Джоди Пико
Домашни правила (66)

Оливър

В полицейското управление Джейкъб е признал, че зъбът на Джес Огилви се е отчупил случайно. Че самият той е преместил тялото й и е подредил около него местопрестъпление.

Всеки съдебен заседател, чул показанията му, ще стигне до много простия и логичен извод — това е самопризнание за убийство. Все пак мъртвите тела не лежат на всяка крачка, с цел да задоволят страстите на деца с аутизъм, които са обсебени от криминалистиката.

Поради тази причина най-добрата ми възможност да спася Джейкъб от доживотния затвор е да зачертая целия разпит в полицията, преди да го признаят за доказателство. За тази цел трябва да се проведе изслушване за изключване, което означава, че — за втори път — аз, Ема и Джейкъб трябва да се изправим пред съдията.

Единственият проблем е, че миналия път, когато Джейкъб се озова в съдебната зала, нещата не минаха точно по мед и масло.

Поради което съм натегнат като пружина до клиента си, докато гледаме как Хелън Шарп превежда детектива през разпита.

— Кога за първи път се запознахте с този случай? — пита тя.

— Сутринта в сряда, тринайсети януари, получих информация за изчезнал човек от приятеля на Джес Огилви, Марк Магуайър. Започнах разследване и на осемнайсети януари, след цялостно претърсване, открихме тялото на госпожица Огилви. Беше починала от вътрешно кървене в резултат на травма по главата, имаше многобройни контузии и ожулвания и беше увита в юргана на обвиняемия.

Джейкъб яростно пише нещо на купа с листчета, които съм оставил пред него, и го побутва към мен. „Бърка.“

Вземам листчетата, внезапно изпълнен с надежда. Недоглеждане като това погрешно веществено доказателство е точно такава подробност, каквато Джейкъб може да е пропуснал да спомене пред когото и да било. „Юрганът не е твой?“

„Технически това не е вътрешно кървене — пише той. — Това е кръв, която се стича между твърдата обвивка, покриваща мозъка, и арахноидеята — средния пласт на менингите.“

Завъртам очи.

„Благодаря, доктор Хънт“ — пиша в отговор.

Джейкъб се намръщва. „Не съм доктор.“

— Да се върнем малко назад — продължава Хелън. — Говорихте ли с подсъдимия, преди да откриете тялото на госпожица Огилви?

— Да. Докато преглеждахме календара на жертвата, разпитах всички, общували с нея в деня, когато са я видели за последен път, както и хората, с които е планирала да се срещне. Джейкъб Хънт е трябвало да има урок с госпожица Огилви в четиринайсет и трийсет и пет следобед в деня на изчезването й. Срещнах се с него, за да разбера дали срещата се е състояла.

— Къде се срещнахте?

— В дома на обвиняемия.

— Кой беше там, когато в онзи ден пристигнахте в къщата? — пита Хелън.

— Джейкъб Хънт и майка му. Доколкото си спомням, по-малкият му брат беше на горния етаж.

— Преди този ден бяхте ли виждали Джейкъб?

— Веднъж — отговаря детективът. — Няколко дни по-рано се появи на едно местопрестъпление, където работех.

— Тогава помислихте ли си, че може да е заподозрян?

— Не. Други полицаи го бяха виждали и преди на местопрестъпления. Обичаше да се появява там и да дава непоискани съвети за анализа на местопрестъплението — пояснява той и вдига рамене. — Реших, че просто иска да си играе на ченге.

— Когато за първи път се срещнахте с Джейкъб, някой каза ли ви, че има синдром на Аспергер?

— Да — отговаря Матсън. — Майка му. Обясни, че на Джейкъб му било много трудно да комуникира и много от навиците му, които на външен наблюдател може да се сторят като признаци на вина, всъщност са симптоми на аутизъм.

— Каза ли ви, че не може да говорите със сина й?

— Не — отвръща Матсън.

— Обвиняемият каза ли ви, че не иска да говори с вас?

— Не.

— В онзи първи ден той показа ли с нещо, че не разбира какво говорите или кой сте?

— Знаеше точно кой съм — заявява Матсън. — Искаше да говорим за криминалистика.

— Какво обсъждахте на тази първа среща?

