Джоди Пико
Домашни правила (15)

Ема

Позволяват ми да работя по колонката си у дома, но всеки вторник следобед трябва да ходя в центъра, за да се срещна с редакторката си. По-голямата част от тази среща е терапевтична сесия — тя ми разказва какво не е наред в живота й и очаква да й дам съвет, както правя с купищата хора във вестника.

Нямам нищо против: един час терапевтична работа на седмица ми се струва честна сделка в замяна на чек и здравна осигуровка. Но това означава, че във вторник, когато Джейкъб се среща с Джес, тя отговаря да го прибере вкъщи.

Тази вечер прекрачвам прага и заварвам Тео в кухнята.

— Как се чувстваш? — питам и притискам длан до челото му. — Имаш ли температура?

Както обикновено, преди да изляза от офиса, позвъних вкъщи от Бърлингтън и разбрах, че Тео е болен и обезумял от тревога, защото си тръгнал по-рано от училище, без да си спомни, че днес е денят, в който води Джейкъб на срещата му с Джес. Второ обаждане до училищния съветник ми попречи да изпадна в паника: госпожа Гренвил говорила с Джейкъб и му обяснила да вземе автобус до дома на Джес. Била уверена, че ще се справи и сам.

— Само настинка — отвърна Тео и се дръпна. — Но Джейкъб още го няма, а вече е четири и половина.

Няма нужда да казва нищо повече: Джейкъб по-скоро би отрязал собствената си ръка с нож за масло, отколкото да изпусне епизод на „Ловци на престъпници“. Но закъснява само с петнайсет минути.

— Днес срещата им е на ново място. Може би новата й къща е по-далеч от общежитието.

— Но ако изобщо не е стигнал там? — пита Тео, видимо разстроен. — Трябваше просто да остана на училище и да го заведа, както обикновено…

— Скъпи, бил си болен. А и според госпожа Гренвил, за него това е възможност да прояви независимост. Мисля, че имам в пощата си новия номер на Джес; ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще й се обадя.

Обвивам ръце около Тео. Отдавна не съм го прегръщала: на петнайсет години той избягва всеки опит за физическа проява на привързаност. Много е сладък обаче, когато се тревожи така за Джейкъб. Двамата може и да имат търкания, но в сърцето си Тео обича брат си.

— Сигурна съм, че той е добре, но се радвам, че има теб, за да се грижиш за него — казвам и неочаквано решавам да се възползвам от доброжелателността му към Джейкъб. — Хайде тази вечер да отидем на китайски ресторант — предлагам, макар че храненето навън е лукс, който не можем да си позволим, а освен това е трудно да намерим храна, която Джейкъб може да яде, ако не я приготвя лично.

На лицето на Тео се изписва неразгадаемо изражение, но после той кимва.

— Супер — казва навъсено и се изплъзва от хватката ми.

Вратата на помещението с калните обувки се отваря.

— Джейкъб? — провиквам се и отивам да го посрещна.

За миг оставам неспособна да продумам. Очите му са обезумели, а носът му тече. Ръцете му се мятат отстрани на тялото. Той ме блъсва в стената и хуква към стаята си.

— Джейкъб!

Стаята му няма ключалка — махнах я преди години. Сега отварям вратата и го намирам в гардероба му, под планина от ръкавели и анцузи. Люшка се напред-назад и от гърлото му излиза висок писклив звук.

— Какво има, скъпи? — питам, заставам на четири крака и пропълзявам в гардероба. Обгръщам го с ръце и започвам да пея: — Застрелях шерифа… но не и заместника.

Ръцете на Джейкъб се мятат толкова силно, че ми причиняват болка.

— Говори ми — казвам. — Да не се е случило нещо с Джес?

При звука на името й той извива гърба си назад, сякаш го е улучил куршум. Започва да удря главата си в стената с такава сила, че мазилката започна да пада.

— Недей — умолявам го. Използвам цялата си сила, за да го дръпна напред, където не може да се нарани.

Да се бориш с аутистична криза, е все едно да се бориш с торнадо: озовеш ли се достатъчно близо, за да разбереш какво предстои, не можеш да направиш нищо, освен да чакаш бурята. За разлика от дете, изпаднало в пристъп на гняв, Джейкъб не се интересува дали поведението му ще предизвика реакция от моя страна. Не внимава да не се нарани. Не го прави, за да получи нещо. Всъщност няма никакъв контрол над себе си. И за разлика от времето, когато беше четири или петгодишен, не съм достатъчно едра да го овладея.

Ставам, изгасям всички лампи в стаята и спускам щорите, за да стане съвсем тъмно. Пускам диска на Джейкъб, диска с Марли. После започвам да свалям дрехи от закачалките в гардероба и да ги трупам върху тялото му. Отначало това го кара да закрещи още по-силно, но после, когато тежестта се увеличава, го успокоява. По времето, когато заспива в прегръдките ми, съм разкъсала блузата и чорапите си. Компактдискът се е извъртял четири пъти, целият. Дисплеят на електронния часовник показва 20:35.

— Какво те разстрои? — прошепвам.

Може да е било всичко — спор с Джес, фактът, че обзавеждането на кухнята в новия й дом не му харесва, закъснялото осъзнаване, че е изпуснал любимия си сериал. Целувам го по челото. После внимателно се измъквам от хватката на ръцете му и го оставям свит на пода с възглавница под главата. Покривам го с летния юрган с десен на пощенски марки, който този сезон е сгънат в гардероба му.

Мускулите ми са схванати. Слизам на долния етаж. Всички лампи са угасени, освен една в кухнята.

Хайде тази вечер да отидем на китайски ресторант.

Но това беше, преди да разбера, че ще се окажа засмукана в черната дупка, в която Джейкъб може да се превърне във всеки момент.

На плота има купичка от зърнена закуска с локвичка от соево мляко на дъното. Кутията „Райе Чекс“ стои до нея като обвинение.

Майчинството е същински сизифов труд. Закърпваш една цепка, а зейва друга. С времето започнах да вярвам, че животът, в който съм обгърната, така и няма да ми стане.

Занасям купичката в мивката и преглъщам сълзите, които напират в гърлото ми.

О, Тео, съжалявам.

Пак.