Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Краят на Босини

Джолиън старши не обичаше прибързаните решения, вероятно би продължил да обмисля дали да купи къщата на Робин Хил, ако лицето на Джун не му подсказваше, че не ще има мир, докато не започне да действа.

На закуската на другата заран тя попита за колко часа да поръча каретата.

— Екипажът ли? — престори се той, че не разбира. — Защо? Аз няма да излизам.

— Ако не излезеш рано — отвърна тя, — няма да намериш чичо Джеймс, преди да е отишъл в Сити.

— Джеймс ли? За какво ми е чичо ти Джеймс?

— За къщата — отвърна Джун с такъв тон, че не можеше да се преструва на неразбиращ.

— Не съм решил още — каза той.

— А трябваше да решиш! Трябва! Ох, дядо… помисли за мен!

— За тебе ли?… измърмори Джолиън старши. — Та аз мисля постоянно за тебе, но ти не мислиш за себе си; не знаеш какво си подготвяш. Добре, поръчай каретата за десет часа!

В десет и четвърт той остави чадъра си на закачалката в Парк Лейн — не намери за уместно да се освободи от шапката и палтото си; каза на Уормсън, че иска да види господаря му, влезе в кабинета, преди да съобщят, че е дошъл, и седна.

Джеймс разговаряше в стаята със Соумс, дошъл още преди закуска. Като чу кой е гостът, промълви неспокойно:

— Този пък какво иска?

И стана.

— И така — обърна се той към Соумс, — не избързвай. Най-напред трябва да откриеш къде е тя. Ще натоваря с тая работа Стейнър, те са най-подходящи; ако те не могат да я открият, никой друг не ще успее. — После, обзет от странно състрадание, промълви на себе си: — Горката! Не мога да разбера какво е намислила! — И се изсекна шумно, преди да излезе.

Джолиън старши не стана, като видя брат си, само протегна ръка и стисна Джеймсовата по форсайтски.

Джеймс дръпна стола към масата, седна и подпря глава с дланта си.

— Е-е — започна той, — как си, не те виждам често напоследък.

Джолиън старши не обърна внимание на забележката.

— Как е Емили? — запита той. И без да дочака отговор, продължи: — Дойдох да поговорим по историята с Босини. Разправят, че тая негова постройка била същински бял слон[1].

— Не знам дали постройката е бял слон — каза Джеймс. — Знам, че Босини загуби делото и навярно ще банкрутира.

Джолиън старши не закъсня да сграбчи удобния случай.

— Никак не бих се учудил! — съгласи се той. — Ако банкрутира, Собственика… искам да кажа, Соумс, няма да си получи парите. Затова ето какво съм намислил: ако не смята да живее там…

Забелязал в погледа на Джеймс изненада и подозрение, побърза да продължи:

— Не ме интересува нищо; вероятно Айрин не е съгласна да отиде… Това във всеки случай не е моя работа. Но и аз съм намислил да купя къща извън града, недалеко от Лондон, и ако вашата е подходяща, бих могъл да я взема, стига да е на приемлива цена.

Джеймс изслуша това съобщение със странна смесица от съмнение, подозрение и облекчение, със страх — не е ли то някаква уловка — и с отблясък от някогашната му вяра в добросъвестността и здравия разум на брат му. Тревожеше го и това дали Джолиън старши не е чул нещо и от кого го е чул; а в същото време бе обнадежден от мисълта, че — ако връзката между Джун и Босини беше окончателно скъсана — дядо й едва ли би проявил желание да помогне на младежа. Беше съвършено объркан; но като не желаеше да се издаде, нито да се обвърже с нещо, промълви:

— Казаха ми, че си променил решението си в полза на сина си.

Никой не бе му казал; просто бе съпоставил факта, че видя Джолиън старши със сина си и внучетата му, с факта, че бе изтеглил завещанието си от „Форсайт, Бъстърд и Форсайт“. Стрелата улучи.

— Кой ти каза? — попита Джолиън старши.

— Не помня вече — отговори Джеймс. — Не помня имена… но някой ми каза. Соумс похарчи много пари по тая къща и надали ще се раздели с нея, ако не намери добра цена.

— Хм! — намръщи се Джолиън старши. — Ако мисли, че смятам да дам луди пари за нея, греши. Нямам пари за пилеене като него. Нека се опита да я изкара на публична продан и ще видим колко ще му дадат! Казват, че не била къща за кого да е!

Джеймс, който тайно споделяше това мнение, отвърна:

— Да, тя е къща за джентълмен. Соумс е ту… ако искаш да го видиш.

— Не — отвърна Джолиън старши. — Работите не са стигнали дотам. И навярно няма да стигнат, щом ме посрещаш по тоя начин.

