Джоди Пико
Домашни правила (19)

Джейкъб

Ето къде отивам, когато се отдръпна: в стая без прозорци и врати. Стените са достатъчно тънки, за да виждам и чувам всичко през тях, но са прекалено дебели, за да ги разбия.

Тук съм, но не съм тук.

Блъскам по стените, за да изляза, ала никой не ме чува.

Ето къде отивам, когато се отдръпна: в страна, в която лицата на всички изглеждат различни от моето, езикът е действие на неговорене, а шумът е навсякъде във въздуха, който дишаме. Правя това, което правят римляните в Рим: опитвам се да общувам, но никой не си е направил труда да ми каже, че тези хора не могат да чуват.

Ето къде отивам, когато се отдръпна: на място, което е абсолютно, невъобразимо оранжево.

Ето къде отивам, когато се отдръпна: на място, където тялото ми се превръща в пиано, чиито клавиши са само черни — и тоновете, и полутоновете, когато всички знаят, че за да изсвириш песен, която другите искат да чуят, ти трябват бели клавиши.

Затова се връщам.

За да намеря тези бели клавиши.

 

 

Не преувеличавам, като казвам, че майка ми ме гледа от петнайсет минути.

— Не трябва ли да правиш нещо друго? — питам най-накрая.

— Да. Прав си — съгласява се тя притеснено, но не си тръгва.

— Мамо — простенвам. — Със сигурност има нещо по-вълнуващо от това да ме гледаш как ям.

Например да гледа как съхне боята на стената. Или как пералнята върти прането.

Знам, че днес я уплаших — със случилото се сутринта. Очевидно е по това, че (а) не може да се отдели от мен за повече от три секунди и (б) е готова да ми приготви за закуска картофки „Орида“. Дори накара Тео да отиде на училище с автобус, вместо да го закара както обикновено, защото не искаше да ме оставя сам вкъщи, а аз вече бях решил, че днес ще си остана у дома по болест.

Честно казано, не разбирам защо е толкова разстроена, когато аз съм този, който изчезна.

Честно казано, чудя се кой е бил Франк и защо си има част на речта, кръстена на него.^[1]

— Ще си взема душ — оповестявам. — Идваш ли?

Най-накрая това я стряска достатъчно, за да се задейства.

— Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

— Да.

— След няколко минути ще дойда да те проверя.

Веднага щом си тръгва, слагам чинията с пържени картофки на нощното шкафче. Наистина ще се изкъпя. Просто преди това трябва да свърша нещо.

Имам собствено устройство за изпаряване — някогашният дом на рибката ми Арло, която умря. Сега празният аквариум е сложен върху скрина ми, обърнат надолу. Под него има уред за затопляне на кафе. По-рано използвах „Стерно“, но майка ми не беше във възторг от мисълта за огън (дори на съвсем ниско ниво) в стаята ми, затова получих електрическия прибор. Върху всичко това поставям малка лодка от алуминиево фолио и я напъхвам в капка лепило „Крейзи Глу“, голяма колкото монета от пет цента. Вземам чашата с какао (без мляко, разбира се), която ми е донесла майка ми, и пъхам и нея в устройството — така въздухът ще е влажен, макар че няма да искам да изпия какаото след изпаряването, когато на повърхността му се носи бяла пяна. Най-накрая слагам вътре чашата за пиене, върху която със сигурност има отпечатък — моят собствен, — за да се уверя, че всичко работи.

Трябва да направя само едно нещо, но от тази мисъл стомахът ми се свива.

Трябва да се насиля да преровя дрехите, които носех вчера, за да намеря предмета, който исках да подложа на изпарение, предмета, който взех от къщата й. И разбира се, това ме кара да мисля за всичко друго, което означава, че кътчетата на съзнанието ми почерняват.

Трябва да положа усилия, за да не ме засмуче отново тази дупка.

Дори през латексовата ръкавица, която съм си сложил, усещам студенината на метала. Колко горещо беше всичко миналата нощ.

 

 

Под душа започвам да се търкам силно, докато кожата ми порозовява, а очите ми започват да парят от взирането в потока от вода. Всичко си спомням.

Дори когато не искам.

Веднъж, в трети клас, едно момче започна да се подиграва на начина, по който говорех. Не разбирах защо начинът, по който ме имитираше, равните като палачинки думи, би бил забавен за когото и да било. Не разбирах защо постоянно казваше неща като „Заведи ме при шефа си.“ Знаех само, че на площадката върви навсякъде след мен и тогава хората ми се смееха.

