Джоди Пико
Домашни правила (39)

Рич

В любовта, войната и разследването всичко е честно. Искам да кажа, ако успея да убедя заподозрян, че съм превъплъщение на отдавна починалата му баба и единственият начин да спаси душата си е да ми признае — така да бъде. Което обаче не обезсилва факта, че не мога, да си избия от ума лицето на Ема Хънт в мига, в който осъзна, че съм я предал и нямам намерение да й позволя да присъства на задушевния ми разговор със сина й.

Не мога да заведа Джейкъб в стаята за разпити, защото там още чака Марк Магуайър. Оставих го с един сержант, който в момента е на шестмесечен стаж при мен, за да разбере дали иска да се яви на изпит за детектив. Не мога да освободя Марк, преди да знам със сигурност, че съм намерил правилния заподозрян. Затова завеждам Джейкъб в кабинета си. Не е много по-голям от гардероб, но навсякъде има кутии с папки, а на таблото зад главата ми са залепени няколко снимки на местопрестъпления. Всичко това трябва да накара адреналина му да скочи.

— Искаш ли кока-кола или нещо друго? — питам и посочвам към единствения свободен стол в стаята.

— Не съм жаден — отговаря Джейкъб. — Но няма да откажа нещо за ядене.

Преравям чекмеджетата на бюрото си за бонбон за спешни ситуации — ако работата ми ме е научила на нещо, това е, че когато всичко отива по дяволите, пакет бисквити може да ти помогне да придобиеш известна перспектива. Мятам му част от запасите, останали ми от Хелоуин, и той се намръщва.

— С глутен са — казва.

— Това лошо ли е?

— Нямате ли „Скитълс“?

Не мога да повярвам, че водим преговори за бонбони, но преравям купичката и намирам пакетче „Скитълс“.

— Супер! — възкликва Джейкъб, разкъсва единия ъгъл и пъха ръба в устата си.

Облягам се назад в стола си.

— Ще имаш ли нещо против, ако запиша разговора? Така ще мога да дам да го разпечатат, ако стигнем до някакви големи прозрения.

— О, разбира се. Щом смятате, че ще има полза.

— Ще има — уверявам го и натискам бутона на касетофона. — И така, как разбра, че онзи човек е починал от хипотермия?

— Лесно. По ръцете му нямаше защитни рани; имаше кръв, но липсваше друга травма… и разбира се, фактът, че беше само по бельо, беше голяма улика.

Поклащам глава.

— Благодарение на теб медицинският следовател реши, че съм гений — казвам.

— Кой е най-странният случай, за който сте чували някога?

Замислям се за миг.

— Един младеж скочил от покрива на някаква сграда, за да се самоубие, но минал покрай отворен прозорец точно в мига, в който от него излетял куршум.

Джейкъб се ухилва.

— Това е градска легенда. „Уошингтън Поуст“ я развенча през хиляда деветстотин деветдесет и шеста година като част от реч, изнесена от предишен президент на Американското общество по криминология, за да демонстрира юридическите усложнения на криминалистичния анализ. Но дори и така, пак е добра.

— А ти?

— Тексаският убиец с очните ябълки. Чарлс Олбрайт преподавал точни науки, убивал проститутки и отстранявал хирургически очните им ябълки като трофеи.

Намръщва се.

— Очевидно поради тази причина така и не харесах учителя си по биология.

— На този свят много хора никога не бихме заподозрели, че са убийци — казвам. Докато го изричам, внимателно наблюдавам Джейкъб. — Не си ли съгласен?

За частица от секундата по лицето му преминава сянка.

— Вие би трябвало да знаете по-добре от мен — отвръща той.

— Джейкъб, в момента съм в затруднение. Искам да използвам ума ти във връзка с един текущ случай.

— Джес — заявява той.

— Да. Но тук е малко по-сложно, защото си я познавал. Затова, ако искаме да говорим открито, трябва да се откажеш от правото си да не говориш за случая. Разбираш ли какво казвам?