Джеймс се поуплаши: когато се стигнеше до реални цифри на една търговска сделка, той беше винаги уверен в себе си, защото тогава имаше работа с факти, не с хора; но при предварителните преговори, като настоящите, биваше неспокоен — никога не знаеше докъде трябва да спре.

— Как да кажа — започна той; — аз не знам нищо; Соумс нищо не ми съобщава; допускам, че може и да се съгласи; зависи от цената.

— О! — отсече Джолиън старши. — Няма защо да проявява благоволение! — и сложи сърдито шапката си.

Вратата се отвори. В стаята влезе Соумс.

— Дошъл е полицай — съобщи със своята полуусмивка той, — търси чичо Джолиън.

Джолиън старши го изгледа гневно, а Джеймс каза:

— Полицай ли? Защо пък полицай? Но ти може би знаеш защо — добави той, като се обърна недоверчиво към Джолиън старши. — И най-добре е ти да поговориш с него.

Един полицейски инспектор чакаше в хола и разглеждаше тъпо изпод тежките клепачи на бледосините си очи прекрасните старинни английски мебели, които Джеймс бе купил от прочутата разпродажба на Портмън Скуеър.

— Брат ми е в стаята. — каза Джеймс.

Инспекторът вдигна почтително пръсти до фуражката си и влезе в кабинета.

Джеймс го проследи със странно чувство.

— Мисля, че трябва да почакаме — обърна се той към Соумс — и да разберем защо е дошъл. Чичо ти дойде за къщата.

Върна се със Соумс в трапезарията. Но не можеше да си намери място.

— Защо ли е дошъл наистина? — промълви отново той.

— Кой? — отвърна Соумс. — Инспекторът ли? Знам само, че са го изпратили от Станхоп Гейт. Няма да се учудя, ако чичо Джолиън „нонконформис“ е откраднал нещо.

Но, въпреки спокойствието си, и той се чувстваше неудобно.

След десет минути Джолиън старши влезе при тях.

Отиде до масата и застана, без да продума, като подръпваше дългите си бели мустаци. Джеймс изправи глава и го зяпна с отворена уста: никога не бе виждал брат си с такова изражение.

Джолиън старши вдигна глава и каза бавно:

— Босини бил прегазен и убит на едно място в мъглата.

После погледна отвисоко брат си и племенника си с дълбоките си очи и добави:

— Има… предположение… за самоубийство.

Джеймс се слиса:

— Самоубийство ли? Защо?

— Само бог знае, щом ти и синът ви не знаете! — отвърна строго Джолиън старши.

Джеймс не отговори.

На всички хора в напреднала възраст, дори когато са Форсайтови, животът поднася горчиви преживявания. Минувачът, който ги вижда загърнати в плащовете на традицията, богатството и удобствата, никога не би допуснал, че черни сенки са засичали и техния път. У всеки човек в напреднала възраст — у самия сър Уолтър Бентъм дори — мисълта за самоубийство се е появявала поне веднъж в преддверието на душата му; чакала е на прага, недопускана по-навътре от някое случайно обстоятелство, от смътен страх или мъчителна надежда. Тежко е за един Форсайт да се откаже окончателно от собствеността си. Да, много тежко! Рядко стига дотам; може би дори никога не стига, но все пак колко близо е бил понякога до подобна стъпка!

Дори Джеймс! И ето че той се обади сред хаоса на нахлулите мисли:

— Та аз видях вчера във вестника: „Прегазен в мъглата“. Но не се споменаваше име.

В смущението си гледаше ту единия, ту другия; но несъзнателно пропъждаше предположението за самоубийство. Не смееше да приеме тоя слух, така несъвместим с неговите интереси, с интересите на сина му, на всеки Форсайт. Бореше се срещу него; а тъй като по природа и подсъзнанието му дори отхвърляше онова, с което не е безопасно да се съгласи, той преодоля постепенно своя страх! Трябваше да бъде злополука!

Джолиън старши прекъсна този унес:

— Смъртта била моментална. Вчера е бил цял ден в болницата. По нищо не могло да се установи кой е. Аз отивам веднага. Добре ще е да дойдете и вие двамата.

И тъй като никой не възрази, той излезе пръв от стаята.

Денят беше тих, та на идване от Станхоп Гейт до Парк Лейн Джолиън старши бе пътувал с открит екипаж. Докато допушваше пурата си, облегнат на плътните възглавници, той се бе наслаждавал на острото пощипване на студа, на шумотевицата от файтоните и пешеходците; на странното, почти парижко оживление, което първият хубав ден внася в лондонските улици след мъглите и дъжда. И се бе почувствал така щастлив, както не бе се чувствал от месеци насам. Забравил бе вече изповедта пред Джун; виждаше само бъдещето със сина си и най-вече с внучетата си (уговорил бе да се срещне тази вечер в Хоч-Поч с Джолиън младши, за да поприказват отново по тоя въпрос); изпитвал бе и приятна възбуда от предстоящата среща, от вероятната победа над Джеймс и Собственика по въпроса за къщата.

