Джоди Пико
Домашни правила (117)

Тео

Днес е шестнайсетият ми рожден ден, но не очаквам много. Все още чакаме, шест дни след заключителните речи, съдебните заседатели да стигнат до присъда. Всъщност мисля, че майка ми дори няма да си спомни, поради което онемявам, когато извиква: „Закуска!“ и аз слизам долу с все още мокра от душа коса, за да видя на масата шоколадова торта със свещичка.

Вярно, днес е Кафяв петък и несъмнено тортата е безглутенова, но на харизан кон зъбите не се гледат.

— Честит рожден ден, Тео — казва майка ми и запява песничката.

Баща ми, брат ми и Оливър се включват. На лицето ми се изписва широка глуповата усмивка. Доколкото знам, баща ми никога не е бил на партитата за рождения ми ден, ако не броим мига на раждането ми в болницата, а това май не е било точно парти.

„Струваше ли си? — обажда се един гласец и се нагъва в главата ми като дима от свещичката. — Струваше ли си всичко това, за да имаш семейство като тези, които шпионираше?“

Майка ми обгръща раменете ми с ръка.

— Пожелай си нещо, Тео — казва тя.

Преди година щях да си пожелая точно това. Пожелах си го, със или без тортата. Но в гласа на майка ми звучи стоманена нотка, която подсказва, че има правилен отговор, съкровеното желание на всички ни.

Което по една случайност лежи в ръцете на дванайсет съдебни заседатели.

Затварям очи и духвам свещичката. Всички ръкопляскат. Майка ми започва да реже тортата и ми дава първото парче.

— Благодаря — казвам.

— Надявам се, че ти харесва — отговаря майка ми. — Надявам се, че и това ще ти хареса.

Подава ми плик. Вътре има написана на ръка бележка:

Дългът ти е изплатен.

Помислям си за безумното си пътуване до Калифорния, за да намеря баща си, колко пари струваха тези билети и за миг не мога да кажа нищо.

— Но — продължава майка ми — ако го направиш пак, ще те убия.

Засмивам се, а тя ме прегръща изотзад и ме целува по темето.

— Ей, има още — обажда се баща ми и ми подава плик с евтина честитка с надпис „За сина ми“ и четирийсет кинта. — Можеш да започнеш да спестяваш за по-бърз рутер — продължава той.

— Супер!

После Оливър ми подава пакет, увит в хартиени кърпички „Баунти“.

— Трябваше да е или това, или кутия от пица — казва извинително.

Разтърсвам пакета.

— Това калцоне ли е?

— Имай ми малко доверие — засяга се Оливър.

Разкъсвам пакета и виждам шофьорски наръчник за Върмонт.

— Помислих си, че след края на процеса двамата с теб може да се обадим там и най-накрая да изкараш тази шофьорска книжка.

Налага се да погледна надолу към масата, защото иначе всички ще видят, че съм на път да се разплача. Спомням си как, като малък, майка ми ни четеше онези абсурдни вълшебни приказки, в които жаби се превръщаха в принцове, а момичета се събуждаха от кома с една-единствена целувка. Така и не повярвах на тези глупости. Но кой знае? Навярно съм грешил. Навярно животът на човек все пак може да се промени само за миг.

— Чакай — обажда се Джейкъб.

Досега е гледал мълчаливо с усмивка, разцепила лицето му на две — и това е подобрение. На всичките ми партита за рождения ден, когато бях малък, имаше неписано правило, че Джейкъб трябва да ми помогне да духна свещичките. Беше по-лесно да споделя звездния си миг, отколкото да го оставя да съсипе празника с криза.

— И аз имам подарък за теб, Тео.

Не мисля, че през всичките години от живота ми брат ми някога ми е правил подарък. Не мисля, че изобщо е правил подарък на някого, ако не броим парфюма, който избирам от „Си Ви Ес“ на Коледа и го подарявам на майка си с картичка, на която съм добавил името на Джейкъб до моето. Правенето на подаръци просто не е на радара на брат ми.

— Какво е взел? — пита шепнешком Оливър, когато Джейкъб се качва по стълбите.