— Какъв ти е проблемът? — попитах най-накрая, обърнах се и го видях точно зад мен.

— Какъв ти е проблемът? — повтори той.

— Наистина ще се радвам, ако си намериш нещо друго за правене — казах.

— Наистина ще се радвам, ако си намериш нещо друго за правене.

И преди да разбера какво замислям, пръстите ми се свиха в юмрук и се забиха в лицето му.

Навсякъде плисна кръв. Не ми хареса, че кръвта му е по ръката ми. Не ми хареса, че е по ризата ми, която трябваше да е жълта.

Момчето беше изпаднало в безсъзнание, а мен ме завлякоха в кабинета на директора и ме отстраниха от училище за цяла седмица.

Не обичам да говоря за онзи ден, защото се чувствам така, сякаш са ме напълнили със счупени стъкла.

Не съм си мислил, че отново ще видя толкова много кръв по ръцете си, но съм грешил.

Необходими са само десет минути, за да може цианоакрилатът — „Крейзи Глу“ — да заработи правилно. Мономерите в парите му се полимеризират в присъствието на вода, амини, амиди, хидроксил и карбоксилни киселини — а всички те присъстват в мазнините, оставени от отпечатъци. Полепват по тези мазнини и създават траен образ, който става по-видим при посипване с прах. После този образ може да се фотографира и да се сравни с познатата проба.

Някой почуква на вратата ми.

— Добре ли си?

— Не, вися на една пръчка в закачалката — отговарям.

Това не е истината.

— Не е смешно, Джейкъб — казва майка ми.

— Добре, обличам се.

И това не е истината. Всъщност съм по бельо и тениска.

— Добре — отвръща тя. — Ами обади ми се, когато свършиш.

Изчаквам стъпките й да заглъхнат по коридора и изваждам стъклото изпод аквариума. Както очаквах, наистина има няколко отпечатъка. Напръсквам ги с двойна пудра — контрастиращо черно и бяло. После напръсквам и отпечатъците на втория предмет.

Снимам ги отблизо с дигиталния фотоапарат, който ми подариха за Коледа преди две години, и прехвърлям снимките на компютъра си. Винаги е добра идея да снимаш латентните си отпечатъци, преди да ги вдигнеш, в случай че ги унищожиш, докато го правиш. По-късно с Adobe Photoshop мога да наглася цветовете на ръбовете и големината на отпечатъците. Мога да се захвана с анализа.

Внимателно слагам фолио над отпечатъка, за да го запазя. Искам да скрия това, което взех от къщата й, на място, където никой никога няма да го намери.

Майка ми вече се е уморила да чака. Отваря вратата.

— Джейкъб, обуй си панталони!

Закрива очите си с ръка, но така или иначе, влиза в стаята ми.

— Никой не ти е казал да влизаш — напомням й.

Тя подсмръква.

— Пак си използвал „Крейзи Глу“, нали? Предупредих те, че не искам да се занимаваш с изпарения, докато си в стаята — не е възможно да ти се отразява добре. — После прави пауза. — Но пък, щом се занимаваш с изпарения, значи се чувстваш по-добре.

Не отговарям.

— Това там какаото ти ли е?

— Да — отговарям.

Тя поклаща глава.

— Слизай долу — въздъхва. — Ще ти направя друго.

 

 

Ето няколко факта за криминалистиката:

1. Криминалистиката се определя като научните методи и техники, използвани във връзка с разкриването на престъпление.

2. Думата „криминалистика“ идва от латинското forensis, което означава „пред форума“. По времето на Рим криминалните обвинения се представяли пред група граждани във форума. Обвиненият и жертвата давали показания и този, който представел по-добри аргументи, печелел.

3. Първият писмен доклад за използването на криминалистика при разрешаването на случаи датира от 1248 година, по времето на китайската династия Сонг. Един човек бил убит със сърп и разследващият казал на всички да донесат сърповете си на определено място. Когато мухите се събрали над един от тях, привлечени от миризмата на кръв, убиецът си признал.

4. Най-ранният случай на използване на пръстови отпечатъци за определяне на самоличност датира от VII век, когато отпечатъците на един длъжник се прикрепят към сметка — доказателство за дълга пред заемодателя.

5. Криминалистиката е много по-лесна за прилагане, когато човек не е лично замесен.

