Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (99)

Частният живот на Соумс

На отиване към Грийн Стрийт Соумс се сети, че трябваше да намине на Съфък Стрийт у Дометриус, за да разбере ще може ли да купи от Болдърби картината от Кроум-баща^[1]. Струвало си е наистина да се води война, щом след нея се появиха на пазара картините на Кроум-баща! Старият Болдърби бе умрял, синът и внукът му бяха убити… имението остана на някакъв братовчед, който възнамеряваше да го продаде, според едни — поради положението в Англия, според други — защото бил болен от астма.

Щом Дометриус вземеше картината, цената й щеше да стане недостъпна; затова трябваше да разбере не ли вече купена от Дометриус, преди да се опита да я купи сам. Той започна да разисква с Дометриус дали Монтичели^[2] ще има пак цена някой ден при сегашната мода живописта да е всичко друго, но не и живопис; заговори и за бъдещето на Джонс; засегна мимоходом Бъгстън Найтс^[3]. И едва на тръгване добави:

— Значи, все пак не продават Кроум?

Просто от гордост за расовото си превъзходство (както бе предположил Соумс) Дометриус отговори:

— О, мистър Форсайт! Ще я взема, сър!

Трепването на клепките му затвърди решението на Соумс да пише направо на новия лорд Болдърби, че с картина на Кроум-баща може да се постъпи само по един достоен начин — като се избягнат комисионерите. Затова каза само:

— Добре. Довиждане! — и си отиде, след като бе подсетил Дометриус.

На Грийн Стрийт му казаха, че Фльор излязла и нямало да се върне тази вечер; щяла да остане още една нощ в Лондон. Той нае унило кола и успя да стигне навреме за влака.

В къщи се прибра към шест часа. Беше задушно, мухите хапеха, наближаваше буря. Взе писмата и се качи в гардеробната си, за да се изчисти от прахта и дима на Лондон. Безинтересна поща. Една разписка, сметка за разни покупки на Фльор. Съобщение за изложба на гравюри, едно писмо, което започваше:

„Сър, смятам за свой дълг…“

Някаква просба или изобщо нещо неприятно. Погледна веднага за подписа. Нямаше подпис! Обърна недоверчиво листа и разгледа всеки ъгъл. Тъй като не беше общественик, Соумс не бе получавал никога анонимно писмо и първото му намерение беше да скъса това като нещо опасно; второто — да го прочете именно защото е опасно.

„Сър, смятам за свой дълг да Ви осведомя, макар и да не съм никак заинтересован в случая, че съпругата Ви поддържа връзка с един чужденец…“

Стигнал до тази дума, Соумс спря несъзнателно и погледна за пощенския печат. Доколкото можеше да се прозре през непроницаемата тайнственост, с която пощенската служба бе обгърнала мястото на подаването, то завършваше с някакво „си“, а освен това имаше и някакво „т“. Челси? Не. Бетърси? Може би. Той продължи с четенето.

„Тия чужденци са всички от една порода: за чувал — и в реката! Този, за когото става дума, се среща два пъти седмично със съпругата Ви. Известно ми е от лично наблюдение… А възмутително е да гледате как мамят един англичанин. Проследете и ще видите дали казвам истината. Не бих с намесвал, ако този човек не беше един гаден чужденец.

