Джоди Пико
Домашни правила (24)

Тео

— На живо от Таунсенд — завършва репортерката. — Аз съм Люси Макнийл.

Поглеждам към майка си.

— Това е Джес — изричам очевидното.

— Боже мой — прошепва тя. — Горкото момиче!

Не разбирам. Не разбирам абсолютно нищо.

Майка ми ме сграбчва за ръката.

— Няма да изричаме и дума за това извън тази стая — предупреждава ме тя.

— Мислиш, че Джейкъб няма да разбере ли? Нали чете вестници! Нали влиза в интернет!

Тя си потърква носа.

— Точно сега е толкова крехък, Тео, Все още не мога да му стоваря тази бомба. Просто ми дай малко време, за да измисля как.

Вземам дистанционното от ръката й и изключвам телевизора. После измърморвам някакво оправдание — че имам да пиша есе — и хуквам по стълбите към стаята си. Заключвам вратата.

Започвам да обикалям в кръг с ръце, скръстени зад главата, сякаш си поемам въздух след маратон. Припомням си всичко, което чух да казват сенаторът и репортерката. Началникът на полицията, за бога, оповести, че изчезването е приоритет.

Каквото и, по дяволите, да означава това.

Чудя се дали всичко това няма да излезе голяма измама, като онази колежанка, която изчезна и по-късно твърдеше, че била похитена, а се оказа, че е измислила цялата история, за да привлече внимание. Надявам се да е така, защото не искам и да си помислям за другата възможност.

Това е единственото, което трябва да знам: Джес Огилви е изчезнала и аз съм един от последните хора, видели я жива.