Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Тео

С годините ми сложиха двайсет и четири шева на лицето заради брат ми. Десет от тях са оставили белег, който минава през лявата ми вежда, след онзи път, когато Джейкъб преобърнал високото ми столче, когато съм бил на осем месеца. Другите четиринайсет са на брадичката ми, от Коледа на 2003 година, когато толкова се въодушевих от някакъв глупав подарък, че смачках опаковъчната хартия и звукът накара Джейкъб да превърти. Но причината, поради която ви го казвам сега, няма нищо общо с брат ми. Казвам ви го, защото майка ми ще ви каже, че той не е склонен към насилие. Аз обаче съм живото доказателство, че се самозаблуждава.

От мен се очаква да правя изключения за Джейкъб — това е едно от неписаните правила вкъщи. Така че когато трябва да се отклоним от знак за отклонение (каква ирония, нали), защото е оранжев и кара брат ми да откача, това е по-важно от факта, че съм закъснял с десет минути за училище. Освен това той винаги се къпе пръв, защото преди сто милиона години, когато още съм бил бебе, Джейкъб се къпел пръв и сега не може да понесе някой да му разваля обичайното протичане на деня. А когато навърших петнайсет и си уговорих среща с Отдела по моторните превозни средства, за да изкарам шофьорски курс — уговорка, която отпадна, когато Джейкъб получи криза след купуването на нови маратонки, — от мен се очакваше да разбера, че тези неща се случват. Проблемът е, че нещо се случи и следващите три пъти, когато се опитах да накарам майка ми да ме заведе в Отдела по моторните превозни средства, и накрая просто спрях да я питам. Както вървят нещата, до трийсет години ще се придвижвам със скейтборд.

Веднъж, когато с Джейкъб бяхме малки, играехме с надуваема лодка в езерце близо до къщи. Моя отговорност беше да наглеждам брат си, макар че беше три години по-голям от мен и беше получил точно толкова уроци по плуване, колкото и аз. Преобърнахме лодката и заплувахме под нея, където въздухът беше тежък и влажен. Джейкъб започна да говори за динозаврите — неговата страст по онова време — и така и не млъкна. Ненадейно изпаднах в паника. Той изсмукваше целия кислород в това тясно пространство. Започнах да бутам лодката, мъчех се да я вдигна от нас, но гумата беше образувала нещо като засмукващ пласт на повърхността на водата… и това ме накара да се паникьосам още повече. Разбира се, като си помисля за това сега, осъзнавам, че съм можел да изплувам изпод лодката, но в онзи момент тази мисъл просто не ми хрумна. Тогава знаех само, че не мога да дишам. Когато хората ме питат какво е да израснеш с брат със синдрома на Аспергер, винаги си спомням за тази случка, макар че отговорът ми неизменно е един и същ: не знам какво е да израснеш по друг начин.

Не съм светец. Понякога правя разни неща, за да подлудя Джейкъб просто защото е толкова дяволски лесно. Например веднъж отворих гардероба му и разбърках всичките му дрехи. Друг път скрих капачката на пастата за зъби, за да не може да я затвори, когато си измие зъбите. Но после се чувствам зле заради майка ми, която обикновено понася тежестта на раздразнението, което предизвиквам у него. Понякога, когато си мисли, че аз и брат ми спим, я чувам да плаче. Тогава си спомням, че и нея не са я питали дали иска да живее така.

Така че аз съм отговорник по намесите. Аз съм този, който физически извлича Джейкъб от някой разговор, щом започне да ужасява хората с неотклонното си внимание. Аз съм този, който му казва да спре да размахва ръце, когато се изнервя в автобуса, защото така изглежда съвсем като луд. Аз съм този, който влиза в часовете му, преди да вляза в моите, за да предупредя учителите, че Джейкъб е изкарал тежка сутрин, защото неочаквано сме се оказали без соево мляко. Аз влизам в ролята на големия брат, макар да не съм. А когато си мисля, че не е честно, когато кръвта ми кипи като лава, се отдръпвам. Ако стаята ми не е достатъчно далеч, се мятам на скейтборда си и отпрашвам нанякъде. Няма значение къде, важното е да не е мястото, което би трябвало да наричам свой дом.

Точно това правя този следобед, след като брат ми решава да ме набележи за престъпника на фалшивото си местопрестъпление. Ще бъда откровен с вас: не побеснях, защото ми взе маратонките, без да попита; не побеснях, защото отмъкна коса от четката ми (което, честно казано, е зловещо в стил „Мълчанието на агнетата“). Полудях, защото, когато зърнах Джейкъб в кухнята с кръвта му от царевичен сироп и фалшива рана на главата, плюс всички веществени доказателства, сочещи към мен, за един кратък миг си помислих: „Ще ми се“.