Ваш покорен слуга“

Соумс захвърли писмото с чувство, каквото би изпитал, ако при влизане в спалнята си я бе намерил пълна с хлебарки. Жалката анонимност превръщаше тая вест в гнусно безсрамие. Най-лошото беше, че това съмнение се таеше като призрак някъде в подсъзнанието му още от оная неделна вечер, когато Фльор бе посочила Проспер Профон, който се разхождаше по тревата, и бе казала: „Дебне като котарак.“ Та нали тъкмо затова бе прегледал днес своето завещание и брачния си договор? А ето че този анонимен нахалник, без някаква друга цел, както изглежда, освен да излее омразата си към чужденците, бе изтръгнал призрака от мрака, където Соумс се надяваше и желаеше да го държи! Да му направят подобно съобщение… на неговите години… за майката на Фльор! Той вдигна писмото от килима, скъса го на две, после, както се бе задържало за крайчеца на прегъвката, се спря и го прочете още веднъж. В този момент взимаше едно от непреклонните решения в своя живот. Нямаше да го въвлекат в нов скандал! Както и да постъпи в тоя случай — налагащ далновидно и грижливо мислене! — нямаше да стори нищо, което би могло да навреди на Фльор. След това решение мисълта му пое отново своя път и той започна да се мие. Ръцете му трепереха, докато той ги изтриваше. Нямаше да допусне скандал, но трябваше все пак да предприеме нещо, за да прекрати тази история! Отиде в стаята на жена си и я огледа. И през ум не му мина да потърси нещо изобличаващо, което би му дало възможност да я заплаши. Пък и не би намерил нищо — Анет беше предостатъчно хитра. Мисълта за проследяване отхвърли предварително. Прекалено добре помнеше по-раншния опит. Не! Той нямаше друго освен това скъсано писмо от някакъв анонимен негодник, чието безсрамно нашествие в частния му живот така страшно го възмути. Противно му беше да го използва, но можеше да се наложи. Какво щастие, че Фльор не беше тази вечер вкъщи! Почукване на вратата прекъсна тия мъчителни размишления.

— В гостната е мистър Майкъл Монт, сър. Ще го приемете ли?

— Не — отвърна Соумс — всъщност, да. Ще сляза.

Все едно как — само да се разсее за няколко минути!

Майкъл Монт стоеше във фланелен костюм на терасата и пушеше. Щом видя Соумс, хвърли цигарата и приглади с ръка косата си.

Чувството на Соумс към този младеж беше твърде особено. Според някогашното мерило Майкъл беше несъмнено лекомислен, безотговорен младеж, но имаше все пак нещо крайно привлекателно в неговото весело държание и непринудено изказвани мнения.

— Заповядайте — каза Соумс. — Пихте ли чай?

Монт влезе.

— Надявах се Фльор да се е върнала, сър, но се радвам, че не е. Работата е в това, че аз… съм ужасно влюбен в нея; така ужасно влюбен, та сметнах, че е най-добре да ви кажа. Старомодно е, разбира се, да се отнесе човек най-напред към бащата, но предполагам, че ще ми простите. Обърнах се най-напред към своя баща, който обеща да ми помогне, ако реша да се задомя. Всъщност, дори се възхити от тая мисъл. Разказах му за вашия Гойя.

— Така ли? — отвърна невероятно сухо Соумс. — Дори се възхити от тая мисъл?

— Да, сър; а вие?

Соумс се усмихна леко.

— Виждате ли — продължи Монт, като въртеше сламената си шапка, а косата, ушите, веждите му — всичко изглеждаше щръкнало от възбуден, — който е бил на война, не може да не бърза.

— Да се ожени, а след това и да се разжени — каза бавно Соумс.

— Не и с Фльор, сър. Поставете се на мое място.

Соумс се поизкашля. Доводът беше твърде убедителен.

— Фльор е съвсем млада — отвърна той.

— О, не, сър. Всички сме ужасно остарели вече. Моят баща ми се струва същински младенец; мисловният му апарат не се е променил нито на косъм; но той, разбира се, е баронайт и това го дърпа назад.

— Баронайт ли? — повтори Соумс. — Това пък какво може да е?

— Баронет, сър. И аз ще бъда някой ден баронет. Но ще се постарая да забравям, че съм.

— Вървете и забравете по-добре другото — заяви Соумс.

— О, не, сър — отвърна умолително Монт. — Просто трябва да се навъртам насам, иначе нямам никакви изгледи за успех. Предполагам все пак, че вие ще позволите на Фльор да постъпи както желае. Мадам е на моя страна.

— Нима? — отвърна смразяващо Соумс.

— Не ме прогонвате окончателно, нали? — Младежът гледаше така тъжно, че Соумс се усмихна.

