Джон Голсуърти
Сага за Форсайтови (104)

Пророкуванията на Тимоти

В деня на несъстоялата се среща в Националната галерия започваше втората годишнина от възвръщането на английската гордост и слава — накратко казано — на цилиндъра. Мачът на стадион Лорд^[1] — едно отменено през войната празненство — развя за втори път своите светли и тъмни знамена, съживявайки почти напълно всяка подробност на славното минало. Тук, през време на обедната почивка, можеха да се видят всякакви видове дамски и само един вид мъжки шапки, закриващи многобройните типове лица, съответствуващи на отделните „класи“. Наблюдателният Форсайт би могъл да различи на безплатните и „евтини“ места малък брой хора с меки шапки, но те почти не дръзваха да се приближат до плаца; хората от старата школа — или школи — можеха все още да се радват, че пролетариатът и досега не може да плати необходимите пет шилинга за вход. Това беше една затворена крепост, единствената в сравнително голям мащаб — защото вестниците изчисляваха присъстващите на десет хиляди души. А десетте хиляди души, въодушевени от една единствена надежда, си задаваха взаимно един и същи въпрос: „Къде ще обядвате?“ Имаше нещо невероятно насърчително и успокоително в този въпрос и във факта, че толкова много хора го задават заедно с вас! Какви запаси притежаваше Британската империя — от гълъби, раци, агнета, лакерда с майонеза, ягоди и бутилки шампанско, — за да се изхрани това множество! Никакви чудеса не се очакваха — никакви седем хляба и няколко риби^[2]… Вярата почиваше сега на по-сигурни основи. Шест хиляди цилиндъра и четири хиляди чадъра ще бъдат свалени и затворени, десет хиляди уста, гърла всички говорещи английски, ще бъдат нахранени! Все още жизнен беше старият булдог! Традиция! И пак традиция! Толкова строга и толкова гъвкава! Войни могат да бушуват, данъците да разоряват, трейдюнионите да грабят, Европа да загива от глад, но десет хиляди тук ще бъдат нахранени; ще се разхождат по зелената морава в оградения плац, ще носят цилиндрите си и ще се срещат… едни с други. Сърцето е здраво, пулсът е още нормален. И-тън! И-тън! Хар-р-о-о-о-у!

Между многото Форсайтови, дошли в този резерват, тяхна собственост по право или пълномощие, беше и Соумс със съпругата и дъщеря си. Той не бе учил в никой от двата състезаващи се колежа, не се интересуваше от крикет, но искаше Фльор да покаже роклята, а самият той — цилиндъра си, сред мир и охолство между своите равни. Разхождаха се бавно — Фльор между него и Анет. Нито една жена наоколо — доколкото забелязваше — не можеше да се сравни с тях; те умееха да се движат и да се държат; красотата им беше осезаема. Съвременните жени нямаха нито снага, нито гърди… нищо! Припомни си изведнъж с какво опиянение и гордост се бе явявал с Айрин в първите години на своя брак. И как обядваха в каретата — майка му бе накарала баща му да купи карета, защото така беше „шик“; всички наблюдаваха в ония дни играта от карети и файтони вместо от тия дълги, неудобни трибуни. Как Монтегю Дарти непременно се напиваше! Соумс допускаше, че и сега има хора да се напиват, но не с някогашния размах! Припомни си как Джордж Форсайт вика, изправен в каретата със светлосин флаг в едната ръка и тъмносин — в другата (братята му Роджър и Юстас бяха учили в Хароу и Итън): „Итроу! Хартън!“ И то, тъкмо когато всички са замълчали, за да се прояви както винаги като шут; а елегантният Юстас стои безучастно долу, защото смята, че на един денди не подобава да носи значка или да прояви внимание към нещо. Да! Отдавнашни дни! Айрин в сива копринена рокля с бледозеленикави отсенки. Той погледна косо Фльор. Почти безжизнено лице… без светлина, без израз! Тази любов продължава да я гризе… Нещастна история! Погледна по-нататък, към лицето на жена си, нарисувано повече от друг път, с малко презрително изражение — макар че, доколкото му е известно, нямаше основание да се държи така. Тя бе приела със странно спокойствие измяната на Профон; а може би неговото „мъничко пътешествие“ беше само заблуждаване? Ако е така, просто нямаше да го удостои с внимание! След като се разходиха около плаца и покрай павилиона, потърсиха масата на Уинифред под палатката на „Клуба на бедуините“. Този нов „смесен“ клуб — за мъже и жени — беше образуван за поддържане на туризма и на един благородник със странно име, при все че баща му, колкото и странно да звучи това, се наричал Леви. Уинифред се бе записала не защото бе пътешествала, а защото разбираше по вътрешен усет, че клуб с такова име и основател непременно ще стигне далеко; и ако човек не се запише в началото, по-късно може и да не му се удаде случай. Палатката, с текст от корана върху оранжев фон и с бродирана на входа зелена камилка, беше най-интересното нещо тук. Пред палатката видяха Джек Кардиган с тъмносиня вратовръзка (той бе играл някога в тима на Хароу) да показва с бамбуковия си бастун как онзи приятел трябвало да удари топката. В ъгъла на Уинифред, където тя отведе новодошлите, бяха вече Имоджин, Бенедикт с младата си жена, Вал Дарти без Холи, Мод и съпругът й; и след като Соумс и двете му дами седнаха, остана още едно свободно място.

