Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Рич

Не знам защо се заблуждавам, че ще успея да свърша нещо през почивните дни. Имам най-добро желание, но нещо все ми се изпречва на пътя. Днес например бях решен да построя в задния двор пързалка за кънки на лед за Саша, седемгодишната ми дъщеря. Тя живее с бившата ми съпруга Хана, но е при мен от петък до неделя и в момента смята да се присъедини към националния отбор на САЩ по фигурно пързаляне (ако не стане ветеринар). Помислих си, че много ще й хареса да ми помогне да напълня с вода импрегнираната със смола дебела хартия, оградена от дървени трупчета, които съм заковавал на място цяла седмица след работа, само за да са готови. Обещах й, че когато се събуди в неделя, ще може да се пързаля.

Само че не бях предвидил, че навън ще е толкова студено. Саша се разхленчи в мига, в който вятърът задуха по-силно, затова промених плана и я закарах до Бърлингтън — тя е голям почитател на едно заведение, в което можеш да рисуваш по покривките за маса. На връщане заспива в колата, докато аз все още припявам на песните на Хана Монтана от нейния компактдиск, и когато пристигаме у дома, я занасям в спалнята й. Помещението е убежище от розово езеро в ергенски дом. При развода аз получих къщата, но почти всички мебели се паднаха на Хана. Чувствам се странно, когато отивам да взема Саша от другия й дом и виждам новоизпечения й втори баща, проснат на стария ми диван.

Тя се размърдва малко, докато я събличам и й обличам нощничката, но после въздъхва и се свива на една страна под завивките. За минута просто стоя и се взирам в нея. През повечето време е загубена битка да си единственият детектив в съвсем малък град. Не ми плащат почти нищо; разследвам случаи, които са прекалено тъпи, за да ги споменат в полицейската хроника на местния вестник. Но се старая светът на Саша, или поне това малко кътче от него, да е малко по-безопасен.

Това ме кара да продължа напред.

Е… това и бонусът ми за пенсиониране след двайсет години служба.

На долния етаж грабвам фенерче и тръгвам към неосъществения терен за ледени кънки. Пускам маркуча. Ако остана буден още няколко часа, може би ще се събере достатъчно вода, за да замръзне през нощта.

Не обичам да нарушавам обещанията си; оставям това на бившата си.

Не съм озлобен, наистина. Просто с професия като моята е доста по-лесно да виждаш действията на хората или като правилни, или като грешни, без оттенъци на обяснение помежду им. Наистина не изпитвам нужда да знам как Хана е осъзнала, че сродната й душа не е човекът, за когото се е омъжила, а този, който зарежда автоматите за кафе в учителската стая.

— Той започна да ми носи кафе с аромат на лешници — каза тя и по някакъв начин от мен се очакваше да разбера, че това означава „Не те обичам вече“.

Когато се връщам в къщата, отварям хладилника и грабвам бутилка „Сам Адамс“. Настанявам се на дивана, пускам по телевизора мача на „Бруинс“ и отварям вестника. Макар че повечето мъже се насочват към новините за борсата или спортните страници, аз съм пристрастен към една леля за хора в агония — това е старомодният термин за колонка със съвети. Авторката се представя като Леля Ем и тя е малкият ми скрит грях.

Влюбих се в най-добрия си приятел и знам, че никога няма да бъда с него… така че как да го забравя?

Партньорът ми току-що си тръгна и ме остави с четиримесечно бебе. Помощ!

Може ли да си в депресия, ако си само на четиринайсет?

Две неща в тази колонка ми допадат: писмата непрекъснато ми напомнят, че моят живот не е толкова гаден, колкото животът на някой друг, и че на тази планета има поне един човек, който сякаш знае всички отговори. Леля Ем постоянно предлага най-практичните решения, сякаш ключът към големите загадки на съществуването включва хирургическо отстраняване на емоционалния компонент и гледане само към фактите.

Вероятно е осемдесетгодишна и живее с цяла орда котки, но си мисля, че от нея би излязло страхотно ченге.

Последното писмо ме изненадва.

Омъжена съм за страхотен мъж, но не мога да спра да мисля за бившия си и да се чудя дали не сбърках. Трябва ли да му кажа?

Очите ми се разширяват. Не мога да се спра — проверявам реда с името на автора. За разлика от Хана, авторката на писмото не живее в Страфорд, а в Стоу. „Овладей се, Рич“ — напомням си мълчаливо.

Посягам към бутилката с бира и тъкмо съм на път да поема онази неописуема първа глътка, когато мобилният ми иззвънява.

— Матсън — отговарям.

— Капитане? Съжалявам, че ви безпокоя в свободната ви нощ, но…

Джоуи Ъркхарт, патрулиращ полицай. Новак. Сигурен съм, че си въобразявам, но така или иначе, новите полицаи с всяка година стават все по-млади; този навярно още спи с найлонови подложки под чаршафите. Несъмнено ми звъни, за да ме пита къде държим допълнителните мокри кърпички или нещо също толкова глупаво. Зайците знаят, че не бива да безпокоят шефа, а аз съм втори в командната верига.

