Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forsyte Saga, –1921 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Фама“, 2004

История

  1. — Добавяне

Тимоти устоява на разрухата

Вестта, че двамата братовчеди са се записали доброволци, а Джун, която не можеше да остане назад, се готви да стане медицинска сестра, се разчу веднага на Форсайтовата борса. Тези събития бяха така необичайни, така противни на истинския форсайтизъм, че оказаха обединяващо въздействие върху целия род и в следния неделен ден домът на Тимоти се изпълни с роднини, дошли да разберат кой какво мисли за репутацията на семейството. Джайлс и Джес Хейман нямаше вече да отбраняват крайбрежието, а заминаваха наскоро за Южна Африка; Джоли и Вал щяха да ги последват през април; колкото до Джун… човек никога не знаеше какво може да измисли тя!

Оттеглянето от Спайън Коп[1] и отсъствието на добри новини от бойното поле превръщаха всичко това в действителност, неочаквано потвърдена от самия Тимоти. Най-младият от старото поколение Форсайтови — едва осемдесетгодишен, — приличащ, по общо признание, на баща си, „Високомерния Досет“ (дори по всеизвестната му черта да пие мадейра), беше така отдавна невидим, та се бе превърнал в почти митичен образ. Цяло поколение бе отминало, откакто рисковете на книгоиздаването бяха разстроили на четиридесетгодишна възраст нервите му и той се бе оттеглил само с някакви си трийсет и пет хиляди лири капитал, с който се издържаше чрез разумни инвестиции. В непрекъснати влогове със сложна лихва той го бе удвоил за четиридесет години, без да му се случи нито веднъж в живота си да почувства какво значи да трепериш за пари. Понастоящем той пестеше около две хиляди лири годишно и полагаше големи грижи за здравето си с надеждата, казваше леля Естер, да удвои още веднъж капитала си, преди да умре. Какво ще го прави, когато и сестрите му, и самият той не ще бъдат вече между живите, се питаха насмешливо свободомислещите Форсайтови като Франси, Юфимия или Кристофър, вторият син на Никълъс младши — толкова свободомислещ, че бе заявил, че възнамерява да стане актьор. Но всички бяха съгласни все пак, че това знае най-добре сам Тимоти и може би Соумс, който не издаваше ничия тайна.

Малцината Форсайтови, които го бяха виждали, казваха, че бил пълен, едър мъж, не много висок, с тъмночервеникаво лице, посивели коси и съвсем малко следи от изтънченост, която повечето Форсайтови бяха наследили от съпругата на „Високомерния Досет“, хубавичка и нежна жена. Знаеха, че се интересувал необикновено много от войната, като още в самото начало набождал флагчета по картата; и всички се тревожеха какво ли ще стане, ако англичаните бъдат натикани в морето, дето ще му бъде почти невъзможно да набожда точно флагчетата. Що се отнася до въпроса доколко са му известни семейните събития и какво мисли за тях, малцина знаеха нещо повече от това, което казваше леля Естер, а именно, че е много разстроен. Затова за Форсайтови беше почти знамение, когато в неделя, след оттеглянето от Спайън Коп, влизайки един подир друг в салона забелязаха, че някой седи в единственото удобно кресло, гърбом към светлината, закрил долната част на лицето си със своята голяма ръка, и биваха посрещани със страхопочитателния шепот на леля Естер:

— Чичо ви Тимоти, мили.

Поздравът на Тимоти беше почти еднакъв към всички и не толкова изречен, колкото подхвърлен:

— Как сте? Как сте? Извинете, че не ставам.

Дошла бе Франси, младият Юстас бе пристигнал с автомобила си. Уинифред бе довела Имоджин и недоволството й от делото по възстановяване на съпружеските права се стопи от топлото семейно одобрение на записването на Вал във войската; Мериан Тюитимен донесе последни вести от Джайлс и Джес. Всички, включително лелите Джули и Естер, Никълъс младши, Юфимия и — представете си! — Джордж, дошъл заедно с Юстас, образуваха събрание, достойно за най-цветущите дни на рода. В малката гостна нямаше нито един празен стол, та дори се страхуваха да не дойде още някой.

След като неловкостта от присъствието на Тимоти се поизпари, заговориха за войната. Джордж запита леля Джули кога ще замине с Червения кръст и почти успя да я развесели; после се обърна към Никълъс:

— И Ник младши е също храбрец, нали? Кога ще се докара в каки[2]?

Никълъс младши се усмихна с мило неодобрение и каза нерешително, че майка му наистина много се тревожи.

— Чух, че „двамата Дромио“ заминавали — продължи Джордж, като се обърна към Мериан Тюитимен; — скоро ще ги последваме и ние. En avant![3] Форсайтови! Търкаляйте, замервайте, бийте! Кой ще караули[4]?

