Джоди Пико
Домашни правила (106)

Оливър

Навремето училищният ми съветник, госпожа Инвърхол, ме подложи на тест за установяване на способностите, за да разгадае какво бъдеще ме очаква. Първата препоръка за работа на човек с моите умения беше следовател при въздушнотранспортни произшествия — професия, която упражняват по-малко от петдесет души в целия свят. Препоръка номер две беше уредник на музей за китайско-американски науки. Препоръка номер три беше цирков клоун.

Сигурен съм, че „адвокат“ дори не беше в списъка.

Известно време след завършването на колежа чух, че същата тази училищна съветничка се е пенсионирала преждевременно и се е преместила в някаква утопична общност в Айдахо, където се прекръстила на „Благослов“ и сега отглеждала алпаки.

Франсес Гренвил не прилича на човек, грозен от опасност в близко бъдеще да основе ферма за лами. Носи блуза, закопчана до гърлото, а ръцете й са стиснати толкова силно в скута, че ноктите й сигурно оставят вдлъбнатини по кожата.

— Госпожо Гренвил — започвам, — къде работите?

— В областната гимназия в Таунсенд.

— И от кога сте училищен съветник там?

— Това е десетата ми година.

— Какви са отговорностите ви?

— Помагам на учениците в търсенето и подбора на колеж. Пиша им препоръки, когато кандидатстват. И работя с ученици с поведенчески проблеми в училище.

— Познавате ли. Джейкъб?

— Да. Понеже е на ИУП, съм тясно свързана с организацията на учебния му ден с оглед на специалните му нужди.

— Бихте ли ни обяснили какво е ИУП?

— Индивидуална учебна програма — отговаря тя. — Образователен план, изискван от федералния закон, за да подобри образователните резултати на децата с увреждания. Всеки ИУП е различен, според детето. За Джейкъб, например, разработихме списък от правила, към които да се придържа в училищна среда, защото функционира много добре със структури и рутина.

— Срещали ли сте се с Джейкъб и по други поводи, несвързани с образователните му нужди?

— Да — отговаря госпожа Гренвил. — Имаше случаи, в които си е навличал неприятности с учителите заради неприемливо поведение в час.

— Например?

— Веднъж продължил да повтаря на учителя си по биология, че греши във връзка с определени фактически изявления в час — пояснява тя и се поколебава. — Господин Хабърд преподавал структурата на ДНК. Свързал аденин с аденин, вместо с тимин. Когато Джейкъб му казал, че това е неправилно, господин Хабърд се ядосал. Джейкъб не осъзнал, че учителят е сърдит, и продължил да посочва въпросната неточност. Господин Хабърд го изпратил в кабинета на директора, задето се намесвал по време на урока.

— Джейкъб обясни ли ви защо не е разбрал, че учителят му е сърдит?

— Да. Каза, че когато е сърдит, господин Хабърд изглежда така, както другите хора, когато са щастливи.

— А така ли е?

Госпожа Гренвил свива устни.

— Забелязала съм, че господин Хабърд има склонност да се подсмихва, когато се раздразни.

— Случайно да знаете дали наистина е неправилно свързването на аденин с аденин?

— Оказа се, че Джейкъб е прав.

Хвърлям поглед назад към масата на защитата. Джейкъб се хили от ухо до ухо.

— Имало ли е други случаи, при които е трябвало да помагате на Джейкъб?

— Миналата година се забърка в проблем заради едно момиче. То било много разстроено заради лоша оценка и някак съобщило на Джейкъб, че ако наистина иска да му бъде приятел, трябва да каже на учителя по математика да… — поглежда надолу към скута си. — Да се съвокупли със себе си. Джейкъб получи наказание за това и по-късно се конфронтирал с момичето, като го стиснал за гърлото.

— Какво се е случило после?

— Един учител го видял и го издърпал от момичето. Отстраниха го от училище за две седмици. Щяха да го изключат, ако не беше на ИУП и не стана ясно, че е бил предизвикан.

— Какво сте направили, за да промените социалното поведение на Джейкъб в училище?

— Той посещаваше клас за социални умения, но после двете с Ема Хънт обсъдихме възможността за частен учител, само за Джейкъб. Помислихме си, че така може да успее да работи по-пълноценно върху конкретни ситуации, които го разстройват, за да се научи да се справя с тях по-конструктивно.

— Намерихте ли учител?

— Да. Свързах се с университета и оттам пуснаха обяви във факултета по педагогика.

Поглежда към съдебните заседатели.

— Джес Огилви беше първата студентка, която отговори на обявата.

— Джейкъб срещаше ли се с нея?

— Да, от миналата есен.

— Госпожо Гренвил, откакто Джейкъб започна уроците си с Джес Огилви, имаше ли случаи, в които си е изтървал нервите?

Тя поклаща глава.

— Нито един — отговаря.

— Свидетелката е ваша — обръщам се към Хелън.

Прокурорът се изправя.

— Господин Хабърд, учителят по биология е бил сърдит и Джейкъб не го е осъзнал?