— Попитах го дали уговорената среща с Джес се е състояла и той каза, че не е. Освен това ми каза, че познава приятеля на Джес, Марк. Това беше. Оставих на майка му визитната си картичка и я помолих да ми се обади, ако изникне нещо друго или ако Джейкъб си спомни нещо.

— Колко дълго продължи разговорът?

— Не знам, може би не повече от пет минути от началото до края.

Прокурорът кимва.

— Кога разбрахте, че Джейкъб Хънт може да знае нещо повече за този случай?

— Майка му се обади и каза, че синът й разполага с нова информация за Джес Огилви. Очевидно бил забравил да ни каже, че когато бил в къщата й и я чакал, разчистил някои неща и подредил компактдисковете по азбучен ред. Приятелят на жертвата вече беше споменал, че са били преподредени, затова поисках да говоря отново с Джейкъб.

— Майката на Джейкъб каза ли ви, че той няма да ви разбере, ако му задавате въпроси?

— Каза, че може да му е трудно да разбере въпроси, които са оформени по определен начин.

— При този втори разговор Джейкъб каза ли, че не иска да говори с вас или че не разбира въпросите ви?

— Не.

— Майката на обвиняемия трябваше ли да му превежда или да ви каже да перифразирате въпросите си?

— Не.

— И колко дълго продължи този втори разговор?

— Най-много десет минути.

— Проведохте ли друг разговор с Джейкъб Хънт? — пита Хелън.

— Да, следобеда, след като открихме тялото на Джес Огилви във водостока?

— Къде се проведе този разговор с обвиняемия?

— В полицейското управление.

— Защо Джейкъб отново дойде да говори с вас?

— Майка му ми се обади — казва Матсън. — Беше много разстроена, защото вярваше, че синът й има нещо общо с убийството на Джес Огилви.

Ненадейно Джейкъб става и се обръща с лице към галерията, за да може да види Ема.

— Това ли си помислила? — пита той. Ръцете му са свити в юмруци до хълбоците.

Ема изглежда така, сякаш някой я е ударил в корема. Поглежда към мен за помощ, но преди да направя или да кажа нещо, съдията удря с чукчето си.

— Господин Бонд, овладейте клиента си!

Лявата ръка на Джейкъб започва да трепка.

— Трябва ми сетивна почивка!

Незабавно кимвам.

— Ваша чест, моля за прекъсване.

— Добре. Пет минути — казва съдията и напуска мястото си.

В мига, в който той излиза, Ема прекрачва през преградата.

— Джейкъб, чуй ме.

Но Джейкъб не слуша: надава писклив вой и Хелън Шарп си запушва ушите.

— Джейкъб — повтаря Ема и хваща лицето му, за да го принуди да я погледне.

Той затваря очи.

— Застрелях шерифа — запява Ема. — Но не и заместника. Застрелях шерифа, но не и заместника. Яростта ме заслепи… и шерифа тя уби.

Съдебният пристав я поглежда мръсно, но напрежението се оттича от раменете на Джейкъб.

— Всеки ден се пълни тя — запява той с равния си монотонен глас, — ала капна я преля.

— Точно така, скъпи — прошепва успокоително Ема.

Хелън наблюдава всяко движение с леко зяпнала уста.

— Боже мили — обажда се тя, — моето дете знае само думите на „Човекът с бонбоните“.

— Страшно подходяща песен, когато си на съд за убийство — измърморва приставът.

— Не го слушай — настоява Ема. — Слушай мен. Вярвам ти. Вярвам, че не си го направил.

Странно, но докато го казва, не поглежда Джейкъб в очите. Не че той би забелязал, тъй като и той не я гледа в очите. Но според логиката на самата Ема пред детектива, ако предположим, че някой, който не те гледа в очите, или лъже, или е от аутистичния спектър — а Ема не е от този спектър, — тогава какво означава това?

Преди да успея да се замисля по-сериозно, съдията се връща и Хелън и Рич Матсън отново заемат местата си.

— Единствената ти работа тук е да запазиш хладнокръвие — прошепвам на Джейкъб, докато го водя на масата за защитата. А после го гледам как взема лист хартия, нагъва го като акордеон и започва да си вее с него.