— Чакам Проспер — каза Уинифред, — но той е толкова зает около яхтата си!

Соумс хвърли бегло поглед към Анет. Лицето й не трепна! Очевидно беше, че тя знаеше дали този тип ще дойде. Не убягна от погледа му и това, че Фльор също погледна майка си. Ако Анет не зачиташе неговите чувства, трябваше да помисли поне за чувствата на Фльор! Разговорът, воден съвсем безредно, се прекъсваше от забележките на Джек Кардиган за разните „мид-оф“.^[3] Изреди всички „велики мид-оф“ от памтивека, сякаш те бяха особена расова единица в състава на британския народ. Соумс бе изял омара си и започваше баницата с месо от гълъб, когато чу думите: „Мъничко закъснях, мисис Дарти“, и забеляза, че няма вече нито едно свободно място. Онзи приятел бе седнал между Анет и Имоджин. Соумс продължи усърдно да яде, като разменяше по някоя случайна дума с Мод и Уинифред. Разговорът бръмчеше около него. Чу гласа на Профон:

— Мисля, че грешите, мисис Форсайт. Бох… бих се обзаложил, че мис Форсайт е съгласна с мен.

— За какво? — чу се звънкият глас на Фльор откъм отсрещната страна на масата.

— Казвах, че девойките са такива, каквито са били винаги… Разликата е съвършено мъничка.

— Толкова добре ли ги познавате?

Резкият отговор привлече вниманието на всички и Соумс се размърда неспокойно в лекото зелено кресло.

— Хм! Не зная, но мисля, че те искат да вървят по своя мъничък път, а така, струва ми се, е било и в миналото.

— Наистина ли? О, Проспер! — намеси се спокойно Уинифред. — Ами девойките по улиците, работничките в муниционните фабрики, продавачките в магазините… и тяхното държане веднага бие на очи.

При думата „бие“ Джек Кардиган прекрати историческата си дисертация, а мосю Профон отговори в настъпилата тишина:

— Този стремеж е бил по-рано скрит, сега е явен; нищо повече.

— Но моралът им! — извика Имоджин.

— Моралът им е такъв, какъвто е бил и в миналото, мисис Кардиган; само че сега имат по-големи възможности.

При тази прикрито цинична забележка Имоджин се изсмя кратко. Джек Кардиган полуотвори уста, креслото на Соумс скръцна. А Уинифред каза:

— Това беше прекалено, Проспер.

— Вие какво ще кажете, мисис Форсайт? Не мислите си, че човешката природа си остава все една и съща?

Соумс задуши внезапния порив да стане и да ритне тоя тип. Чу отговора на жена си:

— В Англия човешката природа не е като в другите страни!

Пак проклетата й насмешливост!