Леля Джули се засмя с глас. Тоя Джордж! Толкова е забавен! Дали Естер би донесла картата на Тимоти? Той ще им покаже тогава истинското положение.

Тимоти издаде звук, който бе изтълкуван като съгласие, и леля Естер излезе от стаята.

Джордж продължи да описва настъплението на Форсайтвата дружина, като се обръщаше към Тимоти така, сякаш чичо му беше фелдмаршал; а Имоджин, която вече нарече в ума си „хубава кобилка“, определи за полкова лавкаджийка. Стиснал цилиндър между коленете си, той започна да го удря с въображаеми палки за барабан. Това хрумване бе посрещнато по различен начин. Всички се смееха — на Джордж бе позволено всичко; но чувстваха, че той се „подиграва“ с рода; а това им се струваше неестествено тъкмо сега, когато родът щеше да даде пет-шест души в служба на кралицата. Джордж беше способен и да прекали; затова изпитаха облекчение, когато той стана, подаде ръка на леля Джули, отиде с войнишка походка до Тимоти, отдаде му чест, целуна с престорена пламенност леля си и каза:

— Много се радвам, мили татко! Да вървим, Юстас!

И излезе, последван от сериозния, неприветлив Юстас, който не се бе усмихнал нито веднъж. Смаяният глас на леля Джули: „Представете си! Дори не дочака картата! Не му се сърдете, Тимоти! Той си е такъв чудак!“, наруши настъпилото мълчание, а Тимоти свали ръка от устата си.

— Не знам накъде вървят работите! — обади се той. — Какви са тия приказки за заминаване нататък? Няма да победим така бурите.

Само Франси дръзна да запита:

— А как, чичо Тимоти?

— Това новоизмъдрено доброволчество носи само разходи… само изнасяне на пари от страната.

В същия миг леля Естер влезе с картата; държеше я като дете, болно от шарка. Разгърнаха я с Юфимия върху рояла — малък салонен „Колууд“, на който не бяха свирили, доколкото си спомняха, от тринадесет години, от лятото преди смъртта на леля Ан. Тимоти стана. Отиде до рояла и започна да разглежда картата; другите го наобиколиха.

— Ето — каза той, — това е днешното положение. Никак не е добро. Хм!

— Да — обади се Франси с дръзка решителност, — но как ще го промените, чичо Тимоти, без повече войници?

— Войници? — отвърна Тимоти. — Не ви трябват войници… само пилеят парите на държавата. Потребен е един Наполеон — той би решил въпроса за един месец.

— Ами ако го няма, чичо Тимоти?

— Тяхна работа — възрази Тимоти. — За какво поддържаме войска… само да лапа в мирно време ли? Трябва да се засрамят, щом стигнаха дотам да искат помощ от народа! Ако всеки си гледа работата, всичко ще върви както трябва.

Той се огледа и каза почти гневно:

— Доброволци… как не! Хвърляне пари на вятъра! А ние трябва да пестим. Да пазим силите си… Друг изход няма.

И с някакъв звук, който не беше нито подсмърчане, нито пухтене, той настъпи Юфимия и излезе, като остави в салона слисаните гости, а заедно с тях и лек дъх на карамел.

Впечатлението от нещо, казано с убеждение, при това от човек, явно направил жертва, за да го каже, е винаги твърде голямо. Останалите осем Форсайтови, все жени, с изключение на Никълъс младши, помълчаха за миг пред картата. После Франси каза:

— Всъщност, знаете ли, мисля, че той е прав. За какво наистина е армията? Трябвало е да предвидят какво ще стане. Така само насърчават противника.

— Мила! — извика леля Джули. — Но военните са толкова прогресивни! Не забравяй, че се отказаха от алените си мундири. А толкова много се гордееха с тях. Сега приличат на затворници. Вчера си говорихме с Естер, че трябва да им е много тежко. Помисли само какво би казал Железният херцог[5]!

— Новият цвят е много елегантен — възрази Уинифред. — Вал изглежда чудесно в него.

Леля Джули въздъхна.

— Чудя се как ли изглежда синът на Джолиън. Като си помисля само, че още не сме го видели! Баща му сигурно много се гордее с него.

Леля Естер вдигна внезапно рамене, сякаш искаше да предотврати следващата забележка на сестра си, защото набръчканите бузи на Джули бяха пламнали.

— Вчера беше у нас милата мисис Макендър, току-що пристигнала от Париж. И кого, мислите, срещнала там? Не можете да отгатнете.

— Няма и да се опитваме, лельо — каза Юфимия.

— Айрин! Представете си! След толкова време! Вървяла с една руса брада…

— Лельо! Ще ме умориш! С една руса брада…

— Искам да кажа — прекъсна я строго леля Джули, — с един джентълмен с руса брада. Никак не била остаряла — тя си е била винаги хубавичка — добави леля Джули като позакъсняло оправдание.

