Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
aisle (2016)

Издание:

Джоди Пико. Домашни правила

Американска. Първо издание

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Снежана Бошнакова

Художник: Виктор Паунов

Предпечат: Митко Ганев

ИК Enthusiast, 2013

ISBN: 978–619–164–090–4

История

  1. — Добавяне

Ема

На следващата сутрин отивам в стаята на Джейкъб и не знам какво да очаквам. Той спа цялата нощ — проверявах го през час, — но от опит знам, че няма да изрази каквото и да било чувство, преди невротрансмитерите да спрат да бушуват в кръвния му поток.

Два пъти позвъних на Джес — на мобилния й телефон и на домашния в новото й жилище, — но отговори само телефонният секретар. Изпратих й имейл, в който я молех да ми разкаже какво се е случило вчера по време на срещата, дали е станало нещо извън рамките на обичайното. Докато чакам да ми се обади обаче, трябва да се справя с Джейкъб.

В шест часа сутринта надниквам в стаята му — той вече не спи. Седнал е в леглото си с ръце в скута, забил поглед в стената насреща.

— Джейкъб? — казвам колебливо. — Скъпи?

Приближавам се и внимателно го разтърсвам.

Той мълчаливо продължава да гледа в стената. Размахвам ръка пред лицето му, но синът ми не реагира.

— Джейкъб!

Хващам го за раменете и го дръпвам. Той се катурва на една страна и остава да лежи там, където е паднал.

В гърлото ми се надига паника.

— Кажи ми нещо! — заповядвам.

Страхувам се, че може да е изпаднал в кататония. Страхувам се, че може да е шизофрения. Страхувам се от всички отдалечени кътчета в съзнанието му, в които може да се плъзне и да не се върне повече.

Обкрачвам едрото му тяло и го удрям през лицето с такава сила, че му остава червен отпечатък. Той обаче не реагира.

— Недей — прошепвам и избухвам в плач. — Не ми го причинявай.

От прага се разнася глас:

— Какво става?

Лицето на Тео все още е сънено, а косата му стърчи във всички посоки.

В този миг осъзнавам, че той може да се окаже моят спасител.

— Кажи нещо, което ще огорчи брат ти! — заповядвам.

Тео ме поглежда така, сякаш съм полудяла.

— Има му нещо — обяснявам и гласът ми се пречупва. — Просто искам да се върне. Трябва да го накарам да се върне.

Тео поглежда надолу към отпуснатото тяло и празните очи на брат си. Разбирам, че е уплашен.

— Но…

— Направи го, Тео — настоявам.

Мисля, че треперещият ми глас, а не заповедта го кара да се съгласи. Тео колебливо се навежда към Джейкъб.

— Събуди се!

— Тео — въздъхвам. И двамата знаем, че се сдържа.

— Ще закъснееш за училище — казва Тео.

Наблюдавам внимателно, но в очите на Джейкъб не проблясва искрица на разбиране.

— Ще се изкъпя пръв — добавя Тео. — А после ще ти разбъркам гардероба.

Джейкъб продължава да мълчи и тогава гневът, който брат му обикновено държи скрит, избухва като цунами.

— Ти, шантавелник такъв! — изкрещява той толкова високо, че силата на дъха му разбърква косата на Джейкъб. — Ти, тъп проклет шантавелник!

Джейкъб дори не трепва.

— Защо не можеш да си нормален? — изкрещява Тео и блъска брат си в гърдите. После го удря отново, по-силно. — Просто да си шибано нормален! — виква и осъзнавам, че по лицето му се стичат сълзи.

За миг и двамата сме хванати в капан в този ад, с неотзивчивия Джейкъб помежду ни.

— Дай ми телефон — казвам и Тео се обръща и изхвърчава през вратата.

Отпускам се до Джейкъб и тежестта на тялото му се люшва към мен. Тео се връща с телефона и аз натискам номера на психиатъра на Джейкъб, доктор Мурано. Тя ми позвънява след трийсет секунди. Гласът й все още е сънен и дрезгав.

— Ема — казва тя. — Какво става?

Обяснявам й за снощната криза на Джейкъб и за кататонията му тази сутрин.

— И не знаеш какво я е предизвикало, така ли?

— Не. Вчера имаше среща с учителката си.

Поглеждам към Джейкъб. От ъгълчето на устата му се стича слюнка.

— Опитах се да й се обадя, но още не ми е отговорила.

— Изглежда ли така, сякаш е във физически дистрес?

„Не — помислям си. — Аз съм тази с дистреса.“

— Не знам… Мисля, че не.

— Диша ли?

— Да.

— Знае ли коя си?

— Не — признавам.

Това наистина ме ужасява. Ако не знае коя съм, как да му помогна да си спомни кой е той?

— Кажи ми какви са жизнените му показатели.

Оставям телефона, поглеждам към ръчния си часовник и отброявам.

— Пулсът му е деветдесет, а дишането — двайсет.

— Виж, Ема — казва лекарката, — намирам се на един час разстояние от теб. Мисля, че трябва да го заведеш в Спешното.

Знам какво ще се случи после. Ако Джейкъб не успее да се измъкне от това състояние, ще е кандидат за задържане против волята му в психиатричното крило на болницата.

Затварям и коленича пред него.

— Скъпи, само ми дай знак. Просто ми покажи, че още си с нас.

Джейкъб дори не мигва.

Избърсвам си очите и се отправям към стаята на Тео. Той се е барикадирал вътре; налага се да блъскам по вратата с всички сили, за да ме чуе над тътена на музиката. Когато най-после отваря, очите му са зачервени, а челюстта — стегната.

— Трябва да ми помогнеш да го преместя — казвам с равен глас и както никога Тео не се съпротивлява.

Двамата се опитваме да измъкнем едрото тяло на брат му от леглото му и надолу по стълбите, до колата. Аз хващам ръцете му; Тео улавя краката. Влачим, тласкаме, бутаме. Когато стигаме до вратата на помещението за кални обувки, съм окъпана в пот, а краката на Тео са натъртени от двата пъти, когато се е олюлял под тежестта на Джейкъб.

— Ще отворя вратата на колата — казва Тео и се втурва към алеята. Чорапите му скърцат леко по стария сняг.

Заедно успяваме да завлечем Джейкъб до колата. Той дори не издава звук, когато босите му крака докосват заледената алея. Качваме го на задната седалка с главата напред, а после започвам да се мъча да го сложа да седне. Буквално пропълзявам в скута му, за да му закопчая колана. Притискам глава до сърцето му и се ослушвам за щракването на метал в метал.

Еееето го Джони.

Думите не са негови. На Джак Никълсън са, от „Сиянието“. Но гласът е неговият — красивият му, леко дрезгав, пресипнал глас.

— Джейкъб? — казвам и обхващам лицето му с ръце.

Той не ме поглежда, но пък той никога не ме поглежда.

— Мамо, студено ми е на краката.

Избухвам в сълзи и го притискам в прегръдките си.

— О, скъпи — отговарям, — хайде да направим нещо по въпроса.