— Вие можете да се мислите за много стар — каза той, — но ме поразявате с необикновената си младост. Да се втурвате постоянно и към всичко, не е доказателство за зрялост.

— Добре, сър; отстъпвам по въпроса за възрастта; но за да ви докажа, че имам сериозни намерения, постъпих на работа.

— Приятно ми е да го чуя.

— Станах съдружник в едно издателство; баща ми ми даде капитала.

Соумс закри уста с ръката си — без малко каза: „Господ да е на помощ на това издателство!“ Сивите му очи загледаха внимателно развълнувания младеж.

— Аз нямам нищо против вас, мистър Монт, но за мене Фльор е всичко. Всичко… разбирате ли?

— Да, сър, разбирам; но тя е всичко и за мене.

— Както и да е, доволен съм все пак, че се отнесохте към мене. А сега смятам, че няма повече какво да си кажем.

— Знам, че всичко зависи от нея, сър.

— И надявам се още дълго да зависи от нея.

— Не ме насърчавате — заяви неочаквано Монт.

— Не — отвърна Соумс. — Моят опит в живота не ми дава основание да насърчавам прибързани бракове. Сбогом, мистър Монт. Няма да съобщя на Фльор това, което ми казахте.

— О! — промълви унило Монт. — Аз мога наистина да си разбия главата заради нея. И тя отлично го знае.

— Предполагам.

Соумс подаде ръка. Разсеяно ръкостискане, тежка въздишка, а след малко шумът от мотора на младежа пробуди в съзнанието на Соумс представата за вихрушка от прах и счупени кости.

„Това е то младото поколение!“ — помисли мрачно той и излезе на полянката. Градинарите бяха косили, във въздуха се носеше мирис на прясно окосена трева — буреносните облаци притискаха всички миризми към земята. Небето беше мораво, тополите — черни. Две-три лодки отминаха по реката, търсейки навярно подслон пред наближаващата буря. „Три дни хубаво време — помисли Соумс, — а сега буря!“ Къде ли е Анет? С оня приятел навярно… Млада беше тя! Изненадан от странното великодушие на тази мисъл, той влезе в беседката и седна. В действителност — той признаваше това — Фльор значеше толкова много за него, че жена му значеше малко… съвсем малко; тази французойка бе останала за него главно любовница; а той ставаше вече безразличен към тези неща! Странно как, въпреки своята вродена грижа за разумни и сигурни инвестиции, Соумс влагаше винаги чувствата си само в една личност — по-рано Айрин, сега Фльор. Съзнаваше го смътно, седнал в беседката, съзнаваше необикновената опасност от това. То го бе довело някога до крушение и скандал, но сега… сега щеше да го спаси! Той държеше толкова много на Фльор, че заради нея щеше да избегне всеки нов скандал. Да можеше да пипне автора на онова анонимно писмо, щеше да го научи, че не е негова работа да разравя тинята, която сам той желаеше да остане на дъното на блатото!… Далечна светкавица, глух тътнеж; и едри капки дъжд закапаха по тръстиковия покрив над главата му. Той продължи да рисува равнодушно с пръст някаква фигура по прашната градинска масичка. Бъдещето на Фльор! „Желая ти щастливо плаване! — помисли той. — Нищо друго няма значение на моите години!“ Самотно нещо е животът! И никога не можеш да запазиш каквото имаш. От едно ще се опазиш, друго ще те връхлети. Не можеш да бъдеш сигурен в нищо! Протегна ръка и откъсна една червена японска роза от клона, закрил прозорчето. Цветята цъфтят и вехнат… странно нещо е природата! Гръмотевицата тътнеше и тряскаше, отминавайки на изток покрай реката, бледи светкавици заслепяваха очите; острите върхове на тополите се врязваха дълбоко в небесния фон, проливният дъжд шумеше, чукаше и обсаждаше беседката, където Соумс седеше безстрастен и замислен.

Когато бурята отмина, напусна заслона си и си тръгна по мократа пътечка към брега на реката.