Но не ми е позволено да казвам, че без Джейкъб животът ми щеше да е много по-лесен. Не ми е позволено дори да си го помисля. Това е още едно от неписаните правила вкъщи. Затова си грабвам якето и се отправям на юг, макар че температурата навън е минус шест градуса и вятърът се забива в лицето ми като ножове. За кратко спирам пред парка за скейтборд единственото място в този тъп град, където ченгетата изобщо ти позволяват да караш скейтборд, макар че е съвсем безсмислено през зимата, тоест около девет месеца от годината в Таунсенд, Върмонт.

Снощи валя и е натрупало около пет сантиметра сняг, но някакъв хлапак със скейтборд за сняг се опитва да излети от стълбите. Приятелят му държи мобилен телефон и записва номера. И двамата ги познавам от училище, но не посещаваме едни и същи часове. Аз съм нещо като антискейтър — такъв ми е характерът. Записан съм в програма за напреднали по всички предмети и средната ми оценка е 3.98. Разбира се, това ме прави особняк за скейтърите, точно както начинът ми на обличане и фактът, че обичам да карам скейтборд, ме правят чудак за хлапетата от програмата за напреднали.

Момчето със скейтборда се изтърсва по задник.

— Ще го пусна по YouTube, братле — уведомява го приятелят му.

Минавам покрай парка за скейтборд и тръгвам през града, към онази улица, която се извива като охлюв. В самия й център се издига прекалено натруфена къща — предполагам, че ги наричат „викториански“. Боядисана е в пурпурно и от едната й страна има кула. Мисля, че точно това ме накара да се спра първия път. Искам да кажа, кой, по дяволите, има кула в къщата си, освен Рапунцел? Но човекът, който живее в тази къща, е момиче на десет или единайсет години и има братче наполовината на възрастта му. Майка им кара зелена тойота ван, а баща им май е някакъв лекар, защото два пъти съм го виждал да се връща от работа с бяла престилка.

Напоследък често ходя там. Обикновено прикляквам пред еркерния прозорец на дневната. Оттам виждам практически всичко — масата в трапезарията, където децата си пишат домашните, кухнята, където майката приготвя вечерята. Понякога открехва прозореца и аз почти мога да усетя миризмата на храната.

Този следобед обаче вкъщи няма никого. Това ме изпълва със самонадеяност. Въпреки че е посред бял ден и по улицата минават коли и в двете посоки, отивам зад къщата и сядам на люлката. Усуквам веригите и ги пускам да се развият, макар да съм голям за такива неща. После отивам на верандата зад къщата и натискам бравата.

Тя се отваря.

Грешно е да го правя, знам го. Но все пак влизам вътре.

Събувам си обувките, защото така е възпитано. Оставям ги на подложка в шкафа за мръсни обувки и пристъпвам в кухнята. В мивката има купички от зърнена закуска. Отварям хладилника и поглеждам към съдовете за храна. Лазаня е останала от предишното хранене.

Изваждам бурканче с фъстъчено масло, отварям го и го подушвам. Въобразявам ли си, или мирише по-хубаво от нашия „Джиф“?

Пъхвам пръст в маслото и го опитвам. После, с лудо биещо сърце, го занасям на плота заедно с още едно бурканче с конфитюр „Смакърс“. Вземам две филии от хляба на плота и започвам да ровя из чекмеджетата за приборите. Правя си сандвич така, сякаш постоянно върша точно това в тази кухня.

В дневната сядам на стола, на който момичето винаги сяда за хранене. Изяждам си сандвича и си представям как майка ми излиза от кухнята с поднос с огромна печена пуйка.

— Здрасти, татко — обръщам се на глас към празното място от лявата си страна и се преструвам, че имам истински баща, вместо изпълнен с чувство за вина донор на сперма, който всеки месец изпраща чек.

Как е училището? — представям си, че пита той.

— Изкарах сто точки на теста по биология.

— Страхотно! Няма да се учудя, ако влезеш в медицинския факултет, също като мен.

Поклащам глава. Или току-що съм си представил, че участвам в телевизионна сапунка, или имам някакъв комплекс тип Златокоска.

Едно време Джейкъб ми четеше вечер. Е, всъщност не точно. Четеше на себе си и дори не толкова четеше, колкото рецитираше това, което беше запомнил, а аз случайно се бях озовал на същото географско местоположение, така че не можех да не слушам. Но ми харесваше. Когато брат ми говори, гласът му се повишава и спада така, сякаш всяко изречение е песен. Звучи странно в нормален разговор, но някак си е добре, когато чете приказка. Спомням си как слушах приказката за Златокоска и трите мечки и как си помислих, че е голяма смотанячка. Ако си беше изиграла картите правилно, можеха и да й позволят да остане.