— Как дойде Джейкъб в полицейското управление? — пита Хелън.

— Майка му го доведе.

Джейкъб започва да си вее малко по-бързо.

— Беше ли арестуван?

— Не — отговаря детективът.

— С полицейска кола ли пристигна?

— Не.

— Имаше ли полицай, който да придружава майка му до полицейското управление?

— Не. Тя доведе сина си доброволно.

— Какво казахте, когато го видяхте там?

— Попитах го дали може да ми помогне за няколко случая.

— Какво ви отговори той?

— Беше извънредно развълнуван и абсолютно готов да ми съдейства — отвръща Матсън.

— Показа ли с нещо, че иска майка му да е в стаята или че не се чувства добре без нея?

— Точно обратното — каза, че иска да ми помогне.

— Къде се състоя разговорът ви?

— В кабинета ми. Започнах да го разпитвам за местопрестъплението, на което се беше появил преди една седмица — смърт на човек, умрял от хипотермия. После му казах, че умът му може да е много полезен в случая с Джес Огилви, но това е малко по-сложно, защото разследването все още тече. Казах, че ще трябва да се откаже от правата си да не говори за това, и Джейкъб ми цитира предупреждението Миранда. Аз четях, а той рецитираше едновременно с мен, а после го помолих да го прочете, да сложи инициалите си и да подпише най-отдолу, за да съм сигурен, че разбира, а не просто е наизустил някакви случайни думи.

— Той успя ли да отговори разбираемо на въпросите ви? — пита Хелън.

— Да.

Хелън представя формуляра с Миранда като доказателство.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

Ставам и си закопчавам сакото.

— Детективе, когато за първи път се срещнахте с Джейкъб, майка му беше там, нали така?

— Да.

— През цялото време ли остана?

— Да.

— Страхотно — казвам. — А втория път, когато се срещнахте с Джейкъб? Майка му там ли беше?

— Да.

— Всъщност точно тя го е довела в управлението по ваше искане, така ли е?

— Точно така.

— Но когато ви е попитала дали може да остане с него, вие сте отказали?

— Ами да — отвръща Матсън. — Защото синът й е на осемнайсет.

— Да, но не е ли вярно, че сте знаели, че Джейкъб е от аутистичния спектър?

— Вярно е, но нито едно от нещата, които ми каза той по-рано, не ме накара да помисля, че не е годен за разпит.

— Да, но майка му ви е предупредила, че му е трудно да отговаря на въпроси. Че когато е под напрежение, се обърква и не разбира нюансите на езика — притискам го.

— Обясни нещо за синдрома на Аспергер, но не й обърнах особено внимание. На мен той ми се струваше в пълно владение на способностите си. За бога, той знаеше всички юридически термини и му доставяше удоволствие да говори.

— Детективе, не е ли вярно, че когато сте казали на Джейкъб какво се случва по време на аутопсия, той ви е отговорил с цитат от „Мълчанието на агнетата“?

Матсън помръдва на стола си.

— Да.

— Това да не би да ви показва, че наистина е разбирал какво прави?

— Реших, че просто се опитва да се прави на интересен.

— Това не е било първият път, когато Джейкъб е използвал цитат от филм, за да отговори на ваш въпрос, така ли е?

— Не си спомням.

— В такъв случай позволете ми да ви помогна — казвам, благодарен, че Джейкъб ми цитира буквално разговора им. — Когато сте го попитали дали Джес и приятелят й Марк са се скарали, той е отговорил „Аста ла виста, бейби“, не е ли така?

— Да, струва ми се.

— А в един момент от разпита ви за трети път е цитирал реплика от филм, не е ли така, детективе?

— Да.

— Кога се случи това?

— Когато го попитах защо го е направил.

— И какво каза той?

— „Любовта означава никога да не казваш, че съжаляваш.“

— Единственото престъпление, което е извършил Джейкъб Хънт — заявявам, — е, че е използвал цитат от сапунка като „Любовна история“.

— Възразявам — обажда се Хелън. — Това тук разработка на сценарий ли е? Защото, ако е така, никой не ме е предупредил.

— Приема се — отговаря съдията. — Господин Бонд, спестете си редакторските коментари.

Отново се обръщам към Матсън.

