съдията ще те прати обратно в затвора.

Изброявам си наум списъка с правила — тези, които ми изреди Оливър за поведението ми в съда. Питам се защо не е дал и на репортерите същите правила, защото е повече от ясно, че не влиза в рамките на добрите обноски завирането на микрофон в ноздрите ми.

— Искам сетивна почивка — оповестявам — един от подходящите отговори за Оливър, когато сме в съда.

Той сяда и прибира колене до гърдите си. Една кола спира до колонката за бензин на метър от нас и мъжът, който излиза отвътре, ни поглежда странно, преди да извади кредитната си карта.

— Тогава ще помолим съдията за почивка веднага щом влезем вътре — уверява ме Оливър и накланя глава. — Какво ще кажеш, Джейк? Готов ли си да се бориш заедно с мен?

Завъртам пръсти в предната част на официалните обувки. Правя го три пъти, защото е на късмет.

— Обичам мириса на напалм сутрин — отговарям.

Оливър отклонява погледа си от мен.

— Нервен съм — признава.

Не е много хубаво да чуеш такова нещо от устата на адвоката си точно преди началото на процеса, но ми допада, че не лъже.

— Само кажи истината — отговарям.

Това е комплимент, но Оливър го възприема като директива. Поколебава се.

— Ще им кажа защо не си виновен.

После става и си изтупва панталоните.

— И така, какво казваш?

Този въпрос винаги ми е приличал на уловка. През повечето време хората го задават тогава, когато дори не си казал нищо, но разбира се, в мига, в който изтъкнеш, че не си казал нищо, вече си казал нещо.

— Трябва ли пак да минавам през всички тези хора? — питам.

— Да — отговаря Оливър. — Но имам една идея.

Повежда ме към края на паркинга, където Тео и майка ми чакат неспокойно. Искам да му кажа нещо, но то избледнява пред този по-непосредствен проблем.

— Затвори очи — заповядва той и аз го правя.

А после усещам как ме сграбчва за дясната ръка, а майка ми стиска лявата. Очите ми все още са затворени, но чувам жуженето на гласовете и без дори да го осъзнавам, издавам същия звук в основата на гърлото си.

— А сега… пей!

— Застрелях шерифа… но не и заместника… — започвам и спирам. — Още ги чувам.

Така че Тео започва да пее. А също и Оливър, и майка ми. Всички ние, като мъжки акапелен квартет, но без хармонията, нагоре по стълбите на съда.

Свършва работа. Най-вероятно, защото са толкова стъписани от музикалния трик, но така или иначе, нашето Червено море от репортери се разделя и ние минаваме право в средата.

Оставам толкова удивен, че ми отнема известно време, преди да си спомня какво беше заседнало като рибешка кост в гърлото ми, преди да се заизкачваме по стълбите на съда.

1. Казах на Оливър вербалното уравнение, което ще наречем р: „Само кажи истината.“

2. Той отговори с q: „Ще им кажа защо не си виновен.“

3. В логическото уравнение на разговора бях допуснал, че р и q са еквивалентни.

4. Сега осъзнавам, че не е задължително това да е вярно.

Преди да започна да работя с Джес, трябваше да посещавам курс по социални умения в училище. Тук идваха деца, които, за разлика от мен нямаха особено желание да излязат на социалната сцена. Роби беше с тежка форма на аутизъм и прекарваше повечето часове в подреждане на цветни моливи от единия край на стаята до другия. Джордан и Ния имаха увреждания в развитието и прекарваха цялото си време на специално обучение, вместо само определени часове. Серафима навярно най-много приличаше на мен, макар че страдаше от синдрома на Даун. Толкова отчаяно искаше да бъде част от действието, че пропълзяваше в скута на непознати хора и хващаше лицето им в дланите си, което беше сладко, когато бе на шест, но не и когато стана на шестнайсет.

Учителката ни Луиз разполагаше с всевъзможни интерактивни игри, в които трябваше да участваме. Влизахме в различни роли и трябваше да се поздравяваме, сякаш не седим в една и съща стая от половин час. Провеждахме състезания кой най-дълго ще издържи да гледа другия в очите. Веднъж Луиз използва таймер, за да ни покаже кога трябва да спрем да говорим, за да дадем възможност на друг да участва в разговора, но бързо спря, когато Роби полудя при първия звън.

Всеки ден трябваше да завършваме часа с кръгова верига, в която правехме комплимент на човека до нас. Роби винаги казваше едно и също, до когото и да го поставеха:

— Обичам сладководни костенурки.

(Наистина ги обичаше. Знаеше за тях повече от всеки друг човек, когото бях срещал преди и вероятно ще срещна в бъдеще, и ако не беше той, щях все още да ги обърквам с кутийчести костенурки.)

Джордан и Ния винаги правеха комплименти за външността:

— Харесва ми, че сресваш косата си. Харесва ми червената ти пола.