Миналата година, когато бях ученик първа година в областната гимназия, имах възможност да започна отначало. Имаше деца от други градове, които не знаеха нищо за мен. Първата седмица се движих с две момчета, Чад и Андрю. Бяха в часовете ми по технология и изглеждаха жестоки, а освен това живееха в Суанзи, не в Таунсенд. Никога не бяха срещали брат ми. Смеехме се на навитите пет сантиметра по-високо панталони на учителя ни по природни науки и обядвахме заедно в кафенето. Дори смятахме да отидем заедно на кино през уикенда, ако дават нещо хубаво. Но един ден Джейкъб дойде в кафенето, защото беше довършил задачите си по физика за абсурдно кратко време и учителят му го беше освободил, и разбира се, се запъти право към мен. Представих го и казах, че е ученик в горните класове. Това беше първата ми грешка — Чад и Андрю така се въодушевиха при мисълта да се движат с ученик от горните класове, че го попитаха в кой клас е и дали участва в някой спортен отбор.

— В единайсети — отговори Джейкъб, а после им каза, че не обича спортовете. — Предпочитам криминалистиката — продължи той. — Чували ли сте за доктор Хенри Лий?

После десет минути разправя за криминалиста от Кънектикът, работил по големи случаи като тези на Оу Джей Симпсън, Скот Питърсън и Елизабет Кларк. Мисля, че Чад и Андрю загубиха интерес някъде около лекцията за значението на начина, по който се разпръскват капките кръв. Излишно е да ви казвам, че следващия път, когато си избирахме партньори за лабораторен опит по технология, и двамата ми обърнаха гръб.

Вече съм довършил сандвича си, затова ставам от масата в дневната и се качвам по стълбите. Първата стая на горния етаж е на момчето и целите стени са покрити с плакати на динозаври. Завивките са украсени с флуоресцентни птеродактили, а на пода до леглото лежи дистанционно с Тай-рекс. За миг застивам неподвижен. В един период Джейкъб беше полудял по динозаврите също толкова, колкото сега по криминалистиката. Дали това момченце можеше да разкаже за тиранозавъра, открит в Юта, с дълги трийсет и осем сантиметра нокти, който прилича на нещо от тийнейджърски филм на ужасите? Или че първият почти цял скелет на динозавър — хадрозавър — е бил открит през 1858 година в Ню Джърси?

Не, той е просто дете. Не дете със синдром на Аспергер. Знам го, защото вечер надничам през прозореца и наблюдавам семейството. Знам, защото тази кухня с топлите й жълти стени е място, където искам да бъда, а не такова, от което бих избягал.

Ненадейно си спомням нещо. Онзи ден, в който двамата с Джейкъб си играехме в езерцето под надуваемата лодка, когато започнах да откачам, защото не можех да дишам, а лодката ни притискаше. Той някак си успя да разкъса засмукващия пласт на гумата и обви ръце около гърдите ми, вдигна ме високо, за да си поема огромни глътки въздух. Завлече ме до брега и седя треперещ до мен, докато си спомних как се говори. Това беше последният път, в който си спомням Джейкъб да се е грижил за мен, вместо обратното.

В стаята, където стоя, има цяла стена с рафтове с електронни игри. Преди всичко Wii и ХЬох, но имаше и няколко нинтендо DS за разнообразие. Ние нямаме никакви системи за игра: не можем да си ги позволим. Гадостите, които Джейкъб трябва да пие на закуска — допълнително ястие изцяло от хапчета, инжекции и хранителни добавки — струват цяло състояние и знам, че понякога майка ми остава по цяла нощ будна и се занимава с редакторска работа на свободна практика, за да може да плаща на Джес, учителката на Джейкъб по социални умения.

Чувам ръмженето на кола на тихата улица и когато надниквам през прозореца, го виждам: зеленият ван се появява на алеята. Излитам надолу по стълбите, профучавам през кухнята и изхвърчавам през задната врата. Клякам в храстите и затаявам дъх. Виждам как момчето излиза от вана първо с принадлежности за хокей в ръка. После идва ред на сестра му и най-накрая на родителите му. Баща му грабва от жабката чанта с оборудване и всички влизат в къщата и изчезват от погледа ми.

Излизам на пътя, качвам се на скейтборда си и се отдалечавам от претруфената къща. Под якето ми е играта Wii, която грабнах в последната минута — някакво предизвикателство със Супер Марио. Усещам как сърцето ми бие лудо срещу нея.

Не мога да играя на тази игра. Дори не я искам истински. Единствената причина, поради която я взех, е, че те изобщо няма да разберат, че е изчезнала. Как биха могли да разберат, когато имат толкова много?