Джоди Пико
Домашни правила (63)

Тео

Отдавна съм направил сметката: накрая аз ще трябва да се грижа за брат ми.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм чак такъв мръсник, че изцяло да обърна гръб на Джейкъб, когато пораснем и (дори не мога да си го представя) мама вече я няма. Това, което ме дразни, е мълчаливото предположение, че когато мама вече няма да може да разчиства кашите на Джейкъб… е, имате право на три отговора на кого ще се падне тази задача.

Веднъж прочетох в интернет една история за някаква жена в Англия. Синът й бил бавноразвиващ се — тежък случай, а не като Джейкъб. Неспособен да си мие зъбите или да си спомни, че трябва да отиде до тоалетната, когато го напъне. (Позволете ми да кажа просто, че ако един ден Джейкъб се събуди и установи, че му трябва памперс за възрастни, не ми пука дали съм последният човек на тази планета — няма да го сменя, и толкова.) Както и да е, тази жена имала емфизем и бавно умирала. Стигнало се дотам едва да може да сяда в инвалидната си количка, а камо ли да помага на сина си. Имаше снимка на двамата. Очаквах да видя момче на моята възраст, но Рони беше на над петдесет. Брадичката му беше покрита с гъста четина, а от тениската му с „Пауър Рейнджърс“ стърчеше голямо шкембе. Усмихваше се с всички зъби, прегърнал майка си на инвалидния й стол. От носа на жената стърчаха маркучи.

Не можех да откъсна поглед от Рони. Сякаш ненадейно осъзнах, че един ден, когато съм женен, с деца и работа, Джейкъб все още може да гледа тъпите си епизоди на „Ловци на престъпници“ и да яде жълти храни във вторник. Майка ми и доктор Муун, психарката на Джейкъб, винаги говорят за това с абстрактни термини, като доказателство за това, което смятаха, че причиняват ваксините и защо аутизмът е сравнително ново явление („Ако наистина е съществувал открай време, къде са всички деца с аутизъм, които са пораснали и са станали възрастни? Защото, повярвайте ми, дори ако са им поставили друга диагноза, щяхме да разберем кои са.“) Но до този момент не бях направил връзката, че един ден Джейкъб ще се превърне в един от тези възрастни с аутизъм. Да, може да извади късмет да се задържи на работа, като всички онези аспита в Силиконовата долина, но когато получеше криза и започнеше да съсипва кабинката си на въпросната работа, всички знаем на кого ще позвънят най-напред.

Рони очевидно така и не беше пораснал и никога нямаше да порасне, затова майка му се беше свързала с този вестник, „Гардиън“: беше пуснала обява, че търси семейство, което да вземе Рони и да се грижи за него като за свой след смъртта й. Беше много мило момче, както казваше тя, нищо че още подмокряше леглото.

„Желая ви късмет, по дяволите“ — помислих си тогава. Кой е този, дето доброволно приема чуждите лайна? Запитах се какви ли хора ще отговорят на майката на Рони. Може би Майка Тереза. Или семействата, които постоянно заемат задните страници на „Пийпъл“, като стават приемни родители на двайсет деца със специални нужди и някак си успяват да ги превърнат в семейство. Или по-лошо, някой самотен дърт перверзник, който ще реши, че човек като Рони няма да разбере, че го опипва от време на време. Майката на Рони казваше, че дом за хора със специални нужди не е вариант, тъй като той никога не бил живял в такъв и на този етап нямало да се приспособи. Искаше само да намери някого, който да го обича така, както го обича тя.

Както и да е, статията ме накара да се замисля за Джейкъб. Той може и да се приспособи към дом за хора със специални нужди, ако му позволяват да се къпе пръв сутрин. Но ако го захвърля в такъв дом (не ме питайте как изобщо можеш да се добереш до място там), какво ще говори това за мен? Че съм прекалено себичен, за да съм пазител на брат си, че не го обичам.

„Е, все пак — обади се един гласец в главата ми — не си молил за това.“

А после осъзнах: и майка ми не беше молила за това, но този факт не намаляваше любовта й към Джейкъб.

И така, ето какво е положението: знам, че рано или късно брат ми ще стане моя отговорност. Когато намеря момиче, за което искам да се оженя, ще трябва да й направя предложение със следната уговорка: аз и Джейкъб сме пакетна сделка. Когато най-малко го очаквам, може да се наложи да обяснявам вместо него какво и как или да го измъкна от сеанса му на откачане, както сега прави майка ми.

(Не го изричам гласно, но част от мен си мисли, че ако признаят Джейкъб за виновен в убийство… ако го затворят до живот… е, добре, тогава моят живот ще стане малко по-лесен.)

Ненавиждам се, задето тази мисъл изобщо ми минава през главата, но няма да ви лъжа.

И предполагам, че няма значение дали в бъдеще ще се грижа за Джейкъб от чувство за вина, или от любов, защото, така или иначе, ще се грижа за него.

Нали разбирате, просто щеше да е хубаво, ако ме бяха помолили.