— Не.

— Бихте ли казали, че това е проблем за Джейкъб — че не разбира кога някой му е сърдит?

— Като се има предвид това, което знам за синдрома на Аспергер, да.

— При другия инцидент, за който споменахте, Джейкъб е напсувал учител, а после е нападнал момичето, което го предизвикало да го направи?

— Да.

— Преди това някой казвал ли е на Джейкъб да не разрешава проблемите с физическо насилие?

— Определено — отговаря училищният съветник. — Той знаеше, че това е училищно правило.

— Но е нарушил това правило? — пита Хелън.

— Да.

— Макар че според собствените ви думи за Джейкъб е много важно да спазва правилата?

— Въпреки това — признава госпожа Гренвил.

— Имаше ли обяснение защо е нарушил това правило?

Госпожа Гренвил бавно поклаща глава.

— Каза, че просто е прещракал.

Хелън обмисля чутото.

— Освен това, госпожо Гренвил, казахте, че откакто е започнал уроците си с Джес Огилви, Джейкъб не си е изпускал нервите в училище?

— Да, така е.

— Очевидно се е сдържал за след училище — заключава Хелън. — Нямам повече въпроси.

 

 

Днес съдът се оттегля по-рано, защото съдия Кътингс има час при лекаря. Докато залата се изпразва, си събирам папките и ги напъхвам в куфарчето си.

— И така — обръщам се към Ема, — ще дойда у вас да поговорим за показанията ти.

С крайчеца на окото си виждам, че Тео и Хенри вървят към нас.

— Мислех, че вече сме ги обсъдили — казва остро Ема.

Да, но проклет да съм, ако се върна в кабинета си, като знам, че Хенри е под покрива й.

— Още подготовка никога не е излишна — отвръщам й. — Разполагаме с две коли. Няма смисъл всички вие да се тъпчете в една. Някой иска ли да се вози с мен?

Гледам право към Ема.

— Чудесна идея — казва тя. — Джейкъб, искаш ли да отидеш?

И аз се озовавам зад наетата кола на Хенри с Джейкъб, седнал до мен — при това след малка криза, защото предпочита да се вози на задната седалка, а аз нямам такава. Започва да си играе с радиото, което улавя само честоти АМ, понеже пикапът ми е толкова стар, че сигурно го е конструирал самият Мойсей.

— Знаеш ли защо нощем честотите АМ се чуват по-добре? — пита Джейкъб. — Защото йоносферата отразява радиосигналите по-добре, когато слънчевата радиация не оказва влияние върху горната част на атмосферата.

— Благодаря — отвръщам. — Тази вечер нямаше да заспя, ако не знаех това.

Джейкъб поглежда към мен.

— Наистина ли?

— Не. Шегувам се.

Той скръства ръце на гърдите си.

— Ти не чу ли какво говореше в съда? Аз не „схващам“ сарказма. Абсолютно егоцентричен съм. О, и във всеки един момент мога съвсем да полудея.

— Не си луд — казвам му. — Просто се опитвам да накарам съдебните заседатели да те сметнат за юридически невменяем.

Джейкъб се смъква по-надолу на седалката си.

— Не обичам етикетите.

— Какво имаш предвид?

— Когато ми поставиха диагнозата, майка ми изпита облекчение, защото реши, че тази диагноза ще помогне. Искам да кажа, учителите не поглеждат към децата, които четат неща за ученици осем класа по-нагоре и решават сложни задачи по математика в трети клас с мисълта, че им трябва специална помощ, дори и другите да им се подиграват през цялото време. Тази диагноза ми помогна да получа ИУП и това беше страхотно, но направи нещата и по-лоши — вдига рамене Джейкъб. — Предполагам, че очаквах да е като при едно момиче от моя клас, което има червено петно, покриващо половината й лице. Хората отиват при нея, питат я какво е това, а тя отговаря, че е белег по рождение и не боли. И това е всичко. Никой никога не пита дали могат да се заразят с него като с вирус, или не отказва да играе с нея заради това. Но когато кажеш на някого, че си аутист, те започват да ти говорят по-високо през половината от времето, сякаш си глух. И малкото неща, които ми приписваха като качества — например това, че съм умен или че имам отлична памет — ненадейно се превърнаха в неща, които ме правеха още по-странен.

За миг замълчава, а после се обръща към мен:

— Не съм аутист. Имам аутизъм. Освен това имам кестенява коса и плоскостъпие. Затова не разбирам защо винаги съм „момчето с Аспергер“.

Не отделям очи от пътя отпред.

— Защото е по-добре да си момчето с аутизъм, отколкото момчето, което е убило Джес Огилви — отговарям и след това не си казваме нищо повече.

 

 

Трябваше да се досетя: Хенри се появи в ден, в който храната не е подчертано подчинена на Аспергер. Ема е приготвила пържоли, печени картофи, сос и безглутенови сладки. Ако Хенри забелязва липсата на зелени зеленчуци — или изобщо на нещо, което да не е кафяво, — не го споменава.

