Джоди Пико
Домашни правила (43)

Рич

В минутата, след като арестувам Джейкъб Хънт, настава адска врява. Майка му надава вик и започва да крещи в същия момент, в който слагам ръка на рамото му, за да го заведа в стаята, където вземаме отпечатъци и правим снимки — но ако се съди по реакцията му, все едно съм го пронизал с меч. Замахва към мен, което кара адвоката му да се впусне в действие. Тъй като е адвокат, несъмнено вече се чуди как да спаси клиента си от второ обвинение, а именно нападение над полицай.

— Джейкъб! — извиква майката, после ме сграбчва за ръката. — Не го докосвайте. Не обича да го докосват.

Предпазливо докосвам челюстта си на мястото, на което ме е халосал.

— Да, добре, а аз не обичам да ме удрят — измърморвам, извивам ръцете на Джейкъб зад гърба и му слагам белезници. — Имам писмена работа във връзка със сина ви. После ще го закараме в съда за повдигане на обвинението.

— Той не може да понесе всичко това — възразява Ема. — Поне ми позволете да остана с него, за да знае, че всичко ще се оправи…

— Не можете — прекъсвам я с равен глас.

— Нали не бихте разпитвали глух човек без преводач от езика на знаците!

— С цялото ми уважение, госпожо, синът ви не е глух — отсичам и я поглеждам в очите. — Ако не напуснете, ще арестувам и вас.

— Ема — обажда се адвокатът и я хваща за ръката.

— Пуснете ме! — отърсва се тя и прави крачка към сина си, който продължава да се мята, но един от другите полицаи я спира.

— Разкарайте ги оттук — заповядвам и помъквам Джейкъб по коридора към стаята за обработване на данни.

Все едно се опитвам да натъпча бик на задната седалка.

— Виж — казвам, — просто се отпусни.

Той обаче се съпротивлява срещу хватката ми и продължава да го прави чак докато най-накрая го наблъсквам в малкото пространство. В помещението има машина за снемане на отпечатъци, камерата, с която правим снимки на арестантите, и скъпо оборудване, което вече си представям как става жертва на кризата на Джейкъб.

— Стой тук — посочвам към една бяла черта на пода. — Гледай към камерата.

Джейкъб вдига глава и затваря очи.

— Отвори ги — заповядвам.

Той го прави — и ги завърта към тавана. След минута все пак успявам да направя проклетата снимка, а после и снимките в профил.

Едва когато се обръща на дясно, забелязва машината за снемане на отпечатъци и застива неподвижно.

— Това „Лив Скан“ ли е? — пита тихо той — първите членоразделни думи, откакто го арестувах.

— Да.

Заставам до клавиатурата и ненадейно осъзнавам, че има много по-лесен начин да взема отпечатъците му.

— Искаш ли да видиш как работи?

Струва ми се, че някой е щракнал ключа на лампа: обезумялото торнадо се превръща в любопитно хлапе. Той прави крачка към мен.

— Това са дигитални файлове, нали?

— Да — потвърждавам и написвам името на Джейкъб на клавиатурата. — Какъв е инициалът на второто ти име?

— Б.

— Дата на раждане?

— Двайсет и първи декември хиляда деветстотин деветдесет и първа година.

— Случайно да знаеш номера на социалната си…

Той издърдорва поредица от числа и поглежда над рамото ми за следващия ред във формуляра.

— Тегло: деветдесет килограма — казва Джейкъб. Оживява се все повече. — Занимание: ученик. Място на раждане: Бърлингтън, Върмонт.

Посягам към шишенце лосион „Корн Хаскърс“. Използваме го, за да се уверим, че браздите на пръстите са леко влажни и кожата ще се отпечата добре, и осъзнавам, че ръцете на Джейкъб все още са в белезници зад гърба му.

— С удоволствие бих ти показал как работи тази машина — казвам бавно, — но не мога да го направя, ако си с белезници.

— Добре. Разбирам.

Погледът му обаче е прикован в екрана на машината „Лив Скан“. Мисля, че ако му бях казал, че трябва да пожертва един от крайниците си за удоволствието да види скенера в действие, с радост би се съгласил. Разкопчавам белезниците и избърсвам върховете на пръстите му с лосиона, преди да взема дясната му ръка в своята.

— Първо ще вземем отпечатъци от палеца — обяснявам. Притискам Джейкъб малко по малко. — А после от другите пръсти.

Вторият отпечатък е колективен — четири пръста на всяка ръка, едновременно притиснати към стъклената повърхност.

— След като компютърът ги зареди, ги съпоставяме с другите образи. Свий ги с палците навътре и пръстите навън — продължавам. Онагледявам думите си с първия от пръстите му и продължавам с останалите.

Когато машината отхвърля един от свитите пръсти, Джейкъб вдига вежди.

— Невероятно — казва той. — Няма ли да приеме некачествен отпечатък?

— Не. Съобщава ми кога съм вдигнал пръста прекалено скоро или кога отпечатъкът е прекалено тъмен, затова повтарям сканирането.

