Джоди Пико
Домашни правила (13)

Тео

Аз научих брат си да се защитава.

Случи се, когато бяхме по-малки — аз на единайсет, а той на четиринайсет. Бях на една от мрежите за катерене на площадката, а той седеше на тревата и четеше книга, която библиотекарката купи специално за него — биографията на Едмънд Локард, бащата на анализа на пръстовите отпечатъци. Мама беше вътре, на една от безбройните си срещи да се увери, че училището на Джейкъб може да бъде също толкова безопасно, колкото и домът му.

Очевидно това не се отнасяше до площадката.

Две момчета с невероятно готини скейтбордове изпълняваха номера на стълбите, когато мярнаха брат ми. Приближиха се и едното дръпна книгата му.

— Това е мое — рече Джейкъб.

— Тогава ела си го вземи — каза момчето и метна книгата на приятеля си, който му я подхвърли обратно. Играеха на прехвърляне над главата на Джейкъб, който се мъчеше да хване книгата. Той обаче не е голям атлет и така и не успя.

— Книгата е от библиотеката, тъпаци такива — рече Джейкъб, сякаш това щеше да промени нещо. — Ще я съсипете!

— Много лошо — отвърна момчето и я метна в огромна локва кал.

— Извади я — добави приятелят му и Джейкъб се хвърли към книгата.

Изкрещях предупреждение, но вече беше късно. Едно от момчетата го събори и той се пльосна по лице в локвата. Седна на земята съвсем подгизнал и започна да плюе кал.

— Приятно четене, бавноразвиващ се — каза първото момче, а после и двете се разсмяха и се отдалечиха със скейтбордовете си.

Джейкъб не помръдна. Седеше в локвата, стиснал книгата до гърдите си.

— Стани — протегнах ръка да му помогна.

Той изсумтя и стана. Опита се да обърне страниците на книгата, но калта ги беше залепила една за друга.

— Ще изсъхне — казах. — Да доведа ли мама?

Брат ми поклати глава.

— Тя ще ми се разсърди.

— Няма — обещах, макар че той сигурно беше прав. Дрехите му бяха абсолютно съсипани. — Джейкъб, трябва да се научиш да им отвръщаш. Прави това, което правят те, само че десет пъти по-лошо.

— Да ги блъскам в локви ли?

— Ами не. Можеш просто… не знам. Да ги наричаш с разни имена.

— Казват се Шон и Амал — рече Джейкъб.

— Не тези имена. Пробвай с „тъпако“ или „зарежи, боклук“.

— Това са ругатни…

— Да. Но ще ги накара да се замислят, преди пак да те окъпят в кал.

Джейкъб започна да се люшка напред-назад.

— По време на войната във Виетнам от „Би Би Си“ се тревожели как да произнесат името на едно бомбардирано село — Фак Ми^[1], — без да обидят слушателите си. Решили вместо това да използват името на едно съседно село. За жалост то пък се наричало Бан Ми Туат^[2].

— Е, следващия път, когато някой грубиян ти натисне лицето в калта, може да пробваш да изкрещиш името на някое виетнамско село.

— Ще си моя, миличка, и малкото ти кученце също! — цитираше Джейкъб.

— Може да ти се прииска да пробваш с нещо по-грубо — предложих.

Той се замисли.

— Юпи кай йей, копелдако!

— Добре. Така че какво ще кажеш следващия път, когато някое такова хлапе ти грабне книгата?

— Шибан задник такъв, дай ми я!

Избухнах в смях.

— Джейкъб. Ти май си природен талант.

Съвсем честно, наистина нямам намерение да влизам в друга къща. Но във вторник училището минава абсолютно отвратително. Първо получавам 79 на теста по математика, когато никога не получавам такива оценки; второ, аз съм единственият ученик, чиято плесен така и не пониква в лабораторното по биология; и трето, мисля, че ме хваща настинка. Избягах от последния час, защото искам да се пъхна в леглото с чаша чай. Всъщност точно копнежът за чай ме кара да се сетя за къщата на онзи професор, в която влязох миналата седмица, а с моя късмет в момента, в който ми хрумва тази мисъл, съм само на три пресечки оттам.

В къщата пак няма никого и дори няма нужда да отварям насила задната врата; отключена е. Бастунът още е облегнат на стената в коридора, а на закачалката виси същият пуловер. Сега обаче има и вълнено палто и чифт работни ботуши. Някой е допил бутилката червено вино. На плота виждам стерео „Боуз“ — миналата седмица го нямаше, — а до него се зарежда страхотен айпод „Нано“.

Натискам бутона за пускане и виждам, че айподът е нагласен на Не-Йо.

Или обитателите са най-големите хипита сред професорския род, или внуците им трябва да спрат да си оставят нещата навсякъде.

Чайникът все още е на печката, затова го напълвам и включвам котлона да се загрее, докато ровя из шкафовете за пакетчета чай. Скрити са на един рафт зад ролка с кухненско фолио. Избирам „Манго Меднес“ и докато водата се топли, преглеждам айпода. Оставам впечатлен. Майка ми едва успява да се оправи с айтюнс, а тази древна двойка професори използва максимално технологиите.

Предполагам, че може да не са чак толкова стари. Аз си ги представям така, но може би бастунът е само временен, след артроскопска операция, защото професорът играе хокей през уикендите и си е счупил коляното, докато е пазел. Може да са на възрастта на майка ми и пуловерът да е на дъщеря им, която е на моите години. Възможно е това момиче да посещава моето училище. Или дори да седи до мен в часа по биология.

Пускам айпода в джоба си, наливам водата от чайника, който вече пищи, и точно тогава осъзнавам, че на горния етаж се чува шум от душ.

Забравям за чая и се промъквам в дневната, покрай страхотната стереоуредба и нагоре по стълбите.

Шумът от водата идва от банята в апартамента на домакините.

Леглото е неоправено. Цялата калъфка на юргана е избродирана с рози, а на един стол е захвърлена купчина дрехи. Вземам един дантелен сутиен и прокарвам пръсти по презрамките.

Точно в този миг осъзнавам, че вратата на банята е открехната и мога да видя отражението на душа в огледалото.

През последните трийсет секунди денят ми е станал много по-хубав.

Има много пара, затова, когато силуетът се обръща, различавам само извивките и факта, че косата й стига до раменете. Тя си тананика нещо — адски фалшиво. „Обърни се — замолвам я наум. — Обърни се да те видя анфас.“

— Мамка му! — измърморва жената и ненадейно отваря вратата на душа.

Виждам как ръката й се подава и слепешком търси кърпата й, окачена на закачалка до вратата на душа. После жената си избърсва очите. Затаявам дъх, вперил поглед в рамото й. В гърдата й.

Все още примигвайки, тя пуска кърпата и се обръща.

В този миг погледите ни се срещат.