— … просто получихме съобщение за мъртво тяло и си помислих, че ще искате да знаете.

Незабавно заставам нащрек. Знам, че не бива да му задавам въпроси, например дали има следи от покушение, или говорим за самоубийство. Това ще го разбера сам.

— Къде?

Той ми дава адреса на щатска магистрала, близо до къс защитена земя. По това време на годината там има много скиори и пешеходци със снегоходки.

— Тръгвам — казвам и затварям.

Отправям последен копнеещ поглед към бирата, която не изпих, и я изливам в мивката. После грабвам палтото на Саша от коридора до входната врата и преравям помещението с кални обувки за ботушките й. Не са тук; не са и на пода в спалнята й. Сядам на ръба на леглото й и внимателно я побутвам, за да я събудя.

— Хей, скъпа — прошепвам, — татко трябва да отиде на работа.

Тя ме поглежда и примигва.

— Посред нощ е.

Технически часът е само 21:30, но за седемгодишните времето е относително.

— Знам. Ще те заведа у госпожа Уайтбъри.

Госпожа Уайтбъри навярно си има малко име, но аз никога не съм го използвал. Живее от другата страна на улицата и е вдовица на човек, работил трийсет и пет години в полицията, така че е наясно, че понякога изникват спешни случаи. Гледаше Саша още когато с Хана бяхме заедно, а сега я гледа, когато Саша остава с мен и неочаквано ме повикат.

— Госпожа Уайтбъри мирише на крака.

Добре де, вярно е.

— Хайде, Саш. Трябва да се размърдаш.

Тя сяда в леглото и се прозява. Обличам й палтото, завързвам вълнената шапка под брадичката й.

— Къде са ти ботушите?

— Не знам.

— Е, добре, долу ги няма. По-добре ги намери, защото аз не мога.

Тя се подсмихва.

— Ауу! И си детектив?

— Благодаря за доверието — отвръщам и я вдигам на ръце. — Сложи си чехлите. Ще те занеса до колата.

Закопчавам я в детската седалка, макар че ще изминем само двайсет метра, и в този момент ги виждам — ботушките. На гумените подложки на пода пред задната седалка са. Сигурно ги е изритала, докато сме се връщали от Хановер, а аз не съм видял, защото я занесох на ръце в къщата.

Само ако беше възможно всички загадки да се разрешават толкова лесно!

Госпожа Уайтбъри отваря вратата, сякаш ни е очаквала.

— Извинявайте, че ви безпокоя — започвам, но тя ми махва с ръка да млъкна.

— Няма нищо. И бездруго се надявах на малко компания. Саша, не помня какво обичаше. Шоколадов сладолед или сладкиши?

Оставям Саша от вътрешната страна на прага.

— Благодаря — изричам с устни към госпожа Уайтбъри и се обръщам да си тръгна.

Наум вече пресмятам кой е най-бързият маршрут до местопрестъплението.

— Татко!

Обръщам се и виждам, че Саша е разтворила ръце.

Дълго време след развода тя не можеше да понесе някой да я напусне. Накрая си измислихме ритуал, който с времето някак си се превърна в заклинание за късмет.

— Прегърни, целуни, дай пет — казвам, коленича и придружавам думите с движения. После притискаме палци един към друг.

— Пликче с фъстъци.

Саша допира чело до моето.

— Не се тревожи — изричаме едновременно.

Тя ми махва с ръка и госпожа Уайтбъри затваря вратата.

Залепям на покрива на колата си буркан с магнит и изминавам трийсетте километра с превишена скорост, преди да осъзная, че мъртвецът няма да умре повече, ако закъснея пет минути, а целите пътища са покрити с черен лед.

Което ми напомня…

Така и не спрях маркуча и когато се прибера, теренът за ледени кънки на Саша може да се е разпрострял по цялата площ на моравата зад къщата ми.

Скъпа лельо Ем — помислям си.

Бях принуден да ипотекирам къщата си за втори път,

за да покрия сметката си за вода. Какво да правя?

Притеснен в Таунсенд

Скъпи Притеснен

Пий по-малко.

Все още се усмихвам, когато стигам там, където виждам полицейската лента, отбелязала местопрестъпление. Ъркхарт ме посреща, докато проверявам изоставената кола, понтиак. Изчистих малко сняг от прозореца и насочвам навътре лъча на фенерчето. Пред погледа ми се разкрива задна седалка, покрита с празни бутилки от джин.

— Капитане, съжалявам, че ви повиках — каза той.

— Какво имате?

— Един човек, който е бягал за здраве, е намерил труп в гората. Тялото е полуголо и покрито с кръв.

Тръгвам след него по маркирана следа.

— Кой, по дяволите, бяга за здраве посред нощ през зимата?