Връхчетата на пръстите ви, дланите на ръцете ви и ходилата на краката ви не са гладки — те са набраздена от търкане кожа, поредица от линии с контури и форми, като топографска карта. По тези бразди се намират потните пори и ако се замърсят с пот, мастило, кръв или пръст, оставят репродукция от тези бразди върху докоснат предмет. Или, да се изразим по-просто, оставят отпечатък от пръст.

Ако отпечатъкът може да бъде видян, значи може да бъде сниман. Щом може да бъде сниман, значи може да бъде запазен и сравнен с позната проба. Това е колкото наука, толкова и изкуство: тъй като у дома не разполагам с най-модерен терминал, който да сканира отпечатъците и да извади петдесет проби, които приличат на него, трябва да разчитам само на очите си. Целта е да намеря между десет и дванайсет прилики между познатата проба и сваления отпечатък — повечето криминалисти биха сметнали това за съвпадение.

Разполагам на екрана на компютъра си с образи от двата отпечатъка. Слагам курсора в средата, в самия център на отпечатъка. Нанасям делта — малък триъгълен знак — от лявата страна на центъра. Забелязвам ръбове, разклонения и една спираловидна извивка. Разклонение, два ръба, пак разклонение, но насочено надолу.

Точно както си мислех: съвпадение.

Имам чувството, че ще повърна, но преглъщам и се насилвам да направя това, което трябва.

„Както вчера.“

Поклащам глава, за да я прочистя, вземам малка кутия за храна, която съм отмъкнал от кухнята, и слагам вътре вещественото доказателство. После започвам да ровя в шкафа си, докато накрая намирам Джемайма — Патравата патица. Тя е плюшено животно, с което спях като дете, и понеже е бяла, се намира на един рафт над останалите ми дрехи, които са с истински цветове. Слагам я на коленете си с лицето надолу и правя с ножичка разрез там, където някога може да е имала сърце.

Трябва да натикам със сила кутията вътре и сега ребрата на Джемайма изглеждат отвратително, но върши работа. Зашивам я със същия конец, с който миналата седмица закърпих една дупка в чорапа си. Не ме бива много — бода се почти на всеки шев, — но свършвам работата.

После изваждам тетрадка и започвам да пиша.

Приключвам и се отпускам на леглото си. Иска ми се да бях на училище. Когато не работя върху нещо, е по-трудно.

— Застрелях шерифа — прошепвам. — Но се кълна, че беше при самозащита.

 

 

Често съм си мислил как може човек да извърши съвършеното престъпление.

Всички постоянно говорят за убийство с прословутата ледена висулка — намушкай жертвата, и оръдието на убийството ще се разтопи, — но е малко вероятно (а) да успеете да задържите тази висулка в ръцете си достатъчно дълго, за да нанесете удар и (б) висулката да не се счупи, когато се удари в кожата, преди да я е пронизала. Мескалин в салатата ще е по-фин метод — кафявият прах ще е буквално неразличим, ако се смеси с винегрет, а горчивият вкус няма да се усеща, особено ако в салатата има цикория или рукола. Но ако само разболеете жертвата си, без да я убиете? А и откъде ще вземете отровата? Може да заведете жертвата да се разходите с лодка и да я блъснете през борда, само че за целта ще ви е необходима лодка. Смесица от викодин и алкохол ще причини фатално забавяне на сърдечния ритъм, но жертвата ви трябва много да си пада по партитата, за да не заподозрат нещо детективите. Чувал съм за хора, които се опитват да изгорят къща след извършването на убийство, но това всъщност не помага. Специалистите по пожари могат да разберат откъде е започнал огънят. Освен това тялото трябва да е обгорено до неузнаваемост… както и зъбите с цялата дентална работа, — за да не посочи с пръст към вас. Също така не бих ви препоръчал нищо, което оставя кръв. Свързано е с много мръсотия: ще ви трябва много белина, за да почистите, а дори и тогава със сигурност ще остане някоя капка.

Загадката на идеалното престъпление е сложна, защото способността да се измъкнеш безнаказано след убийство няма почти нищо общо с механизма на убийството и всичко — с това, което човек прави преди и след това. Единственият начин да прикриеш престъпление е да не казваш за него на нито една жива душа — нито на майка си, нито на жена си, нито на изповедника си. И разбира се, трябва да убиеш подходящия човек — някого, когото няма да търсят. Някого, когото никой не иска да вижда повече.