— Как приключи този трети разговор в управлението?

— Внезапно — отговаря детективът.

— Всъщност госпожа Хънт пристигна заедно с мен и каза, че синът й иска адвокат, не е ли така?

— Да.

— И след като тя направи това изявление, какво каза Джейкъб?

— Че иска адвокат — отвръща Матсън. — На този етап аз спрях да задавам въпроси.

— Нямам повече въпроси — казвам и сядам обратно до Джейкъб.

 

 

Фреди Сото е бивше ченге, чийто най-голям син е с тежка форма на аутизъм. Години наред работил за щатската полиция в Северна Каролина, но се върнал в университета и станал магистър по психология. Сега специализира в преподаване на силите на реда относно аутизма. Автор е на статии в „Бюлетин на ФБР“ и списание „Шериф“. Бил е консултант на „Ей Би Си Нюз“ в специално предаване на „20/20“ за аутизма, закона и фалшивите самопризнания. Участвал е в разработването на програмата на щата Северна Каролина от 2001 година, свързана с осъзнаването защо законът трябва да отчита аутизма като фактор, програма, която сега се използва в безброй полицейски управления по цял свят.

Таксата му за експертни показания е петнайсет хиляди долара плюс самолетен билет първа класа, а аз нямах толкова. Но се заговорихме по телефона и той разбра, че съм бил ковач. Тогава ми сподели, че бил един от собствениците на състезателен кон, който развил плоскостъпие. Синът му обожавал този кон и Фреди трябвало да води голяма борба, за да попречи на евтаназията му. Предложих подложки, които да предпазват ходилата от нараняване, и клинове на копитата с вградени подпори и мек материал отдолу, които да предпазят глезените, като намалят тежестта върху петите, без да смачкат предната част на копитата и да ги деформират. Фреди каза, че ще свидетелства безплатно, ако се съглася да дойда в Северна Каролина и да погледна коня след края на процеса.

— Господин Сото, можете ли да ни кажете дали човек със синдрома на Аспергер среща същите трудности при общуването си с представителите на закона, както човек с аутизъм? — питам.

— Разбира се, тъй като синдромът на Аспергер принадлежи към аутистичния спектър. Например човек с Аспергер може да не се изразява добре. Може да му е трудно да интерпретира езика на тялото, например заповедническа или отбранителна поза. Може да получи криза, ако се изправи пред святкащи светлини или сирени. Нежеланието за зрителен контакт може да накара полицаите да решат, че не ги слуша. Може да изглежда упорит или сърдит. Вместо да отговори на въпрос, зададен от полицай, може да повтори това, което е казал полицаят. Ще му е трудно да види нещата от гледна точка на друг човек. И ще казва истината — постоянно.

— Някога срещали ли сте се с Джейкъб, господин Сото?

— Не.

— Имахте ли възможност да прегледате медицинския му картон при доктор Мурано?

— Да, всичките му петнайсет години — отговаря той.

— Какво в този картон съответства на възможните индикатори за Аспергер?

— Доколкото разбирам — отговаря Сото, — Джейкъб е много умен млад мъж, на когото му е трудно да поддържа зрителен контакт, не комуникира много добре, от време на време говори с цитати от филми, проявява поведение, силно повлияно от стимули, като махане с ръце, и пее многократно едни и същи песни като средство за самоуспокояване. Освен това не разбира сложни въпроси, трудно му е да преценява личното пространство и да интерпретира езика на тялото и е извънредно честен.

— Господин Сото — питам, — имахте ли възможност да прочетете полицейските доклади и разпечатките от изявлението на Джейкъб пред детектив Матсън?

— Да.

— Според вас Джейкъб разбирал ли е правата си по Миранда по времето, когато са му ги прочели?

— Възразявам — обажда се Хелън. — Ваша чест, целта на предупреждението Миранда е да предотврати преднамереното нарушаване на правата на индивида според Петата поправка от страна на полицията. В него обаче няма нищо, което да изисква полицията да е запозната с всички вътрешни механизми в умственото развитие на всеки конкретен обвиняем. Това, което трябва да се провери при разглеждането на молба за изключване, е дали полицаят е изпълнил задълженията си и не трябва да се извърта около въпроса дали Джейкъб Хънт има някакво неизвестно умствено разстройство, което полицаят е трябвало да идентифицира.