В тръстиките се криеха два лебеда. Соумс ги знаеше и застана да погледа благородното очертание на белите им шии и големите змиевидни глави. „А в това, което трябва да сторя, няма нищо благородно!“ — помисли той. И все пак трябва да го извърши, за да предотврати нещо по-лошо. Анет трябваше да се е върнала вече оттам, където е била; беше почти време за вечеря и, колкото повече наближаваше да се види с нея, толкова по-трудно му ставаше да реши какво и как ще й каже. Хрумна му нова, страшна мисъл. Дали тя не ще поиска да си възвърне свободата, за да се омъжи за оня приятел! И да поиска, няма да я получи. Не за това се бе оженил той за нея. Образът на Проспер Профон мина бавно пред очите му и го успокои. Не беше мъж, който би се оженил. Не, не! Моменталната уплаха се смени с гняв. „По добре да не ми се мярка пред очите — помисли той. — Този мелез представлява…“ Какво представляваше всъщност Проспер Профон? Нищо особено, разбира се! И все пак нещо твърде съществено за тоя свят: една разюздана безнравственост, едно дебнещо разочарование! От него Анет бе възприела израза: „Je m’en fiche!“ Злокобна личност! Човек от континента… космополит… продукт на века! И да съществуваше по-жестока присъда, Соумс чувстваше, че не я знае.

Лебедите бяха извърнали глави и гледаха зад него към незнайните далечини. Единият изкряка тихо, помаха опашка, изви се сякаш по насочен рул и се отдалечи. Другият го последва. Белите тела и величествените шии се изгубиха от погледа. Соумс тръгна към къщи.

Облечена за вечеря, Анет седеше в гостната и той си каза, докато се качваше по стълбите: „Красив е, който красиво постъпва!“ Красиво! Като се изключат бележките за завесите в гостната и за бурята, почти не разговаряха по време на вечерята, която се отличаваше със строго определено количество и безукорно качество. Соумс не пи нищо. Последва Анет в гостната, където я завари да пуши на дивана между двете стъклени врати. Облегнала се бе, но седеше все пак изправено, в силно деколтирана черна рокля, сложила крак върху крак, полупритворила сините си очи; сивосинкав дим излиташе из червените й плътни устни, кестенявите коси бяха прибрани с панделка, обута беше в невероятно тънки копринени чорапи, с обувки с много висок ток, подчертаващ линията на стъпалото. Прекрасно украшение за всяка стая! Стиснал скъсаното писмо в ръката, която бе пъхнал в джоба на жакета си, Соумс каза:

— Ще затворя прозореца — влажно е.

Затвори го и се спря да погледа картината на Дейвид Кокс^[4], която красеше кремавия тапет на съседната стая.

За какво мислеше Анет? Той не бе разбрал ни една жена в живота си — освен Фльор… и нея дори не винаги! Сърцето му туптеше ускорено. Но ако смяташе да стори нещо, сега беше моментът. Той отвърна глава от Дейвид Кокс и извади скъсаното писмо.

— Получих това нещо.

Очите на Анет се разшириха, погледнаха го втренчено, останаха сурови.

Соумс подаде писмото.

— Скъсано е, но ще можеш да го прочетеш.

Върна се към Дейвид Кокс… Морски пейзаж във верен тон… но без достатъчно движение. „Какво ли прави сега онзи тип? — помисли той. — Добре ще го стресна все пак.“ Видя с крайчеца на окото си, че Анет стиска писмото; очите й се движеха от единия до другия край под почернените ресници и смръщените нарисувани вежди. Захвърли го, трепна леко, усмихна се и каза:

— Отвратително!

— Съгласен — отвърна Соумс. — И унизително. Вярно ли е?

Един зъб захапа червената долна устна.

— И какво, ако е?

Безсрамница!

— Само това ли ще ми кажеш?

— Не.

— Добре, изкажи се тогава.

— Каква полза да разговаряме?

— Признаваш, значи? — запита ледено Соумс.

— Нищо не признавам. Ти си глупак, че питаш. Мъж на твоето място не бива да пита. Опасно е.

Соумс обиколи стаята, за да потисне растящия гняв.

