Джоди Пико
Домашни правила (58)

Джейкъб

Когато бях малък, убедих брат си, че притежавам суперсили. Как иначе бих могъл да чуя какво прави майка ни на горния етаж, когато ние двамата бяхме на долния? Защо да не кажа, че от флуоресцентните лампи ми се виеше свят, понеже съм прекалено чувствителен към светлината? Когато не чуех някой въпрос, който ми задаваше Тео, му отвръщах, че чувам толкова много разговори и фонови шумове едновременно, че понякога ми е трудно да се съсредоточа само върху един.

За известно време подейства. А после брат ми разбра, че не съм надарен със свръхсетивни възприятия. Просто бях странен.

Да имаш Аспергер, е все едно животът да бучи през теб с пълна сила през цялото време. Прилича на постоянен махмурлук, признавам си, напивал съм се само веднъж, когато опитах водка „Сива гъска“, за да проверя какво въздействие ще ми окаже, и с неудоволствие открих, че вместо да се кикотя, както всички пияни по телевизията, се почувствах само още повече не на място и още по-дезориентиран, а светът стана по-размит и неясен. Всички тези малки аутистчета, които виждате да си блъскат главата в стената, не го правят, защото са малоумни. Правят го, защото останалият свят е толкова шумен, че им причинява болка, и по този начин се опитват да го прогонят.

Но гледките и звуците не са единственото, което е прекалено силно. Кожата ми е толкова чувствителна, че мога да ви кажа дали ризата ми е памучна, или найлонова само от температурата й на гърба ми. Трябва да изрязвам от дрехите си всички етикетчета, за да не се търкат, защото усещането е, че ме пили шкурка. Ако някой ме докосне неочаквано, надавам вик — не от страх, а защото понякога нервните ми окончания сякаш са отвън, а не отвътре.

Но не само тялото ми е свръхчувствително: умът ми обикновено се намира в състояние на преумора. Винаги съм мислил, че е странно, когато хората ме описват като роботоподобен или лишен от чувства, защото, ако не друго, аз винаги изпитвам панически страх от нещо. Не обичам да общувам с хората, ако не мога да предвидя как ще отговорят. Никога не се питам как ли изглеждам в очите на друг; никога не би ми хрумнало дори да помисля за това, ако майка ми не беше насочила вниманието ми към този въпрос.

Ако направя комплимент на някого, не го правя, защото това е подходящото нещо за казване, а защото е вярно. Дори обичайните фрази при мен не идват лесно. Ако кажете „благодаря“, трябва да преровя базата данни в мозъка си, за да намеря „няма за какво“. Не мога да бъбря за времето само за да запълня тишината. През цялото време си мисля „това е толкова фалшиво“. Ако грешите за нещо, ще ви поправя — не защото искам да ви накарам да се почувствате зле (всъщност изобщо не мисля за вас), а защото за мен фактите са много важни — по-важни от хората.

Никой никога не пита Супермен дали рентгеновото му зрение не е досадно — дали не му писва да гледа в тухлени сгради и да вижда мъже, които бият жените си, самотни жени, които се напиват, или неудачници, които сърфират в порносайтове. Никой никога не пита Човека паяк дали не му се вие свят. Ако техните суперсили са поне малко като моите, нищо чудно, че постоянно се излагат на смъртна опасност. Навярно се надяват на бърза смърт.