Джоди Пико
Домашни правила (64)

Оливър

Мама Спатакопулос стои на вратата на моя офис-апартамент с всекидневното си предложение.

— Имаме малко допълнително ригатони — казва тя. — А ти толкова много работиш, че с всеки изминал ден ставаш все по-кльощав.

Засмивам се и вземам съда от ръцете й. Миризмата е божествена и Тор започва да подскача около глезените ми, за да се увери, че няма да забравя да му дам неговия дял от плячката.

— Благодаря, госпожо С. — казвам и тя се обръща да си тръгне, но аз я спирам. — Хей, кои храни са жълти?

Мисля си за начина, по който Ема храни Джейкъб според цветовата му схема. По дяволите, просто мисля за Ема, точка.

— Искаш да кажеш, бъркани яйца?

Щраквам с пръсти.

— Точно така. Омлет с швейцарско сирене.

Мама Спатакопулос се намръщва.

— Искаш да ти приготвя омлет?

— Не, не, аз съм с две ръце за ригатоните.

Преди да обясня, телефонът ми започва да звъни. Извинявам се, влизам вътре и вдигам.

— Кабинетът на Оливър Бонд — казвам.

— Нещо, което няма да е зле да запомниш — отговаря Хелън Шарп. — Тази реплика е малко по-ефективна, когато я казва някой друг.

— Моята, ъъъ, секретарка току-що отиде до тоалетната.

Тя изсумтява.

— Да, а аз съм Мис Америка.

— Поздравления — изричам саркастично. — Какъв е номерът ти? Да жонглираш с тавите на адвокатите на защитата ли?

Тя не ми обръща внимание.

— Обаждам се във връзка с изслушването за изключване. Призовал си Рич Матсън?

— Детектива? Ами… да.

Кого другиго се очакваше да призова по молба, с която се опитвам да изключа показанията на Джейкъб в полицейския участък?

— Няма нужда да го призоваваш. Длъжна съм да повикам Матсън в съда, при това съм първа.

— Какво искаш да кажеш, как така си първа? Нали аз подадох молбата.

— Знам, но това е един от онези странни случаи, при които, макар че ти си подал молбата, тежестта на доказването пада върху щата и ние трябва да съберем всички доказателства, че признанието е надеждно.

Практически за всички други молби важи обратното — ако искам да получа постановление, трябва да си скъсам задника, за да докажа, че го заслужавам. Откъде, за бога, се очакваше да знам изключението от това правило?

Радвам се, че Хелън не е с мен в стаята, защото лицето ми е яркочервено.

— Боже — отвръщам, като се преструвам на безгрижен. — Знам. Просто проверявах дали си настръхнала.

— Докато си на телефона, Оливър, трябва да ти кажа: не мисля, че ще можеш да използваш и двата начина.

— Какво имаш предвид?

— Не можеш да твърдиш, че клиентът ти е невменяем и че не е разбирал правата си според Миранда. За бога, той ги е изрецитирал наизуст.

— Къде е противоречието? — питам. — Кой, по дяволите, научава наизуст Миранда?

Тор започва да ме хапе по глезените и аз сипвам малко ригатони в купичката му.

— Виж, Хелън, Джейкъб не можа да издържи в затвора три дни. Със сигурност няма да издържи трийсет и пет години. Ще извъртам този случай по всички възможни начини, за да не се озове отново зад решетките.

Поколебавам се.

— Предполагам, че няма да обмислиш възможността просто да го оставиш да живее с майка си? Нали разбираш, да го поставиш на пробация в дългосрочен план?

— Ама разбира се. Ще ти се обадя веднага щом се върна от обяд с Великденския заек, феята на зъбчетата и Дядо Коледа — отговаря Хелън. — Говорим за убийство, или си забравил? Ти може и да имаш клиент с аутизъм, но аз имам мъртво тяло и скърбящи родители и това надделява над всичко. Може и да размахваш надслова за специалните нужди за финансиране или специални условия в училищата, но той не изключва вината. Ще се видим в съда, Оливър.

Затръшвам телефона и поглеждам надолу. Тор лежи на една страна в щастлива спагетена кома. Телефонът отново иззвънява и аз го грабвам.

— Какво? — питам сърдито. — Да не съм успял да прецакам някоя друга правна процедура? Да не искаш да ми кажеш, че ще ме изклюкариш на съдията?

— Не — отговаря колебливо Ема. — Но каква правна процедура си прецакал?

— О, извинявай. Мислех, че е… друг.

— Да, очевидно — казва тя. Следва кратка тишина. — Всичко наред ли е със случая на Джейкъб?

— Не би могло да бъде по-добре — отговарям. — Обвинението дори ми пише домашното вместо мен.

Искам да сменя темата възможно най-бързо, затова питам за Джейкъб.

— Как са днес нещата в домакинството на семейство Хънт?

— Това е част от причината да ти се обадя. Можеш ли да ми направиш услуга?

През ума ми минават десетина услуги, повечето от които са крайно благоприятни за мен и за настоящата ми липса на любовен живот.

— Каква?

— Някой трябва да остане с Джейкъб, докато аз отида да свърша нещо.

— Какво нещо?

— Лично е — отвръща тя и рязко си поема въздух. — Моля те.

Все трябва да има някой съсед или роднина, който да се справи със задачата по-добре от мен. Но Ема може и да няма кого другиго да помоли.

Доколкото видях през последните няколко дни, домакинството им е страшно самотно. Не мога обаче да устоя на изкушението да попитам:

— Защо аз?

— Съдията каза „някой над двайсет и пет“.

Ухилвам се.

— Значи ненадейно вече съм достатъчно голям за теб?

— Забрави, че съм те молила — сопва се Ема.

— След петнайсет минути съм там — обещавам.