Джоди Пико
Домашни правила (17)

Рич

През своите двайсет години в полицията съм се изправял пред много мъчителни ситуации: опити за самоубийство, престъпници, избягали след въоръжен грабеж, жертви на изнасилване, прекалено травматизирани, за да ми разкажат историята си. Но нито един от тези случаи не може да се сравнява със задачата да задържиш вниманието на публика от седемгодишни.

— Може ли пак да ни покажете пистолета си? — пита едно дете.

— Идеята не е добра — отговарям и хвърлям поглед към учителката, която вече ме помоли да сваля кобура и оръжието, преди да дойда в час за Деня на професиите — искане, което трябваше да отхвърля, защото от техническа гледна точка все още бях на работа.

— Някога стреляли ли сте с него?

Поглеждам над главата на обсебеното от амунициите момче към останалата част от класа.

— Има ли още въпроси?

Едно момиченце вдига ръка. Познавам го: може би е идвало на някое от тържествата за рождения ден на Саша.

— Винаги ли хващате лошите? — пита то.

Невъзможно е да обясня на дете, че в живота границата между доброто и злото не е толкова черна и бяла, колкото в приказките. При определени обстоятелства обикновен човек може да се превърне в злодей. Понякога ние, убийците на дракони, правим неща, с които не се гордеем.

Поглеждам малката в очите.

— Опитваме се.

На хълбока ми мобилният телефон започва да вибрира. Отварям капачето, виждам номера на участъка и ставам.

— Налага се да съкратя часа… И така, кажете ми още веднъж: кое е основното правило на местопрестъплението?

Класът извиква отговора:

— Не докосвайте нищо важно, ако не идва от вас!

Учителката ги подканва да ми благодарят с ръкопляскания, а аз прикляквам близо до чина на Саша.

— Как мислиш? Засрамих ли те непоправимо?

— Добре се справи — отговаря дъщеря ми.

— Не мога да остана да обядваме заедно — извинявам се. — Трябва да отида в участъка.

— Няма нищо, татко — вдига рамене Саша. — Свикнала съм.

Това е истински ад. Умирам всеки път, когато разочаровам детето си.

Целувам Саша по темето и учителката ме изпраща до вратата. После се мятам в колата, запътвам се към участъка и сержантът, приел сигнала, набързо ме осведомява за случилото се.

Марк Магуайър, студент в програмата за специализация във Върмонтския университет, се е изгърбил на стол в чакалнята. Бейзболната му шапка е нахлупена ниско над лицето, а кракът му нервно подскача нагоре-надолу. За малко го наблюдавам през прозореца, а после влизам да говоря с него.

— Господин Магуайър? Аз съм детектив Матсън. Как мога да ви помогна?

Той става.

— Приятелката ми изчезна.

— Изчезна — повтарям.

— Да. Снощи й позвъних, но не ми вдигна. А когато сутринта отидох у тях, я нямаше.

— Кога я видяхте за последен път?

— Във вторник сутринта — отговаря той.

— Възможно ли е да е изникнало нещо спешно? Или да е имала уговорка, за която не ви е казала?

— Не. Никога не ходи никъде без чантата си, а чантата беше още в къщата… както и палтото й. Навън е мразовито. Защо ще отиде някъде без палтото си? — Гласът му е безумен, разтревожен.

— Скарали ли сте се?

— Този уикенд ми се разсърди — признава той. — Но говорихме и изяснихме нещата. Сдобрихме се.

„Да бе, да“ — помислям си.

— Обадихте ли се на приятелите й?

— Никой не я е виждал — нито приятелите, нито преподавателите й. А тя не е от хората, които пропускат занятия.

Обикновено не обявяваме, че някой е изчезнал, преди да са изминали трийсет и шест часа, макар правилото да има изключения. Зависи от положението на изчезналия: дали е бил в риск, или не е бил изложен на очевиден риск. А точно сега нещо в поведението на този тип ми подсказва, че не ми признава всичко.

— Господин Магуайър — казвам, — защо не се повозим с колата?

 

 

Джес Огилви се справя дяволски добре за специализантка. Живее в скъпо предградие с тухлени къщи и беемвета.

— Откога живее тук? — питам.

— Едва от седмица. Наглежда къщата на един от професорите си, който ще прекара семестъра в Италия.