— Помниш ли — каза той, като се спря пред нея — каква беше, когато се ожених за теб? Счетоводителка в ресторант.

— А ти помниш ли, че аз бях на половината на твоите години?

Соумс прекъсна пръв суровата среща на погледите им и се върна на Дейвид Кокс.

— Не възнамерявам да си хабя времето в приказки. Искам да прекъснеш това… приятелство. Въпросът ме интересува дотолкова, доколкото засяга Фльор.

— Ах!… Фльор!

— Да — отвърна упорито Соумс; — Фльор. Тя е толкова ваше дете, колкото и мое.

— Много любезно, че признаваш това!

— Ще изпълниш ли каквото ви казах?

— Отказвам да ти отговоря.

— Ще трябва да те принудя тогава.

Анет се усмихна.

— Не, Соумс — заяви тя. — Ти си безпомощен. Не казвай неща, за които ще съжаляваш.

Вените по челото му се издуха от гняв. Отвори уста, за да излее вълнението — и не можа. Анет продължи:

— Такива писма вече не ще има; обещавам. Това стига.

Соумс се сви. Имаше чувството, че тази жена, която заслужаваше… сам не би могъл да каже какво, се отнася с него като с дете.

— Когато двама души са се оженили и са живели като нас, Соумс, най-добре е да не се занимават един с друг. Има неща, които човек не изкарва на показ, за присмех на хората. Ти остаряваш; аз още не. А ти ме научи да бъда много практична.

Минал през всички усещания на човек, когото душат, Соумс отвърна мрачно:

— Искам да прекратиш това приятелство.

— Ако не го прекратя?

— Тогава… тогава ще те залича от завещанието си.

Думите му никак не попаднаха в целта. Анет се изсмя.

— Ти ще живееш дълго, Соумс.

— Ти… си непочтена жена — каза ненадейно Соумс.

Анет сви рамене.

— Не мисля. Вярно е, че животът с вас уби много неща в мене; но не съм непочтена. Просто съм разумна — нищо повече. А и ти ще се вразумиш, след като размислиш.

— Аз ще се срещна с тоя човек — отвърна намръщено Соумс — и ще го предупредя.

— Ставаш смешен, mon cher^[5]! Ти не ме искаш, а доколкото искаш нещо от мен, го получаваш. И желаеш всичко друго да умре. Не признавам нищо, но нямам намерение да умирам, Соумс, на моите години; затова по-добре кротувай. Аз сама не ще допусна никакъв скандал; никакъв. Но нищо повече няма да ти кажа, каквото и да правиш.

Протегна ръка, взе от една масичка някакъв френски роман и го отвори. Соумс я наблюдаваше, онемял от напора на своите чувства. Мисълта за другия просто пробуди желание да я притежава и тази нова страна на взаимните им отношение смая човека, така малко свикнал със самовглъбяване. Без да каже нито дума повече, той тръгна за картинната галерия. Ето какво значи да се ожениш за французойка! Но все пак, без нея нямаше да я има Фльор! Тя бе изпълнила предназначението си.

„Права е — помисли той. — Нищо не мога да сторя. Не зная дори дали действително има нещо.“ Инстинктът за самосъхранение му подсказваше да спусне капака, да потуши огъня, като му отнеме въздуха. Докато човек не вярва в нещо, то не съществува.

През нощта отиде при нея. Тя го прие спокойно, сякаш нищо не се бе случило. И той се върна в стаята си със странно чувство на покой. Който не е решил да вижда, няма защо да гледа. А той не бе решил… нито щеше да реши. Нищо нямаше да спечели от подобно решение… нищо! Отвори чекмеджето, извади кърпичка, след нея и снимката на Фльор. Погледна я, после я смъкна и пред него се показа другата… някогашната снимка на Айрин. Кукумявка се обади отнякъде, докато той стоеше до прозореца, загледан в портрета. Кукумявката се обади отново, червените японски рози станаха сякаш по-ярки, отнякъде лъхна мирис на липа. Господи! Отново беше съвсем друго! Страст… спомен! Прах!