Той кимва и започва да рецитира предупреждението Миранда^[1] — Имам право да мълча. Всичко, което кажа, може и ще бъде използвано срещу мен в съда. Имам право на адвокат по време на разпита. Ако не мога да си позволя адвокат, ще ми бъде назначен служебно…

— Точно така — измърморвам. — Всъщност тук имам един екземпляр. Ако сложиш инициалите си тук и се подпишеш най-отдолу, мога да докажа на шефа си, че не просто си го научил наизуст, а наистина разбираш какво означава.

Джейкъб взема от мен химикалка и бързо надрасква името си върху документа, който съм приготвил.

— Сега вече може ли да говорим? — пита той. — С какво разполагате?

— Ами от раницата не излезе нищо.

— Никакви отпечатъци ли нямаше?

— Само тези на самата Джес — отвръщам. — Но в къщата открихме нещо интересно — някой е срязал единия прозорец и го е отворил насила.

— Мислите, че извършителят е влязъл оттам?

— Не, защото вратата не е била заключена. Но под прозореца открихме отпечатъци от ботуши, които съответстват на гаджето на Джес.

— Имаше един страхотен епизод на „Ловци на престъпници“, в който отпечатъците отвън се показаха чак когато заваля сняг.

Джейкъб се прекъсва насред изречението и се поправя.

— Значи Марк убива Джес, а после се опитва да го изкара като нещо друго — влизане с взлом, — като срязва прозореца и събаря столовете, писмата и компактдисковете?

— Нещо такова.

Хвърлям поглед към ръцете му. Също като на Магуайър, и по тях няма следи от борба.

— Как смяташ? — питам. — Колко трудно би било да се подреди друго местопрестъпление за заблуда на детективите?

Преди да успее да отговори, мобилният ми иззвънява. Познавам номера: Базил, който е отишъл в болницата с патолога.

— Би ли ме извинил за момент? — обръщам се към Джейкъб, излизам в коридора и затварям вратата след себе си, преди да вдигна. — Какво открихте?

— Освен драскотините по гърба и контузиите по гърлото и горната част на ръцете, има още няколко в периорбиталната област…

— Говори на английски, Базил.

— Кръвоизлив в подкожието на очите — пояснява той. — Счупен нос и фрактура на черепа. Причина за смъртта е субдурален хематом.

Опитвам се да си представя как Джейкъб Хънт нанася прав десен в лицето на Джес Огилви достатъчно силно, за да й строши черепа.

— Чудесно. Благодаря.

— Това не е всичко — казва Базил. — Бельото й е облечено отзад напред, но няма следи от сексуално посегателство. Лицето й е било измито — открихме следи от кръв в косата й. И липсващият зъб. Открихме го.

— Къде?

— Увит в тоалетна хартия и пъхнат в предния джоб на шортите й — отговаря Базил. — Който и да го е направил, не просто е захвърлил тялото на Джес Огилви. Изпитвал е привързаност към нея.

Затварям и веднага си помислям за Саша, на която й падна един зъб само преди месец, докато беше при мен. Увихме го в хартия и го прибрахме в плик, на който написахме името на Феята на зъбчетата. Естествено трябваше да позвъня на бившата си и да попитам каква е цената. Пет долара, вярвате или не. Което означава, че цялата ми уста струва сто и шейсет. След като Саша заспа и смених обикновения плик с хубав „Линкълн“, извадих зъбчето и го задържах в ръката си. Питах се какво, по дяволите, да правя с млечно зъбче. Представих си, че Феята на зъбчетата има празни бурканчета зя свещи, от онези с мидени черупки, само че нейните са пълни с хиляди зъбчета. Тъй като не обичам подобен декор, реших, че просто ще изхвърля проклетия предмет, но в последния момент установих, че не мога да го направя. Това беше детството на дъщеря ми, запечатано в плик. Колко възможности ще имам да държа в ръка късче от живота й?