— Не знам — отговаря майка ми.

Минута по-късно той се връща. Държи плюшената патица, с която спеше като малък.

— Отвори я — казва и ми я подава.

Вземам я и я обръщам в ръцете си. Няма опаковка; няма какво да се отвори.

— Ъъъ — казвам и се позасмивам. — Как?

Джейкъб обръща патицата с главата надолу и дръпва един висящ конец. Той се поразхлабва и част от пълнежа пада на купчинка. Пъхвам пръст в дупката и напипвам нещо гладко и твърдо.

— Тук ли била кутията ми за храна? — пита майка ми, когато я измъквам от кухината на гърдите на патицата.

Не мога да разбера какво има вътре. Вдигам капака и впервам поглед в розов айпод нано. Предпазливо го изваждам. Още преди да го обърна, знам, че на метала на гърба е гравирано името на Джес Огилви.

— Откъде го взе? — прошепва майка ми отнякъде на другия край на вакуума, в който съм пропаднал.

— Нали го искаше? — казва Джейкъб, все още въодушевен. — Изпуснал си го, докато в онзи ден си излизал от къщата й.

Едва успявам да размърдам устните си.

— За какво говориш?

— Нали ти казах? Знам, че си бил там. Видях отпечатъците от маратонките ти, същите, които използвах тук за измисленото си местопрестъпление. И знам, че си вземал вещи от други къщи…

— Какво? — възкликва майка ми.

— Видях видеоиграта в стаята ти! — продължава Джейкъб и грейва в усмивка насреща ми. — У Джес разчистих вместо теб, така че никой да не разбере какво си направил. И се получи, Тео. Никой не разбра, че ти си я убил.

Майка ми остава с отворена уста.

— Какво става, по дяволите? — пита Оливър.

— Не съм я убил! — отричам. — Дори не знаех, че живее там. Мислех, че няма никого. Само исках да поогледам, може би да взема един-два компактдиска, но после чух, че горе тече вода, и надникнах. Тя беше гола. Беше гола и ме видя. Откачих, а тя излезе от душа и се подхлъзна. Удари си лицето в ръба на мивката и тогава побягнах. Уплаших се, че ще ме хване.

Не мога да дишам и съм сигурен, че сърцето ми се е превърнало на глина в гърдите.

— Беше жива, когато си тръгнах, в банята. А после ненадейно видях по новините, че е мъртва и са открили тялото й навън. Знаех, че не аз съм я преместил там… а някой друг, вероятно този, който я е убил. Помислих, че когато Джейкъб е дошъл за урока си, му е казала за мен. И са се скарали. И Джейкъб… не знам. Не знам какво съм си помислил.

— Ти не си убил Джес — казва майка ми.

Поклащам глава вцепенен.

Майка ми поглежда към Джейкъб.

— Ти също не си я убил.

— Аз само преместих тялото й — отвръща той и завърта очи. — През цялото време ви го казвах.

— Джейкъб — обажда се Оливър, — Джес беше ли жива, когато си отишъл в къщата?

— Не! Но видях, че Тео е бил там, затова постъпих правилно.

— Защо не се обади на майка си или на линейка? — пита баща ми. — Защо си подредил местопрестъпление, за да прикриеш Тео?

Джейкъб поглежда право към мен. Боли; наистина боли.

— Домашни правила — отговаря просто той. — Грижи се за брат си — той ти е единствен.

— Трябва да направиш нещо — обръща се майка ми към Оливър.

— Това са нови доказателства. Тео може да свидетелства…

— Трябва да направиш нещо — повтаря тя.

Оливър вече посяга към палтото си.

— Да вървим — казва.

Двамата с Джейкъб излизаме последни от кухнята. Тортата още е на масата заедно с подаръците ми. Вече прилича на музеен експонат, недокосната. Човек не би предположил, че преди пет минути сме празнували.

— Джейкъб?

Брат ми се обръща.

— Не знам какво да кажа.

Той непохватно ме потупва по рамото.

— Няма нищо — отговаря. — Аз постоянно съм така.