Паркираме на улицата и Магуайър ме повежда към задната врата, която не е заключена. Това не е необичайно тук: въпреки всичките ми предупреждения, че предпазливостта е за предпочитане пред съжалението, много хора правят неправилното предположение, че в този град не може да бъде извършено престъпление.

В помещението за кални обувки има най-различни предмети — от палтото, което сигурно е на момичето, до бастун и чифт мъжки ботуши. Кухнята е прибрана, а в мивката има чаша с пакетче чай вътре.

— Не съм докосвал нищо — казва Магуайър. — Всичко това беше тук, когато дойдох днес сутринта.

Писмата са подредени в спретната купчинка на масата. Виждам дамска чанта, оставена легнала. Отварям я и намирам портмоне с двеста и тринайсет долара.

— Забелязахте ли да липсва нещо? — питам.

— Да — отговаря Магуайър. — Горе.

Завежда ме в стая за гости, където чекмеджетата на скрина са открехнати и отвътре се подават дрехи.

— Джес е маниак на тема чистота — обяснява Магуайър. — Никога не би оставила леглото неоправено или дрехи на пода, както сега. Но кутията, опакована като подарък? Вътре имаше раница, а сега я няма. Още беше с етикетите. Беше подарък от леля й за Коледа и Джес я мразеше.

Отивам до гардероба. Вътре има няколко рокли, както и няколко мъжки ризи и дънки.

— Мои са — обяснява Магуайър.

— И вие ли живеете тук?

— Официално не, поне за пред професора. Но да, повечето нощи оставах тук. Поне докато тя не ме изхвърли.

— Изхвърлила ли ви е?

— Нали ви казах, че се скарахме. В неделя вечерта не искаше да ми говори. Но в понеделник изгладихме нещата.

— Бъдете по-точен — казвам.

— Правихме секс — отговаря Магуайър.

— По взаимно съгласие ли?

— Мили боже, човече! За какъв ме вземате?

Изглежда истински обиден.

— А гримовете й? Тоалетните й принадлежности?

— Четката й за зъби я няма — продължава Магуайър. — Но гримовете й са още тук. Вижте, не трябва ли да повикате подкрепление или нещо такова? Или да обявите код АМБЪР?

Не му обръщам внимание.

— Опитахте ли се да се свържете с родителите й? Къде живеят?

— Обадих им се. В Бенингтън са, не са я чували и сега и те са в паника.

„Направо страхотно“ — мисля си.

— Досега изчезвала ли е така?

— Не знам. Ходим само от няколко месеца.

— Вижте — казвам, — ако останете тук, тя вероятно ще се обади или просто ще се прибере. Нещата ми изглеждат така, сякаш е имала нужда от малко време да се успокои.

— Вие майтап ли си правите? — пита Магуайър. — Ако си е тръгнала нарочно, защо ще си забрави портфейла, но ще си спомни за мобилния? Защо ще вземе раница, която нямаше търпение да върне в магазина?

— Не знам. Може би, за да ви отклони от следата.

Очите на Магуайър светват гневно. Още преди да скочи към мен, знам, че ще ми се нахвърли. Отблъсвам го с бързо движение, което оставя ръката му извита зад гърба.

— Внимавайте — предупреждавам го тихо. — Мога да ви арестувам за това.

Тялото на Магуайър се стяга в хватката ми.

— Приятелката ми изчезна. Аз ви плащам заплатата, а вие дори не искате да си свършите работата и да разследвате случая?

Технически, ако Магуайър е студент, значи не ми плаща заплатата. Но няма да го притискам.

— Вижте какво — казвам и го пускам, — ще поогледам пак.

Влизам в главната спалня, но очевидно Джес Огилви не спи там — всичко изглежда непокътнато. В свързаната баня откривам леко влажни кърпи, ала подът на душа вече е изсъхнал. В дневната на долния етаж няма никакви следи от безпорядък. Заобикалям къщата и проверявам пощенската кутия. Вътре има напечатана на компютър бележка с молба до пощальона да запази кореспонденцията в станцията до втора молба.

Кой, по дяволите, печата на машина бележки до пощальона?

Слагам си ръкавици и пъхвам бележката в плик за веществени доказателства. В лабораторията ще пуснат тест с нинхидрин за отпечатъци.

Точно сега нещо ми подсказва, че ако отпечатъците не съвпадат с тези на Джес Огилви, ще съвпаднат с отпечатъците на Марк Магуайър.