Дали Джейкъб Хънт се е чувствал по същия начин, докато е държал зъба на Джес Огилви?

Поемам си дълбоко въздух и се връщам в кабинета си. Време е да свалим ръкавиците.

— Някога присъствал ли си на аутопсия, Джейкъб?

— Не.

Сядам обратно зад бюрото си.

— Първото, което прави патологът, е да вземе голяма игла и да я забучи в очната ябълка, за да изтегли кристалина. Ако му пуснеш токсикологичен тест, ще разбереш какво е имало в системата на жертвата в момента на смъртта.

— Какъв токсикологичен тест? — пита Джейкъб, абсолютно необезпокоен от зловещата картина, която му рисувам. — За алкохол ли? Или за лекарства? За незаконни наркотици?

— После патологът разрязва торса с У-образен разрез и одира кожата. Прави разрез през ребрата, за да се получи малък купол, който може да вдигне като капачка на буркан. След това започва да изважда органите, един по един… да ги претегля… да отрязва късчета, които да разгледа под микроскоп.

— Веднъж един полицай се опита да ми направи тест. Хапнах черния му дроб с бамя и бутилка кианти.

— А после патологът взема триона си и отрязва цялата горна част на черепа и го отваря с длето. Бръква вътре и изважда мозъка на жертвата. Знаеш ли какъв звук издава мозъкът, когато го изстъргват от черепа, Джейкъб?

Имитирам въпросния звук. Прилича на разчупване на печат.

— После го претеглят, нали? — пита Джейкъб. — Средният човешки мозък тежи около един килограм и петстотин грама, но най-големият документиран мозък тежи два килограма и триста и десет грама.

— Всичко това, което описах — продължавам и се привеждам напред, — всичко това току-що се е случило с приятелката ти Джес. Какво мислиш за това?

Джейкъб се дръпва по-назад на стола си.

— Не искам да мисля за това.

— Искам да ти разкажа за някои от нещата, които са открили при аутопсията на Джес. Навярно ще можеш да ми кажеш как е възможно да са се случили.

Той се оживява видимо, готов да участва в играта.

— Имало е синини, които показват, че някой я е стискал за ръцете и я е душил за врата.

— Ами… — замисля се Джейкъб. — Отпечатъците от пръсти ли са, или от цели длани?

— Ти ми кажи, Джейкъб. Не си сграбчил Джес за ръцете, нали?

Осъзнава, че е попаднал в капан, и на лицето му се изписва изражение, много приличащо на изражението на майка му. Ръцете му се свиват около страничните облегалки на стола му. Той поклаща глава.

— Не.

— Не си ли я душил? Нали няма да ме излъжеш?

Джейкъб затваря очи и потръпва, сякаш изпитва болка.

— Не…

— Какво те накара да я удушиш?

— Нищо!

— Скарахте ли се? Тя каза ли нещо, което не ти хареса? — притискам го.

Той се премества на ръба на стола си и започва да са люлее. Не ме поглежда в очите, колкото и да повишавам глас. Иска ми се да бях по-предвидлив и да бях направил видео, а не аудиозапис на разговора ни. Ако поведението на това дете не е азбучен признак за вина, не знам какво може да е.

— Нищо не ме е накарало да удуша Джес — казва Джейкъб.

Отминавам тези думи с пълно пренебрежение.

— Души ли я, докато спря да диша?

— Не…

— Удари ли я в лицето?

— Какво? Не?

— Как тогава зъбът й се е оказал избит?

Той поглежда към мен и това ме изненадва. Погледът му е прям, открит, изпълнен с толкова силно чувство, че изпитвам непреодолимо чувство да се извърна настрана, както обикновено прави той.

— Стана случайно — признава тихо Джейкъб.

Едва сега осъзнавам, че съм бил затаил дъх.