— Хм! Аз не познавам добре тази мъничка държава („И слава богу!“ — помисли Соумс)… но бих казал, че водата кипи и в захлупен съд. Всички търсим наслади… и винаги сме ги търсили.

Проклет тип! Цинизмът му беше… направо обиден!

След обяда се разделиха на двойки, за да се разходят за смилане на храната. Въздържайки се от гордост да погледне, Соумс все пак знаеше, че Анет и онзи тип скитат заедно. Фльор беше с Вал — избрала го бе, то се знае, защото е близък с онова хлапе. Сам той тръгна с Уинифред. Вляха се в светлия, обикалящ поток, позачервили се от преяждане; повървяха няколко минути мълчаливо, после Уинифред промълви:

— Бих искала да е върнем четиридесет години назад, братко!

Пред духовния й взор мина безкрайно шествие от собствените й рокли, шити за този празник и плащани от баща й поради вечните парични кризи на Дарти.

— Забавно се живееше все пак. Понякога съжалявам дори за Монти. Какво мислиш за днешното общество, Соумс?

— Превзета безвкусица! Провалът започна с велосипедите и автомобилите; войната го довърши.

— Какво ли още има да дочакаме? — добави Уинифред сънливо след изядената баница с месо от гълъб. — Кой знае дали няма да се върнем към кринолините и широките панталони. Погледни онази рокля!

Соумс поклати глава.

— Пари има, но вяра няма в нищо. Никой не пести за бъдещето. За сегашните младежи животът е кратък… и весел.

— Ах, че шапка! — възкликна Уинифред. — Не зная… Като помисли човек за убитите във войната и така нататък, просто да се смае. Няма друга страна като нашата… Проспер казва, че всички други държави, освен Америка, са фалирали, но американците винаги се обличат според модата у нас.

— А онзи — запита Соумс — наистина ли заминава за Тихия океан?

— О, човек никога не знае къде ще замине Проспер!

— Той именно е знамение на времето, ако искаш да ти кажа — промълви Соумс.

Уинифред го стисна за лакътя.

— Не се обръщай — каза тя тихо. — Само погледни вдясно, в първия ред на трибуните.

Соумс се постара да погледне, доколкото беше възможно при поставеното ограничение. Мъж със сив цилиндър и посивяла брадичка, със слабо, мургаво, набръчкано лице, но с изискана стойка, седеше до жена в зелена рокля, чиито тъмни очи бяха приковани в Соумс. Той веднага сведе поглед към краката си: колко смешно пристъпваха те един до друг! Гласът на Уинифред прошепна до ухото му:

— Джолиън изглежда наистина болен; но винаги е бил човек със стил. А тя не се е променила… освен в косата.

— Защо си разказала на Фльор за онази история?

— Не съм, от другаде е научила. Знаех си, че ще научи.

— Все едно, неприятно. Увлякла се е по сина им.

— Ах, пакостницата! — промълви Уинифред. — А се опитваше да ме заблуди! Какво ще правиш, Соумс?

— Ще постъпя според обстоятелствата.

Продължиха да се движат мълчаливо сред доста плътната тълпа.

— Действително — каза неочаквано Уинифред, — бих могъл да кажеш просто — съдба! Само че изразът е старомоден. Я гледай! Джордж и Юстас!

Едрата фигура на Джордж Форсайт застана пред тях.

— Здравей, Соумс! — поздрави той. — Току-що срещнах Профон и жена ти. Ще ги настигнете, ако поизбързате. Ходил ли си у стария Тимоти?

Соумс кимна; човешкият поток ги раздели.

— Винаги ми е бил приятен Джордж — заяви Уинифред. — Толкова е забавен!

— На мене никога — отвърна Соумс. — Къде е мястото ти? Аз отивам на моето. Фльор може би вече е там.