Приключвам с пръстите и притискам дланта му към повърхността. Това е отпечатъкът, който най-често намираме по прозорците, ако престъпникът е надничал вътре. После правя писателски отпечатък на дланта — извития ръб на ръката от малкия пръст надолу до китката. Когато минавам на лявата ръка на Джейкъб, той на практика го прави сам.

— Толкова е лесно — казвам, докато образите се редят един след друг на екрана.

— Значи след това ще ги изпратите на АИСПО? — пита Джейкъб.

— Такъв е планът.

Фактът, че разполагам с дигитална машина „Лив Скан“, която има връзка с Автоматизираната идентификационна система за пръстови отпечатъци, е същински божи дар. Достатъчно съм възрастен и помня какво беше, когато нещата бяха много по-сложни от сега. Отпечатъците се изпращат в централното хранилище на щата, където документират ареста и ги препращат на ФБР. Ще заключа Джейкъб и ще се върна да проверя дали в миналото му има и други престъпления, за които да има досие.

Предполагам, че няма, но това не означава, че това е първото му престъпление. Означава само, че е първият път, когато го хващат.

Принтерът изплюва формуляр, който ще прибера в папката с досието за ареста му заедно със снимките. Най-отгоре е поместена цялата биографична информация за Джейкъб. Отдолу има десет малки квадратчета и всяко от тях съдържа пръстов отпечатък. Под тях са върховете на десетте пръста, строени като армия от войници.

В този миг случайно хвърлям поглед към лицето на Джейкъб. Очите му блестят, а устата му е извита в усмивка. Арестуван е за убийство, а е на седмото небе, защото е видял „Лив Скан“ в действие лично и отблизо.

Натискам един бутон и от принтера се подава втори формуляр.

— Заповядай — подавам му го.

Той започва да подскача на възглавничките на пръстите си.

— Искате да кажете… че мога да го задържа?

— Защо не, по дяволите? — отвръщам.

Докато Джейкъб гледа омагьосан разпечатания лист, го хващам за лакътя и го повеждам към ареста. Този път той не полудява, когато го докосвам. Дори не забелязва.

 

 

Веднъж ме повикаха на сцената на самоубийство. Мъжът се беше нагълтал с приспивателни, докато уж се грижел за близнаците на сестра си. Момчетата бяха десетгодишни и двоен кошмар. Не успели да събудят вуйчо си и решили да се пошегуват с него. Покрили лицето му с бита сметана и сложили на носа му черешка — първото нещо, което видях, когато погледнах към тялото, опънато на дивана в дневната.

Тези деца така и не бяха разбрали, че е мъртъв.

Накрая, разбира се, им казаха. И макар че на този етап работата ми беше приключена, често мислех за близнаците. Просто знаех, че след като са разбрали, никога повече не са били същите. Аз навярно бях един от последните хора, видели тези момчета, когато все още бяха деца и смъртта бе последното, за което мислеха.

Това ме преследва нощем. Не мъртвите тела, които откривам, а живите, които оставям след себе си.

 

 

Заключвам Джейкъб в ареста, а той не реагира… и това ме плаши повече от предишното му избухване.

— Ще се върна да те взема — обещавам. — Само трябва да свърша малко писмена работа, и ще отидем в съда. Става ли?

Той не отговаря. В дясната си ръка стиска картата с отпечатъците. Лявата потръпва до бедрото му.

— Защо не седнеш? — предлагам.

Но вместо да седне на леглото, Джейкъб веднага се отпуска на бетонния под.

Разполагаме с видеокамера, насочена към вътрешността на помещението, така че някой винаги наблюдава заподозрения. Би трябвало да се заема с писмената работа, която отнема цяла вечност, но вместо това отивам на бюрото на диспечера и впервам поглед в монитора. Цели десет минути Джейкъб Хънт не помръдва, ако не броим трепкането на ръката му. А после много бавно се навежда назад, докато накрая се обляга на стената, притиснат към ъгъла на килията. Устните му се движат.

— Какво, по дяволите, казва? — обръщам се към сержанта.

— Представа нямам.

Излизам от стаята и открехвам вратата към ареста. Гласът на Джейкъб е тих:

Тук, в родния ми град,

искат да ме хванат пак.

Уж виновен аз съм бил,

че шерифа съм убил.

Отварям широко вратата и влизам в ареста. Джейкъб все още пее, гласът му се издига и спада. Стъпките ми отекват по бетона, но той не спира дори когато заставам от другата страна на решетките, точно пред него, скръстил ръце на гърдите си.

Изпява припева още два пъти, преди най-накрая да млъкне. Не поглежда към мен, но по скованите му рамене разбирам: знае, че съм тук.

Въздъхвам и осъзнавам, че няма да оставя това хлапе отново само. И няма да си свърша писмената работа, освен ако не го убедя, че и това е урок по полицейска процедура.

— И така — питам и отключвам килията, — някога попълвал ли си формуляр за арестуване?