Сега пътуваше в затворен екипаж; нямаше сърце за веселие, нито беше редно хората да видят Форсайтови в една кола с полицейски инспектор.

В каретата инспектора заговори отново за покойника:

— Точно по това време мъглата била много плътна. Кочияшът казва, че човекът имал време да види какво става, но въпреки това просто се втурнал срещу колата. Изглежда, че бил в много лошо материално състояние; в жилището му намерихме няколко разписки от заложни къщи, кредитът му в банката е превишен, освен това имал и дело, както съобщават днешните вестници.

Студените му очи изгледаха последователно и тримата Форсайтови в каретата.

Наблюдавайки от своя ъгъл, Джолиън старши видя как лицето на брат му се промени, стана още по-мрачно и тревожно. Думите на инспектора наистина съживиха всички опасения и страхове на Джеймс. Тези думи се бяха мяркали досега само като някакъв далечен кошмар, но ето че изведнъж превръщаха в ужасна действителност предположението за самоубийство, с което не можеше в никой случай да се съгласи. Той потърси очите на сина си; но втренчения поглед на мълчаливия, неподвижен Соумс не се обърна към него. А Джолиън старши, който следеше и отгатваше общия им отбранителен съюз, бе обзет от непреодолимо желание и той да е със сина си, сякаш това посещение при мъртвеца беше сражение, с което не може да се оправи сам срещу двама. И в същото време мислеше непрестанно как да избегне споменаването на Джун в цялата история. Джеймс щеше да се облегне на сина си! Защо и той да не повика Джо?

Извади визитната си картичка и написа с молив следната бележка:

„Ела веднага. Изпращам ти каретата.“

Като слезе от колата, даде картичката на кочияша с поръчение да стихне колкото може по-бързо до Хоч-Поч и ако мистър Форсайт е там, да му предаде картичката и да го докара веднага. Ако не е там, да чака, докато дойде.

После тръгна бавно подир другите по стълбите, като се подпираше на чадъра си и се спираше за миг да си поеме дъх. Инспекторът каза:

— Ето моргата, сър. Но не бързайте.

В голата стая с бели стени, дето само един слънчев лъч бе проникнал отнякъде до безукорно чистия под, лежеше покрито с чаршаф тяло. С огромната си уверена ръка инспекторът отметна чаршафа. Едно незрящо лице загледа нагоре към тях, а от двете страни на това незрящо, предизвикателно лице тримата Форсайтови гледаха втренчено надолу; скрити вълнения, страхове и страдание, присъщи на всекиго от тримата, се надигаха и спускаха като прилив и отлив на живота, от чиито вълни тия бели стени отделяха завинаги Босини.

А естествената склонност, особена основна пружина, която движеше всекиго от тях и го правеше напълно и неизменно различен от всяко друго човешко същество, ги тласкаше и към най-различни мисли. Далеко и все пак неуловимо близо до другите, всеки стоеше сега сам пред смъртта, безмълвен, с наведени очи.

Инспекторът запита тихо:

— Установявате ли самоличността на господина, сър?

Джолиън старши вдигна глава и кимна. Погледна брат си отсреща — тоя дълъг, мършав мъж с тъмночервено лице и измъчени сиви очи, втренчени замислено в покойника; погледна Соумс, бледен и неподвижен до баща си. И цялата му неприязън към двамата изчезна като дим пред белия образ на смъртта. Отде идваше, как идваше тя… смъртта? Внезапен край на всичко досегашно, сляпо тръгване по пътека, отвеждаща… къде? Внезапно угасване на плама! Тежък, безмилостен валяк, под който трябва всички да минат, без да сведат своя ясен и смел поглед! Колко дебни и нищожни мушици са те! По лицето на Джолиън старши пробягна изведнъж насмешка: Соумс се измъкна безшумно, като прошепна нещо на инспектора.

След това и Джеймс вдигна неочаквано глава. В недоверчивия му смутен поглед се долавяше странен зов: „Знам, че не мога да се сравнявам с теб.“ Потърси кърпичката, изтри чело, наведе се тъжно и неловко към покойника, обърна се и побърза да излезе.

Джолиън старши остана неподвижен — като самата смърт, — втренчил поглед в мъртвеца. Кой би могъл да каже за какво мислеше? За себе си ли, за времето, когато косите му бяха кестеняви, като косите на мъртвия младеж пред него? За себе си ли, когато току-що започваше борбата; борбата, свършила за този младеж почти преди да започне? За внучката си ли с разбитите надежди? За другата жена ли? За това ли колко необичайно и тъжно беше всичко? За неуловимата и горчива ирония на тоя край? Справедливост ли? Нямаше справедливост за човека, който винаги се лута в мрака!