Той придружи Уинифред до мястото й и се върна на своето, откъдето съзираше неясно дребните, бели, далечни тичащи фигури, долавяше тракането на бухалките, овациите от едната и от другата страна. Нито Фльор, нито Анет! Какво можеше да се очаква от днешните жени! Имаха вече избирателни права! Бяха „еманципирани“… а какво бяха спечелили от това? Ето Уинифред — желае да се върне назад, да започне всичко отново… дори с Дарти! Да можеше да върне миналото… да седи тук, както бе седял през осемдесет и трета или осемдесет и четвърта, преди да бе разбрал, че бракът му с Айрин е разрушен, преди отчуждаването й да бе станало така очевидно, че и при най-добра воля беше вече невъзможно да не го забележи. И сега дори не можеше да разбере защо бе станала така неотстъпчива. Можеше да обича други мъже, не беше лишена от чувство! Само на него, на единствения мъж, който трябваш да обича, бе предпочела да откаже сърцето си. Струваше му се — колкото фантастично да изглеждаше това! — че цялото съвременно отслабване на брачните връзки (макар по форма и закон да бяха същите, както и по времето, когато той се бе оженил за нея!), че цялата съвременна разпуснатост бе произлязла от нейния бунт; струваше му се — колкото и фантастично да изглежда това! — че тя именно бе положила началото, докато накрая всяко почтено владение бе изчезнало или беше на път да изчезне. Всичко изхождаше от нея! А сега… чудесен ред на нещата! Семейства? Как може да съществува семейство без взаимно обладание? Та той не бе имал никога истинско семейство. По своя вина ли? Той бе постъпвал, както смяташе, че е длъжен да постъпи. Наградата? Ония двамата, седнали един до друг на трибуните, и историята с Фльор!

Потиснат от самотата, той помисли: „Няма да ги чакам повече! Те могат да намерят и сами пътя до хотела… ако пожелаят да се върнат!“ Повика едно такси през входа на стадиона и каза:

— Бейзуотър Роуд!

Старите лели никога не му изменяха. У тях беше винаги добре дошъл. Нямаше ги вече наистина, но Тимоти беше все още там.

Смитър стоеше пред отворената врата.

— Мистър Соумс! Аз току-що излязох малко на въздух. Колко ще се зарадва готвачката!

— Как е мистър Тимоти?

— Не съвсем с ума си напоследък, сър; какво ли не приказва! И тази сутрин повтаряше: „Брат ми Джеймс вече остаря.“ Мисълта му се лута, сър, все за своите разправя. Тревожи се за капиталите им. Завчера каза: „Ето например брат ми Джолиън не признава държавните ценни книжа“… и изглеждаше много огорчен от това. Заповядайте, мистър Соумс, заповядайте! Каква приятна изненада!

— Благодаря — отвърна Соумс. — Ще вляза за няколко минути.

— Да — продължи тихо Смитър в хола, където бе проникнал свеж въздух отвън, — през тая седмица никак не сме доволни от него. Той винаги оставяше най-вкусното ядене за накрая; а от понеделник изяжда първо него. Ако сте наблюдавали как се храни куче, мистър Соумс, знаете, че то изяжда най-напред месото. Ние смятахме винаги за много добър знак това, че мистър Тимоти, на тая възраст, оставяше месото за накрая; но трябва да е загубил вече напълно самоконтрола си; и, естествено, изоставя другото ядене. Докторът не обръща внимание на това, обаче — Смитър поклати глава — мистър Тимоти навярно мисли, че трябва да изяде най-хубавото още отначало, защото инак може и да не стигне до него. А това нещо и приказките му ни тревожат.

— Казвал ли е нещо важно?

Не ми е приятно да ви го съобщя, мистър Соумс, но той вече не иска и да знае за завещанието си. Дразни се от него… а това е много странно, след като толкова години искаше всяка сутрин да го види. Завчера каза: „Чакат да ми вземат парите!“ Това ме стресна, защото, както му казах, сигурна съм, че никой не чака за парите му. Просто жалко, че още мисли за пари, на неговата възраст. Окуражих се да му кажа: „Знаете ли, мистър Тимоти, милата ми господарка (имам предвид мис Форсайт, мистър Соумс, мис Ан, която ме изучи, никога не мислеше за пари), казвам, за нея беше важно само доброто име.“ Той ме изгледа, не мога да ви кажа как, и отвърна сухо: „Никому не е дотрябвало доброто ми име.“ Помислете си само — да каже такова нещо! А понякога говори съвсем смислено и на място.