— И така, Хенри — казвам, — значи си програмист?

Той кимва.

— Точно сега правя разбор на XML за уеб приложение, което работи с две движения на курсора. За айфон е и ще овкуси четиристотин съвременни американски етнически ястия с китайски подправки и сосове — пояснява и се впуска в петнайсетминутна лекция на тема езотерично компютърно програмиране, която никой от нас не може да следва.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — казвам.

— Всъщност работя за Adobe^[1] — уточнява Хенри.

Аз и Тео сме единствените, които намират това за смешно. Чудя се дали Хенри е бил диагностициран.

— И си женен за втори път, нали? — питам и поглеждам към Ема.

— Да. Имам две дъщери — казва той и побързва да добави: — Освен двете момчета, разбира се.

— Разбира се — съгласявам се и разчупвам една сладка. — И така, кога си тръгваш?

— Оливър! — обажда се Ема.

Хенри се смее.

— Ами май зависи от това докога ще продължи процесът — отговаря и се обляга назад на стола си. — Ема, вечерята беше страхотна.

„Само почакай да дойде Син петък“ — помислям си.

— Ще е по-добре да си намеря хотел. Не съм мигвал от трийсет и шест часа и скоро ще падна на пода и ще захъркам — продължава Хенри.

— Ще останеш тук — оповестява Ема и двамата я поглеждаме изненадани. — Глупаво е да отседнеш на половин час от тук, когато утре сутринта всички отиваме на едно и също място, не е ли така? Тео, баща ти може да вземе твоята стая, а ти ще спиш на дивана.

— Какво? — виква Тео. — Защо моята? Ами Джейкъб?

— Ще го перифразираме по следния начин — отговаря Ема. — Как предпочиташ, да спиш на дивана, или да ми помогнеш, когато Джейкъб получи криза?

Той става сърдито от масата.

— Къде са шибаните допълнителни възглавници?

— Не искам да гоня никого от стаята му… — започва Хенри.

— Ема — прекъсвам ги, — може ли няколко минути?

— А, да. Искаше да прегледаме показанията, нали? — казва тя и се обръща към Джейкъб: — Скъпи, може ли да разчистиш масата и да заредиш съдомиялната?

Той става и се заема със задачата, а аз повличам Ема по стълбите.

— Трябва да отидем на някое тихо място — казвам и я завеждам в собствената й спалня.

Никога не съм влизал тук. Спокойно е — всичко е в хладно зелено и морскосиньо. На скрина има дзенградина с гребло и три черни камъка. В пясъчника някой е написал: „Помощ“.

— Единственото, което все още ме притеснява, е кръстосаният разпит — казва Ема.

Не успява да изрече нищо повече, защото я сграбчвам и я целувам. Не е нежна целувка, а физическият еквивалент на това да излея в нея всички чувства, които не мога да изразя с думи.

Когато се откъсва от мен, устата й е розова и подута и това ме кара отново да пристъпя към нея, но Ема слага ръка на гърдите ми, за да ме задържи на разстояние.

— О, боже — изрича и на устните й бавно се изписва усмивка. — Ти ревнуваш.

— Какво беше всичко това, по дяволите? „Глупаво е да оставаш на половин час от тук…“

— Наистина е глупаво. Той е баща на момчетата, не непознат, който идва от улицата.

— Значи ще спи от другата страна на тази стена?

— „Спи“ е ключовата дума в изречението — уведомява ме Ема. — Тук е заради Джейкъб. Повярвай ми, няма скрит мотив.

— Но някога си го обичала.

Тя вдига вежди.

— Какво си мислиш? Че петнайсет години съм копняла за него? Че съм чакала мига, в който отново ще прекрачи този праг, за да го скрия в спалнята на горния етаж и да го съблазня ли?

— Не — отричам. — Но за него не го изключвам.

За миг тя остава загледана в мен. После избухва в смях.

— Не си виждал съвършената му съпруга и съвършените му малки момиченца. Повярвай ми, Оливър, аз не съм голямата любов на живота му, която никога няма да забрави.

— За мен обаче си — казвам.

Усмивката изчезва от лицето й. Тя се надига на пръсти и ме целува.

— Това няма ли да ви трябва?

Гласът на Джейкъб ни кара да отскочим един от друг и да оставим помежду си един метър разстояние. Той стои на прага. Едната му ръка все още е на дръжката на вратата, а другата държи куфарчето ми.

— Вие току-що… — запъва се той. — Вие двамата…?

Без да каже нищо повече, запраща куфарчето към мен с такава сила, че изсумтявам, когато го хващам. Излиза тичешком в коридора и затръшва вратата зад гърба си.

— Какво видя? — пита трескаво Ема. — Когато влезе?

Ненадейно на вратата се появява Хенри и поглежда объркано към коридора, където е изчезнал Джейкъб. После поглежда към Ема.

— Всичко наред ли е?

Ема се обръща с лице към мен.

— Мисля, че може би е време да си вървиш — казва.