Усещам, че някой ме дърпа за ръкава на сакото, и Джейкъб ми подава бележка.

— Ваша чест — казвам и прочитам дословно това, което е написал Джейкъб: — Това, което трябва да се провери при разглеждането на молба за изключване, е дали обвиняемият съзнателно и доброволно се в отказал от правото си да мълчи.

— Отхвърля се — казва съдията.

Поглеждам към Джейкъб, който се ухилва.

— Крайно съмнително е Джейкъб наистина да е разбрал предупреждението Миранда, като се има предвид поведението на детектив Матсън — отговаря Сото. — Има неща, които представителите на изпълнителната власт могат да направят, за да се уверят, че хората с аутизъм разбират правата си в подобна ситуация, и тези мерки не са били предприети — отговаря Сото.

— Например?

— Когато отивам в едно или друго управление и работя с полицаите, препоръчвам да говорят с много кратки директни фрази и да позволяват забавяне, преди да чуят отговора. Казвам им да избягват преносни изрази, като: „За зелен хайвер ли ме пращаш?“ или „За голям умник ли се мислиш?“ Предлагам им да се въздържат от застрашителен език и поведение, да изчакват за отговор или за зрителен контакт и да не предполагат, че липсата на такъв е доказателство за неуважение или за вина. Казвам им да не докосват заподозрения и да са наясно, че може да прояви особена чувствителност към светлини, звуци или дори към полицейски кучета.

— Да уточним, господин Сото: според вас в този случай спазена ли е някоя част от този протокол?

— Не.

— Благодаря — казвам и сядам до Джейкъб, а Хелън става да разпита свидетеля ми.

Въодушевен съм — не, повече от въодушевен. Току-що отбелязах решителната точка. Искам да кажа, сериозно, каква е вероятността да откриеш експерт като този в област, за която никой не е чувал — експерт, който да ти спечели делото вместо теб?

— Какви стимули в кабинета на детектив Матсън биха предизвикали превъзбуда у Джейкъб? — пита Хелън.

— Не знам. Не съм бил там.

— Значи не знаете дали е имало високи шумове, или ярки светлини, нали?

— Не, но все още не съм виждал полицейско управление, което да е топло и гостоприемно — отговаря Сото.

— Значи според вас, господин Сото, за да могат ефективно да разпитат някого, който има синдром на Аспергер, полицаите трябва да го заведат в „Старбъкс“ и да му купят кафе с ванилия?

— Разбира се, че не. Казвам само, че е можело да се вземат мерки, които да накарат Джейкъб да се почувства по-свободно, а като се почувства по-свободно, е можел да осъзнава по-ясно какво се случва, вместо да е достатъчно податлив да направи или каже всичко, което би му помогнало да се махне от там възможно най-бързо. Момче със синдром на Аспергер е особено склонно да направи фалшиво самопризнание, ако си мисли, че точно това иска да чуе авторитетната фигура.

О, искам да прегърна Фреди Сото. Искам да накарам състезателния му кон отново да тича.

— Например — добавя той, — когато Джейкъб е попитал: „Свършихме ли? Защото наистина трябва да тръгвам“, това е класически отговор при дразнение. Човек, запознат със синдрома на Аспергер, е можело да разбере това и да се отдръпне. Вместо това според записа детектив Матсън е бомбардирал Джейкъб с поредица от въпроси, които са го объркали още повече.

— Значи смятате, че полицаите трябва да са запознати с това, което разстройва всеки един обвиняем, за да могат да го разпитат ефективно?

— Със сигурност не би навредило.

— Господин Сото, разбирате ли, че когато детектив Матсън е попитал Джейкъб дали знае правата си според предупреждението Миранда, Джейкъб буквално ги е изрецитирал наизуст, вместо да изчака детективът да му ги прочете?

— Абсолютно — отговаря Сото. — Но Джейкъб навярно може да ви изрецитира наизуст и целия диалог на „Кръстникът: част втора“. Това не означава, че наистина разбира този конкретен филм или че го харесва особено много.