— О! Разкажи ни нещо за нея, лельо! — извика Имоджин. — Аз едва си я спомням. Тя е фамилният призрак, нали? А призраците са толкова забавни!

 

Леля Естер седна. Джули наистина добре я свърши!

— Никак не изглеждаше като призрак. Доколкото си я спомням — промълви Юфимия, — беше чудесно закръглена.

— Мила! — извика леля Джули. — какви са тия странни изрази!… И не много прилични при това.

— Да, не са, но както и да е, как изглеждаше? — настоя Имоджин.

— Ще ти кажа, миличка — обади се Франси; — нещо като съвременната Венера, само че добре облечена.

— Венера не се е обличала — възрази рязко Юфимия, — а очите й са били сини като сапфир.

В тоя момент Никълъс се сбогува и си тръгна.

— Мисис Никълъс е ужасно строга — изсмя се Франси.

— Тя има шест деца — каза леля Джули. — и трябва да бъде грижлива.

— А бил ли е вуйчо Соумс много влюбен в нея? — продължаваше неумолимата Имоджин, като местеше от един на друг тъмните си сластни очи.

Леля Естер махна отчаяно с ръка, когато леля Джули заговори:

— Да, вуйчо ти Соумс беше наистина много привързан към нея.

— Разправят, че тя избягала с някого?

— Не, разбира се; искам да кажа… не беше точно така…

— А какво тогава, лельо?

— Хайде, Имоджин — обади се Уинифред, — време е да си вървим.

Обаче леля Джули завърши решително:

— Тя… не се държеше както трябва.

— Ах, господи! — извика Имоджин. — Все до това опираме!

— Слушай тогава, мила — каза Франси. — Тя имаше някакво увлечение, което завърши със смъртта на младия човек. А след това напусна вуйчо ти. Но аз винаги съм я обичала.

— Тя ми даваше шоколад — промълви Имоджин. — И миришеше винаги чудесно.

— Разбира се! — обади се Юфимия.

— Никак не се разбира! — възрази Франси, която се парфюмираше със скъпа есенция от шибой.

— Не зная какво ни е прихванало — каза леля Джули и вдигна ръце — да приказваме такива работи!

— А разведоха ли се? — попита Имоджин от вратата.

— Не, разбира се! — извика леля Джули. — Искам да кажа… не, разбира се!

Откъм вратата в дъното се чу шум. Тимоти бе влязъл отново във вътрешния салон.

— Дойдох да си взема картата — обясни той. — Кой се е развел?

— Никой, чичо — отвърна съвсем правилно Франси.

Тимоти взе картата си от рояла.

— Да няма такива работи в рода ни! — каза той. — Стига ни, дето се записват за доброволци. Държавата се разпада. Не знам докъде ще стигнем. — Той се закани с дебелия си пръст към стаята… — Много станаха жените и сами не знаят какво искат.

С тия думи той грабна здраво с две ръце картата и побърза да излезе, сякаш се страхуваше да не би да му отговорят.

Седемте жени, към които се бе обърнал, заговориха шепнешком; можеше да се различи само гласът на Франси:

— Всъщност тия Форсайтови…

И на леля Джули:

— Тази вечер, Естер, ще трябва да си тури краката в гореща вода със синап; ако обичаш, кажи на Джейн! Страх ме е, че пак нахлу кръв в главата му…

По-късно, когато останаха след вечеря само двете с Естер, тя изпусна една бримка и вдигна глава:

— Не мога да си припомня, Естер, от кого чух, че милият Соумс искал Айрин да се върне. И кой ни каза, че Джордж нарисувал карикатура на Соумс и писал под нея: „Няма да бъде щастлив, докато не получи каквото иска.“

— Юстас — отвърна леля Естер иззад своя Таймс. — Носеше я в джоба си, но не се съгласи да ни я покаже.

Леля Джули замълча, като премисляше нещо. Часовникът тиктакаше, страниците на Таймс шумоляха, огънят шушнеше и мъркаше. Леля Джули пак изпусна бримка.

— Естер — каза тя, — нещо страшно ми мина през ум.

— Не ми го казвай тогава — побърза да отговори леля Естер.

— Но трябва да ти го кажа! Не можеш да си представиш колко е страшно! — Гласът й се превърна в шепот. — Разправят, че Джолиън бил сега… с руса брада.

Бележки

[1] Град в Южна Африка, гдето англичаните били разбити на 24.01.1990 г.

[2] Военна униформа в сивозеленикав цвят.

[3] Напред! (фр.).

[4] Изрази от игра на крикет.

[5] Уелингтън (1769–1852).