Джоди Пико
Домашни правила (27)

Джейкъб

Никога не съм бил голям почитател на „Аз обичам Луси“. Но всеки път, когато видя епизода, в който Луси и Етел работят в бонбонената фабрика и изостават с опаковането, избухвам в смях. Начинът, по който тъпчат бонбоните в устата и униформите си… е, разбирате, че всичко ще свърши с прочутия вой на Луси.

Всички тези въпроси, които ми задава детектив Матсън, ме карат да се чувствам като Луси в бонбонената фабрика. Отначало успявам да ги следя, особено след като осъзнавам, че не ми е сърдит, задето нахълтах на местопрестъплението с умрелия от хипотермия. Но после нещата стават по-сложни. Въпросите се трупат един върху друг като бонбоните от сериала и аз все още се опитвам да опаковам последния, а той вече запраща към мен следващия. Искам единствено да взема думите му и да ги натъпча някъде, където да не се налага да ги чувам повече.

Детектив Матсън застава пред мен веднага след началото на първата реклама, на „Педи Пос“, невероятен пример за домашни любимци. Това ме подсеща за миниатюрния пудел, който видяхме в пицарията, а това ме подсеща за Джес, от което изпитвам чувството, че между ребрата ми пърха уловена птичка.

Какво би казал детективът, ако знаеше, че в този момент розовият мобилен телефон на Джес се намира в джоба ми?

— Само още няколко въпроса, Джейкъб — обещава той. — След деветдесет секунди ще съм свършил.

Усмихва се, но не защото е радостен. Някога имах учител по биология, който приличаше на него. Когато поправях грешките му в клас, господин Хабърд се усмихваше с лявата страна на устата си. Предполагах, че това изразява благодарност.

Но тази странна полуусмивка очевидно значеше, че ми е сърдит, макар че усмивката би трябвало да символизира веселост. Изпратиха ме в кабинета на директора заради наглостта ми, когато всъщност ставаше въпрос само за това, че израженията на лицата на хората невинаги отразяват чувствата им.

Той поглежда към тетрадката ми.

— За какво е това?

— Водя си бележки за епизодите — отговарям. — Имам повече от сто.

— Епизоди?

— Тетрадки.

Той кимва.

— Когато отиде у Джес, Марк беше ли там?

— Не.

Сега рекламата по телевизията е за лепило за протези. Тайно изпитвам огромен ужас да не загубя всичките си зъби. Понякога сънувам, че се събуждам и ги виждам да се търкалят по езика ми като камъчета. Затварям очи, за да не се налага да гледам.

— Познавате ли Марк?

— Срещали сме се — отговаря детективът. — С Джес някога говорили ли сте за него?

Очите ми още са затворени, така че може би това е причината да видя това, което виждам: Марк, пъхнал ръка под блузата на Джесика в пицарията. Отвратителният му оранжев анцуг. Халката в лявото му ухо. Натъртванията, които веднъж видях по кръста на Джесика, когато посегна към една книга на висок рафт — два неравни пурпурни овала като щампи за качество върху парче телешко. Каза ми, че е паднала от подвижна стълба, но докато го казваше, отклони погледа си. А за разлика от мен, който поглеждам настрани, за да се чувствам по-удобно, тя го прави, когато се чувства неудобно.

Виждам и как Марк се усмихва само с половин уста.

Сега върви „Очаквайте“ на „Закон и ред: Специални разследвания“, което означава, че следващият кадър на екрана ще е отново „Ловци на престъпници“. Вземам си химикалката и обръщам страницата в тетрадката си.