До мен Джейкъб отваря уста да възрази. Незабавно го сграбчвам за ръката, която е отпусната на масата. Той се обръща стреснат към мен и аз енергично поклащам глава.

— Но откъде знаете, че той не разбира правата си според предупреждението Миранда? — пита Хелън. — Сам казахте, че Джейкъб е много умен. А той е казал на детектива, че ги разбира, нали така?

— Да — признава Сото.

— Според собствените ви показания, не казахте ли, че Джейкъб е извънредно честен?

Гениалният ми свидетел, блестящата ми находка отваря и затваря уста, без да отговори.

— Нямам повече въпроси — казва Хелън.

Понечвам да кажа на съдията, че защитата е приключила, когато вместо това от устата ми излиза нещо съвсем друго.

— Господин Сото — започвам и се изправям на крака, — съгласен ли сте, че има разлика между истинско разбиране на закона и фотографска памет на закона?

— Да. Точно това е разликата между човек със синдрома на Аспергер и човек, който наистина разбира правата си според предупреждението Миранда.

— Благодаря, господин Сото. Можете да се оттеглите — казвам и се обръщам обратно съм съдията. — Искам да призова в свидетелската ложа Джейкъб Хънт.

 

 

Никой не е доволен от мен.

През почивката, за която помолих преди показанията на Джейкъб, му обясних, че само трябва да отговори на няколко въпроса. Спокойно може да говори високо, когато му задавам въпроси или когато съдията или Хелън Шарп му задават въпроси, но не бива да казва нищо друго, освен отговорите на тези въпроси.

Междувременно Ема обикаля в кръг наоколо, сякаш се опитва да намери най-удобния ъгъл, от който да забие ножа си в мен.

— Не можеш да повикаш Джейкъб в свидетелската ложа — настоя тя. — Това ще го травмира. Ами ако рухне? Как ще изглежда тогава?

— Това — отговорих — ще е най-хубавото, което може да се случи.

Думите ми я накараха да млъкне веднага.

Сега Джейкъб е видимо нервен. Люшка се на стола в свидетелската ложа, а главата му е наклонена под странен ъгъл.

— Можеш ли да ни кажеш името си? — питам.

Джейкъб кимва.

— Джейкъб, трябва да говориш на глас. Стенографът записва думите ти и трябва да може да те чуе. Можеш ли да ми кажеш името си?

— Да — отговаря той. — Мога.

Въздъхвам.

— Как се казваш?

— Джейкъб Хънт.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Джейкъб, знаеш ли какво гласи предупреждението Миранда?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш?

— „Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат по време на разпита. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен такъв за сметка на правителството.“

— А сега, Джейкъб — питам, — знаеш ли какво означава това?

— Възразявам — намесва се Хелън, а Джейкъб започва да удря с юмрук по свидетелската ложа.

— Оттеглям въпроса — казвам. — Джейкъб, можеш ли да ми кажеш какво гласи Втората поправка към Конституцията?

— „Тъй като за сигурността на свободна държава са необходими добре регулирани въоръжени сили, правото на хората да носят оръжие не може да бъде накърнявано.“

„Браво, момче!“ — помислям си.

— Какво означава това, Джейкъб?

Той се поколебава.

— Ще си извадиш окото, хлапе!

Съдията се намръщва.

— Това не е ли от „Коледна история“?

— Да — отговаря Джейкъб.

— Джейкъб, ти всъщност не знаеш какво означава Втората поправка, нали?

— Напротив, знам: „Тъй като за сигурността на свободна Държава са необходими добре регулирани въоръжени сили, правото на хората да носят оръжие не може да бъде накърнявано.“

Поглеждам към съдията.

— Ваша чест, нямам повече въпроси.

Хелън вече е готова да се нахвърли на плячката. Виждам как Джейкъб се свива назад на мястото си.

— Знаеше ли, че детектив Матсън иска да говори с теб за това, което се е случило с Джес?

— Да.

— Ти искаше ли да говориш с него за това?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш какво означава да се откажеш от правата си?

Затаявам дъх. Джейкъб се поколебава. А после бавно, красиво, десният юмрук, който досега е удрял в дървената преграда, се отваря и се вдига над главата му. Започва да се движи напред-назад като метроном^[1].