Соумс, загледал през това време една стара гравюра при закачалката, си каза: „Ето нещо ценно!“ и отговори:

— Ще се кача да го видя, Смитър.

— При него е готвачката — изрече Смитър над корсета си. — И тя ще се радва да ви види.

„Не бих желал да доживея такава възраст“ — помисли си Соумс, докато се качваше бавно по стълбите.

На втория етаж се спря и почука. Вратата се отвори, показа се приятното кръгло лице на шейсетгодишна жена.

— Мистър Соумс! — промълви тя. — Та това е мистър Соумс!

Соумс кимна.

— Да, аз съм.

И влезе.

Тимоти седеше на леглото, скръстил ръце на гърдите си, втренчил очи в тавана, където бе увиснала една муха. Соумс застана при долния край на леглото и го загледа.

— Чичо Тимоти! — каза той доста високо. — Чичо Тимоти!

Очите на Тимоти се отделиха от мухата и се изравниха с лицето на госта. Соумс видя как бледният език овлажни потъмнелите устни.

— Чичо Тимоти — започна отново той, — мога ли да ти бъда полезен? Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Ха! — каза Тимоти.

— Дойдох да те видя, да се уверя, че си добре.

Тимоти кимна. Опитваше се, както изглежда, да свикне с това видение.

— Имаш ли всичко, каквото желаеш?

— Не — отвърна Тимоти.

— Да ти донеса ли нещо?

— Не — повтори той.

— Аз съм Соумс, нали ме помниш, племенникът ти Соумс Форсайт. Синът на брат ти Джеймс.

Тимоти кимна.

— Много ще се радвам да направя каквото мога за теб.

Тимоти му направи знак да се приближи. Соумс отиде по-близо до него.

— Ти… — започна Тимоти с безжизнен глас, — има кажи от мое име… на всички кажи… — и потупа с пръст ръкава на Тимоти, — да се държат… да се държат… държавните ценни книжа се качват. — И кимна три пъти.

— Добре — отвърна Соумс. — Ще има кажа.

— Да — потвърди Тимоти и като втренчи пак очи в тавана, добави: — Ах, тая муха!

Необикновено развълнуван, Соумс погледна приятното пълничко лице на готвачката, набръчкано от постоянното навъртане около печката.

— Това ще му бъде от голяма полза, сър — каза тя.

Тимоти промърмори нещо; но той говореше явно на себе си и Соумс излезе с готвачката.

— Как бих искала да ви приготвя мус от ягоди, мистър Соумс, както едно време; вие толкова много го обичахте! Довиждане, сър; наистина ни зарадвахте.

— Грижете се за него, Джейн; много е остарял.

Стисна сбръчканата й ръка и слезе. Смитър още стоеше на въздух пред входа.

— Как го намирате, мистър Соумс?

— Хм! — промълви Соумс. — Позагубил е връзката с живота.

— Да — отвърна Смитър. — Страхувах се, че така ще ви се стори, като дойдете направо отвън и го видите докъде е стигнал.

— Смитър — каза Соумс, — ние всички сме ви безкрайно задължени!

— О, не говорете така, мистър Соумс! За нас е удоволствие… той е прекрасен човек.

— Да-а. Довиждане. — сбогува се Соумс. И се качи в таксито. „Качват се! — помисли той. — Качват се!“