Или може би мислеше със своята философия: „По-добре е да се махнеш! Да свършиш като своя нещастен младеж…“

Някой докосна рамото му.

Една сълза овлажни ресниците му.

— Да — каза той. — Безполезен съм тук. По-добре да си вървя. А ти ела по-бързо в къщи, Джо.

И излезе с наведена глава.

Сега дойде ред на Джолиън младши да застане пред мъртвеца; а около него му се стори, че вижда всички Форсайтови — бездиханни, повалени по очи. Ударът беше се стоварил прекалено бързо.

Силите, стаени във всяка трагедия, неотразимите сили, които достигат въпреки всички препятствия своята жалка цел, се бяха срещнали и слели с гръм, сразили бяха жертвата и повалили всичко около нея.

Така поне си ги представяше Джолиън младши: проснати ничком около тялото на Босини.

Помоли инспектора да му разкаже станалото. Като човек, комуто не всеки ден се пада такъв случай, полицаят разправи отново всичко, което знаеше.

— Но тук, сър, има и нещо друго — добави той. — Според мен, не е самоубийство, но не е и обикновена злополука. По вероятно е, че този човек е бил страшно разстроен и не е забелязвал нищо наоколо си. Може би вие бихте могли да ни дадете някои осветления по тия неща.

Извади от джоба си малко пакетче, сложи го на масата и разгърна внимателно една дамска кърпичка, забодена с карфица от дубле, чийто камък беше паднал от гнездото си. Дъх на изсъхнали виолетки лъхна Джо.

— Намерени са в горния му джоб — каза инспекторът. — Инициалът беше изрязан.

Джолиън младши отвърна със запъване:

— Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Но в съзнанието му оживя веднага лицето, което се бе озарило от вълнение и радост при появата на Босини! За нея той мислеше повече, отколкото за собствената си дъщеря, отколкото за всички други… за жената с мекия тъмен поглед, с нежното покорно лице, което чакаше мъртвеца, чакаше го може би и в тоя миг, безмълвна и търпелива в слънчевия кът.

Той тръгна тъжно от болницата към дома на баща си и мислеше как тази смърт ще разпръсне Форсайтовия род. Ударът се бе плъзнал под защитните прегради и бе стигнал самата сърцевина на ствола. Те ще процъфтяват привидно и занапред, ще парадират дръзко пред целия Лондон, но стволът беше мъртъв, поразен от същата искра, която беше сразила и Босини. Ще го заместят млади издънки — нови пазители на собственическия инстинкт.

„Здрава форсайтовска гора! — помисли Джолиън младши. — Най-якият стълб на нашата страна!“

А колкото до причината на тази смърт… родът ще отхвърли твърдо, разбира се, опасното предположение за самоубийство! Ще приемат, че е злополука, съдба, В душата си ще я сметнат дори за намеса на провидението… за възмездие… Нима Босини не заплашваше двете им най-ценни достояния — джоба и семейството? И ще разговарят за „нещастието на младия Босини“, а може и да не разговарят… може би ще е по-добре да си мълчат.

Обяснението на омнибусния кочияш също не задоволяваше. Никой безпаметно влюбен не се самоубива поради липса на пари, а Босини не беше човек, който би се отчаял от финансови мъчнотии. Неприемливо беше и обяснението за самоубийство — лицето на мъртвеца беше все още съвсем ясно пред него. Изчезнал бе той в разцвета на своето лято… а това, че някаква злополука го бе отнесла в разцвета на неговата любов, се стори още по-тъжно на Джолиън младши.

Той си представи дома на Соумс, какъвто беше и какъвто щеше да бъде занапред. Мълния бе озарила със зловещия си пламък само голи кости и зейналата пустота между тях; изчезнала беше прикриващата плът…

Когато синът му влезе в Станхоп Гейт, Джолиън старши беше сам в трапезарията. Изглеждаше съвсем изнурен в голямото си кресло. Погледът му, блуждаещ по стените с натюрморти и шедьовъра „Холандски рибарски лодки при залез“, оглеждаше сякаш собствения му живот с всички негови надежди, успехи и постижения.

— О, ти ли си, Джо! — каза той. — Съобщих на горката Джун. Но това не е всичко. Ще отидеш ли у Соумс? Тя си навлече, разбира се, сама тая участ; но все пак не мога да се примиря с мисълта, че се е затворила там… съвсем сама.

Той вдигна и сви в пестник своята мършава, жилеста ръка.

Бележки

[1] Разорителен имот. Когато кралят на Сиам желаел да разори някого от своите поданици, подарявал му свещен бял слон, чиято издръжка струвала много скъпо.