Един ден Серафима ми каза, че й харесва да ме слуша да говоря за митохондриално ДНК. Обърнах се към нея и й отвърнах, че не ми харесва фактът, че е лъжкиня, защото същия този ден беше използвала сигнала с ръка, който бяхме установили в клас — два пръста, вдигнати в знака на мира, — за да каже на Луиз, че е уморена от темата, макар да не бях стигнал до онази част как всички ние на този свят сме свързани.

Тогава Луиз се обади на майка ми, а майка ми намери Джес.

И с Джес работех върху комплиментите, но сега беше различно. Първо, наистина исках да й правя комплименти. Наистина ми харесваше косата й — като копринени нишки, които измъкваш от пашкула на царевицата, преди да я потопиш във врящата вода. Харесваше ми как рисува усмихнати личица на белите гумени ръбове на маратонките си. А когато задълбаех в криминалистиката, тя не вдигаше два пръста във въздуха: задаваше още въпроси.

Почти изпитвах чувството, че това е нейният начин да ме опознае — като открие как работи съзнанието ми. Беше като лабиринт: трябва да следваш всички отклонения и завои, за да разбереш откъде започвам, и останах удивен, че Джес е готова да отдели време за това. Май не се бях замислил за факта, че майка ми сигурно й плаща, за да го прави, поне не преди онзи идиот Марк Магуайър да го каже в пицарията. Но все пак тя не седеше, отброявайки колко още минути ще трябва да ме търпи. Ако я бяхте видели, щяхте да разберете.

Любимият ми урок с Джес беше този, в който упражнявахме как да поканя момиче на танци. Седяхме в „Уенди“, защото валеше — внезапен порой ни завари на улицата. Докато чакахме да мине, Джес реши да хапнем нещо, макар че нямаше много заведения за бързо хранене, които да предлагат безглутенови и безказеинови храни. Бях поръчал два печени картофа със салата без сос, а Джес — чийзбургер.

— Дори и пържени картофи ли не можеш да ядеш?

— Не — отвърнах. — Заради заливката и мазнината, в която ги пържат. Единствените картофи без глутен в заведенията за бързо хранене са в „Хутърс“.

Джес се засмя.

— Е, добре, там няма да те заведа.

Погледна към голия ми картоф и салатата ми без сос.

— Дори и малко масло ли не можеш да хапнеш?

— Не и ако не е соево — вдигнах рамене. — Свиква се.

— Значи за теб това — попита тя и обърна чийзбургера в ръката си — е целувката на смъртта?

Почувствах как лицето ми става яркочервено. Не знаех за какво говори, но самият факт, че я чух да изрича думата „целувка“, беше достатъчен, за да ме накара да се почувствам така, сякаш току-що съм погълнал пеперуда, а не краставичка.

— Не, не е като алергия.

— Какво ще стане, ако го изядеш?

— Не знам. Предполагам, че ще се разстроя по-лесно. По някаква причина диетата просто действа.

Тя погледна към сандвича и откъсна едно зрънце.

— Може би и аз трябва да ги откажа.

— Теб нищо не те разстройва — напомних й.

— Ти нищо не знаеш — въздъхна Джес, поклати глава и се върна към днешната тема. — Давай. Помоли ме.

— Ъъъ — погледнах към картофа си, — искаш ли да дойдеш с мен на танци?

— Не — заяви безизразно Джес. — Трябва да ме накараш да ти повярвам, Джейкъб.

— Ъъъ, ще ходя на танци и си помислих, че тъй като и ти може да си там…

— Дрън-дрън — прекъсна ме тя.

Насилих се да я погледна в очите.

— Мисля, че ти си единственият човек, който ме разбира — казах и преглътнах с усилие. — Когато съм с теб, светът не е проблем, който не мога да разреша. Моля те, ела на танци с мен — продължих, — защото ти си моята музика.

Челюстта на Джес увисна.

— О, Джейкъб, да! — изкрещя тя, а после ненадейно скочи от мястото си, дръпна ме от моето и ме прегърна.

Усетих миризмата на дъжда в опашката й и нямах нищо против, че навлиза в личното ми пространство така драстично. Толкова ми хареса, че се случи нали разбирате какво и трябваше да я отблъсна, преди да е забелязала или (още по-лошо) почувствала кое е твърдо срещу нея.

Една възрастна двойка, седнала срещу нас, се усмихваше. Нямам представа какво си мислеха, че правим, но вероятността да ни вземат за аутист и учителка по социални умения не беше особено голяма. Възрастната жена намигна на Джес.

— Това май е чийзбургер, който няма да забравиш.

Много неща няма да забравя за Джес. Например факта, че в онзи ден ноктите й бяха лакирани с блестящ пурпурен лак. Или това, че мразеше соса за барбеко. Как се смееше — не тихо и деликатно, а смях, който извираше направо от корема й.

Толкова много време прекарваме с хората чисто повърхностно. Спомняме си колко забавно е било, но нищо по-конкретно.

Никога няма да забравя нищо, свързано с нея.