Щом пристигна в хотела в Найтсбридж, той отиде във всекидневната и позвъни за чай. Нито Анет, нито Фльор се бяха прибрали! Самотата отново го потисна. Ах, тези хотели! Какви чудовищно големи заведения бяха станали! Припомни си времето, когато нямаше нищо по-голямо от „Лонг“ и „Браун“, „Морли“, „Тейвистър“… когато поклащаха глави, щом се споменеше „Лангхем“ и „Гранд хотел“. Хотели и клубове… клубове и хотели, нямаха край днес! И Соумс, току-що наблюдавал на стадион „Лорд“ чудото на традицията и непредвидимостта, се унесе в мисли за промените, настъпили в тоя Лондон, където се бе родил преди шейсет и пета години. Все едно дали държавните ценни книжа се качваха, или не, Лондон бе станал чудовищен град! Нямаше втори като него на света, освен може би Ню Йорк! Днешните вестници можеха да изпадат в истерия; но всеки, който помнеше — както го помнеше той — Лондон от преди шейсетте години и го виждаше сега, разбираше каква плодотворност и възможности крие богатството. Трябваше само да не си губят ума, а да се стремят неуморно към него. Та той помнеше улиците с калдъръм и файтоните с воняща слама на пода! А какво ли не би могъл да има разкаже старият Тимоти, ако бе запазил паметта си! Можеше да има много неуредици, хората се суетяха и бързаха, но тук бяха Лондон и Темза, а зад — тях Бритнаската империя, разпростряла се докрай света. „Държавните ценни книжа се качват!“ Не би се изненадал ни най-малко! Всичко зависеше от хората! И цялата булдогска упоритост на Соумс се отрази за миг в сивите му очи, загледали някаква викторианска гравюра на стената. Хотелът бе купил три дузини от тоя вид! Старите гравюри в някогашните странноприемници заслужават да се видят — някоя ловна сценка или Кариерата на обесника^[4]… но това тук беше сантиментална глупост… Да, викторианското изкуство бе изчезнало! „Кажи им да се държат!“ — бе поръчал Тимоти. За какво да се държат обаче в това съвременно стълпотворение от „демократически принципи“? И частната собственост дори бе заплашена! При мисълта, че частната собственост може да изчезне, Соумс бутна чая настрана и отиде до прозореца. Само като си представеше, че ще може да притежава част от природата толкова, колкото тълпата притежава цветята, дърветата, езерата в Хайд парк! Не, не! Частната собственост е в основата на всичко, което си заслужава да владеем. Човечеството е позагубило малко от здравия си разум, както кучетата го позагубват понякога при пълнолуние и се измъкват да поскитат нощем; но и човечеството знае като кучетата къде са му топлата постеля и хлябът с масълцето и непременно ще се завърне към единствения дом, който заслужава да притежаваме — към частната собственост. Човечеството се е вдетинило днес, като стария Тимоти… и изяжда първо най-вкусното парче!

Чу шум зад себе си и видя, че жена му и дъщеря му са се върнали.

— Върнахте се, значи! — запита той.

Фльор не отговори; погледна за миг и него, и майка си, после отиде в своята спалня. Анет си наля чашка чай.

— Заминавам за Париж при майка си, Соумс.

— О, при майка си ли?

— Да.

— За колко време?

— Не зная.

— Кога заминаваш?

— В понеделник.

Наистина ли отиваше при майка си? Странно, колко безразлично му беше това. Странно, колко ясно бе разбрала тя, че му беше безразлично, стига да няма скандал. И изведнъж видя отчетливо между себе си и нея лицето, което бе зърнал следобед — лицето на Айрин.

— Ще ти трябват ли пари?

— Благодаря; имам достатъчно.

— Добре. Съобщи ни, когато решиш да се върнеш.

Анет остави кейка, който въртеше в пръстите си, погледна изпод почернените си ресници и каза:

— Нещо да предам на maman?

— Почитанията ми.

Тя се протегна с ръце на кръста и отвърна на френски:

— Какво щастие, че никога не си ме обичал, Соумс!

После стана и напусна стаята. Соумс беше доволен, че бе говорила на френски — така не се налагаше сякаш да й отговаря. И пак онова лице… бледо, тъмнооко, все още прекрасно! Дълбоко в него трепна нещо топло, като искрици, тлеещи под купчината рехава пепел. И това увлечение на Фльор към нейния син! Странна случайност! Но съществува ли на тоя свят случайност? Човек върви по улицата и една тухла го чуква по главата. Това е случайност без съмнение. Но тук! „По наследство!“ — бе казала Фльор? Тя… Да, тя щеше „да се държи“.