Джоди Пико
Домашни правила (109)

Ема

— Лъжат — заявява разпалено Джейкъб веднага щом оставаме сами. — Всички лъжат.

Гледах как се напряга все повече с всяка минута от кръстосания разпит на психиатъра криминолог; макар че подаде множество бележки на Оливър, той не помоли за прекъсване, преди Хелън Шарп да нанесе убийствения удар. Честно казано, не знаех какво ще се случи — дали Джейкъб ще откаже да ми разреши да го придружа по време на почивката, дали все още ми се сърди за снощната случка, — но очевидно аз съм по-малката от двете злини на масата на защитата, поради което ми позволяват да вляза в стаичката, а на Оливър не.

— Говорихме за това, Джейкъб — казвам. — Помниш ли? Това, че твърдим, че си юридически невменяем, не означава нищо, просто ще даде на съдебните заседатели нещо, за което да се хванат, за да те признаят за невинен. Това е инструмент, както когато казахме в училище, че имаш Аспергер. Това не промени кой си… просто на учителите им беше по-лесно да разберат стила ти на учене.

— Не ми пука за защитата — възразява Джейкъб. — Интересува ме това, което тези хора твърдят, че съм направил.

— Знаеш как действа законът. Тежестта на доказването пада върху обвинението. Ако Оливър успее да намери свидетел, който да представи друг сценарий за това, какво може да се е случило, съдебните заседатели може да намерят оправдано съмнение, а тогава няма да могат да те признаят за виновен.

Посягам към ръката му.

— Това е, като да дадеш на някого книга, скъпи, и да му кажеш, че краят може да е повече от един.

— Но аз не исках тя да умре, мамо. Не съм виновен. Знам, че беше нещастен случай.

Очите на Джейкъб са пълни със сълзи.

— Липсва ми.

Дъхът ми се вледенява в гърлото.

— О, Джейкъб — прошепвам. — Какво си направил?

— Постъпих правилно. Защо не можем да го кажем на заседателите?

Искам да не чувам думите му, защото ще свидетелствам, а това означава, че не мога да излъжа, ако прокурорът ме попита какво ми е казал Джейкъб за смъртта на Джес. Искам да тичам, докато единственото, което мога да чуя, е шумът на кръвта ми, а не признанието му.

— Защото — отговарям тихо — понякога е най-трудно да чуем истината.