Жертвата е наполовина облечена и съвсем замръзнала. Панталоните са набрани около глезените й. Провеждам кратък разговор с другите полицаи, за да видя какви веществени доказателства са открили. Оказват се минимални. Като се изключи всичката кръв по крайниците на трупа, няма следи от караница. Наблизо виждам отпечатъци от стъпки да съответстват на единствената маратонка, останала на крака на жертвата, и отпечатъци от други стъпки, очевидно направени от човека, тичал за здраве (и чието алиби вече го е елиминирало като заподозрян), но извършителят или е избутал настрана снега със собствените си отпечатъци, или е прелетял над терена, за да извърши убийството. Клякам и оглеждам напречните драскотини в основата на лявата длан на жертвата, когато пристига шефът.

— Исусе X.! — възкликва. — Самоубийство или убийство?

Не съм сигурен. Ако е убийство, къде са признаците за борба? Или защитните рани по ръцете? Почти ми се струва, че кожата просто се е ожулила здраво, а не че някой я е драскал. В долната част на ръцете също няма травми. Ако е било самоубийство, защо жертвата е по бельо и как се е самоубила? Кръвта е по кокалчетата и коленете й, не по китките. Истината е, че в Таунсенд, Върмонт, просто не виждаме такива гледки достатъчно често, за да направим моментална преценка.

— Още не знам — отговарям неопределено. — Но изглежда сигурно, че е имало сексуално насилие.

Ненадейно от края на горичката излиза тийнейджър.

— Всъщност и двамата грешите — заявява той.

— Ти кой си, по дяволите? — пита шефът и двама от патрулиращите полицаи пристъпват напред и застават от двете страни на момчето.

— Пак ли ти? — въздъхва Ъркхарт. — Преди един месец се появи на сцена на влизане с взлом. Нещо като почитател на местопрестъпления е. Разкарай се, хлапе. Нямаш работа тук.

— Чакай — обаждам се и смътно си спомням тийнейджъра от онова местопрестъпление. Точно в този момент се обзалагам, че хлапето е извършителят, а не искам да хукне нанякъде.

— Наистина е съвсем просто — продължава то, загледано в тялото. — В епизод двайсет и шест от втория сезон целият екип на „Ловци на престъпници“ се озовава на връх Вашингтон, за да разследва гол мъж, открит на билото. Никой не може да разбере какво прави един гол човек на върха на планина, но се оказва, че това е хипотермия. Същото се е случило и с този човек. Загубил е чувство за ориентация и е паднал. Телесната му температура се е покачила и той се е съблякъл, защото му е било горещо… но всъщност така е замръзнал до смърт.

Ухилва се.

— Не мога да повярвам, че всички тук не го знаете.

Шефът присвива очи.

— Как се казваш?

— Джейкъб.

Ъркхарт се намръщва.

— Хората, които умират от замръзване, обикновено не кървят по цялото място, на което се намират…

— Ъркхарт! — тросва се шефът.

— Той не е кървил по цялото място — обясни Джейкъб. — Ако беше, щеше да има траектория от кръв, но няма, само капки. Погледнете раните — ожулвания по кокалчетата, коленете и долната част на ръцете. Паднал е и се е одраскал. Кръвта по снега е изтекла, когато е пълзял наоколо, преди да загуби съзнание.

Внимателно поглеждам към Джейкъб. Една основна слабост в теорията му е, че разбира се, човек не започва спонтанно да кърви, докато пълзи в снега. Ако беше така, щеше да има стотици деца от основното училище, останали без кръв през зимните междучасия във Върмонт.

У него има нещо, което е съвсем малко… ами… странно. Гласът му е прекалено висок и равен; не ни поглежда в очите. Полюшва се на възглавничките на пръстите си и мисля, че дори не го осъзнава.

На мястото, където се е полюшвал, снегът се е разтопил, разкривайки къс земя, покрита с трънак. Разривам земята под ботушите си и поклащам глава. Това нещастно мъртво копеле е извадило малшанса да падне в поле с къпини.

Преди да успея да кажа нещо, пристига областният медицински следовател. Преди да завърши криминалистика, Уейн Нусбаум е посещавал колеж за клоуни, макар че за петнайсетте години, откакто работя тази работа, не съм го виждал да се усмихва нито веднъж.

— Здравейте всички — поздравява той и влиза в полянката от изкуствена светлина. — Чух, че имате неразкрито убийство?

— Мислиш ли, че може да е хипотермия? — питам.

Той обмисля хипотезата, внимателно обръща жертвата напред и оглежда задната част на главата й.

— Никога не съм виждал лично хипотермия… но съм чел за нея. Определено отговаря на признаците.

Уейн поглежда към мен.

— Добра работа, но нямаше нужда да ме откъсвате от мача на „Бруинс“ в продължението заради естествена смърт.

Поглеждам към мястото, където допреди секунди стоеше Джейкъб — него вече го няма.